да убягва от вниманието им.
— Става невъзможно да се говори, нали?
— Какво?
Тя сви рамене и посочи напред.
Над тях имаше един хеликоптер, който като че ли участвуваше в странична схватка с рокгрупата горе. Дим обгръщаше сградата. Звукооператорът висеше от прозореца държащ се само на връхчетата на пръстите си, а побеснелият китарист биеше по пръстите си с горяща китара, а хеликоптерът стреляше по всичко това.
— Може ли да вървим?
Те се понесоха надолу по улицата, далеч от шума. Пробягаха през някаква улична театрална трупа, която се опита да им изнесе кратко представление за проблемите на вътрешния град, но после се предаде и изчезна в малък ресторант, който отскоро покровителствуваше товарното животно.
През цялото това време Форд ръчкаше нещо по интерфейсния панел на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ. Те кривнаха в една пресечка. Форд клекна до една кофа за смет, а информацията започна да се лее от екрана.
Той намери статията си.
„Земя: Почти безобидна.“
Почти веднага екранът се превърна в гъмжило от системни съобщения.
— Ето — каза той.
— Моля, почакайте — казваше се в съобщенията. — Статиите се обновяват по Суб-Ета мрежата. Тази статия е в процес на редактиране. Системата ще прекрати след десет секунди.
В края на пресечката се появи една стоманеносива лимузина.
— Хей, виж — каза момичето, — ако са ти платили, ме попогледни. Аз съм работещо момиче и ей там има хора, които се нуждаят от мен. Трябва да вървя.
Тя отхвърли полуразмаханите протести на Форд и го остави да седи отритнат на кофата си за смет, приготвящ се да види как голяма част от живота му ще бъде електронно изметена в ефира.
Нещата на улицата малко се бяха поуспокоили. Полицейската битка се беше преместила в други сектори на града, малкото оцеляли членове на рокгрупата като че ли бяха стигнали до взаимно съгласие да признаят музикалните си различия и да започнат солокариери, уличната трупа беше излязла от ресторанта заедно с товарното животно, като му казваха, че ще го заведат в един бар, за който знаят, че към него ще се отнасят с по-голям респект, и малко по-надолу стоманеносивата лимузина тихо беше паркирала до бордюра.
Момичето бързаше нататък.
Зад нея, в тъмнината на уличката, едно зелено примигващо сияние къпеше лицето на Форд Префект, а очите му бавно се разширяваха от удивление.
Защото там, където очакваше да не намери нищо — празна, затворена статия — вместо това се появи безспирен поток от данни текст, диаграми, фигури и образи, движещи се обяснения за каране на сърф по Австралийските плажове, киселото мляко по гръцките острови, ресторанти в Лос Анжелос, в които да не влизаш, валутни сделки в Истанбул, които да избягваш, време в Лондон, което да избягваш, всякакви барове, в които можеш да влезеш. Всичко си беше там — всичко, което беше написал.
Със задълбочаваща се гримаса на неразбиране той я прелисти напред-назад, спирайки се тук-там на отделните теми.
„Почерпка за извънземни в Ню Йорк: приземете се навсякъде, Сентръл Парк, където и да е. Никой няма да го е грижа, даже дори няма да забележи.“
„Оцеляване: незабавно се хванете на работа като шофьор на такси. Работата на тези шофьори е да карат хората навсякъде, където искат да отидат, в голями жълти машини, наречени таксита. Не се притеснявайте от това, че не знаете как работят тези машини или от това, че не знаете езика, не разбирате от география или основната същност на мястото и имате дълги зелени антени на главата си. Повярвайте ми, това е най-добрият начин да останете незабелязан.“
„Ако тялото ви наистина е изчанчено, опитайте се да го показвате на хората по улиците срещу заплащане.“
„Земноводните форми на живот от който и да е от световете на системите Гмориния, Вилнеери и Наусалия много ще харесат Ийст Ривър, която е реката, най-богата на този обични животопораждащи хранителни вещества, които още не са получени и в най-модерна и най-вирулентна лаборатория.“
„Забавлявай се. Това е голям раздел. Невъзможно е да се забавляваш повече без електронно блокиране на центровете за удоволствие…“
Форд щракна ключето, което беше обозначено „Режим на готовност на работа“ вместо старомодното „Достъп готовност“, което много отдавна беше заменило безкрайно първобитното „ИЗКЛ“.
Това беше планета, чието пълно разрушаване той беше наблюдавал със собствените си две очи — по- скоро беше ослепен адското изригване на въздух и светлина, беше го почувствувал със собствените си два крака, тъй като земята беше започнала да го блъска като с чук, отхвърляйки го, ръмжейки, овладяна от приливните вълни на енергия, извиращи от гнусните жълти Вогонски кораби. И после, накрая, пет секунди преди момента, който той смяташе за последен възможен момент, всичко свърши и се чувствуваше само слабото люшкащо се гадене от дематериализацията, докато той и Артър Дент бяха превърнати в лъч, изпратен през атмосферата като спортно радиопредаване.
Нямаше грешка, не можеше да бъде. Земята определено беше унищожена. Определено, определено. Беше изпарена в пространството.
И все още тук — той отново включи ПЪТЕВОДИТЕЛЯ — стоеше неговата собствена статия за това как можете да прекарате добре в Борнемаут, Дорсет, Англия, с която той винаги се беше гордял, като едно от най-бароковите неща, които той беше измислял. Той отново я прочете и поклати глава с абсолютно учудване.
Внезапно проумя какъв е отговорът на въпроса и той беше, че нещо свръхестествено се е случило; и ако нещо свръхестествено се случваше, си мислеше той, би желал то да се случва на него.
Той скри ПЪТЕВОДИТЕЛЯ в чантата си и отново забърза по улицата.
Тръгвайки на север, той мина до една стоманеносива лимузина, паркирана до бордюра и дочу един глас да казва от близкия вход: — Всичко е о’кей, скъпи, наистина е о’кей, трябва да се научиш да се чувствуваш по-добре от това. Виж начина, по който е структурирана цялата икономика…
Форд се ухили, заобиколи следващия блок, който сега беше обхванат от пламъци, намери един полицейски хеликоптер, който стоеше непокътнат на улицата, хвърли се в него, пристегна се с коланите, кръстоса пръсти и неумело го изпрати да се плъзга в небето.
Той се понесе ужасяващо между каньонообразните стени на града и после се освободи от тях и се плъзна през червеночерната димна завеса, която постоянно висеше над него.
Десет минути по-късно, като включи всички сирени на хеликоптера и като насочи скорострелното му оръдие към облаците и натисна спусъка, Форд Префект се понесе в кариер надолу сред ажурните подпори и светлините за приземяване на космодрума в Хан Долд Сити, където го приземи като гигантски сепнат и много шумен комар.
Тъй като не го беше повредил много, можа да го изтъргува срещу един билет първа класа за следващия кораб, напускащ системата, и се установи в едно от огромните му сластолюбиви обгръщащи тялото кресла.
Това ще бъде смешно, помисли си той, докато корабът мигаше мълчаливо през невъобразимите разстояния на дълбокия Космос и стюардесата дойде с всичкото си екстравагантно полюшкване.
— Да, моля — казаваше й той всеки път, когато му предлагаше нещо.
Той се усмихна с любопитна маниакална радост, когато отново прехвърли мистериозно преинсталираната си статия за планетата Земя. Той имаше много несвършена работа, към която сега можеше да се върне, и беше ужасно очарован от това, че животът внезапно му е предоставил възможност да отбележи много важен гол.
Внезапно се зачуди къде е Артър Дент и дали знае.
Артър Дент беше точно на хиляда четиристотин тридесет и седем светлинни години в един СААБ и беше
