разярен.
Зад него на задната седаалка седеше едно момиче, заради което той си трясна главата във вратата, докато се качваше. Той не знаеше дали това стана, защото тя беше първото женско същество от собствения му биологичен вид, което виждаше след години, или каквото и да беше, той се почувствува оглупен от това… Това е абсурдно, си каза той. Успокой се, помисли си той. Ти не си, продължи той с най- убедителния вътрешен глас, който можа да измисли, в подходящо и раазумно състояние. Ти току-що си дошъл на стоп от място в Галактиката, отстоящо на около сто хиляди светлинни години оттук, ти си много уморен, малко объркан и напълно уязвим. Отпусни се, без паника, съсредоточи се и си поеми дълбоко дъх.
Той отново се завъртя на седалката си.
— Сигурен ли сте, че тя е наред? — отново попита той.
Освен факта, че за него тя беше сърцераздирателно хубава, му прявеха впечатление много малко неща — колко е висока, на колко години е, точния цвят на косата и. Нито пък можеше да я попита нещо за нея, защото за нещастие тя беше в пълно безсъзнание.
— Тя току-що се надруса — каза брат и, като присви рамене, но не откъсна очи от пътя.
— И сега е добре, нали? — разтревожено попита Артър.
— За мен е добре — отговори той.
— Аха — каза Артър. — Хм — прибави той, след като се замисли за момент.
Разговорът дотук вървеше учудващо зле.
След първоначалната суматоха от поздрави, той и Ръсел името на брата на прекрасното момиче беше Ръсел (име, което в съзнанието на Артър винаги се асоциираше със снажни мъже с руси мустаци и изсушени със сешоар коси, които в началото са облечени малко предизвикателно в кадифени вечерни костюми и предвзети нагръдници и после трябваше да бъдат обуздавани със сила да не коментират мачове по билярд) — бързо откриха, че изобщо не се понасят един друг.
Ръсел беше снажен мъж. Беше с руси мустаци. Косата му беше спретната и добре изсушена. Ако погледнеше справедливо — въпреки че Артър не виждаше някаква необходимост от това, а само упражнение за душата — той, Артър, изглеждаше доста неприветливо. Човек не може да прекоси стотици хиляди светлинни години, предимно в багажни отделения на други хора, без да започне по малко да се оръфва, а Артър беше започнал доста да се оръфва.
— Тя не е боклук — внезапно каза Ръсел, като че ли си мислеше, че някой в колата може би е. — Тя е под въздействие на успокоителни лекарства.
— Но това е ужасно — каза Артър, завъртайки се да я погледне още веднъж. Тя като че ли нещо се вълнуваше и главата и се плъзгаше по рамото и. Тъмната и коса падаше пред лицето и, като че ли искаше да го скрие.
— Какво е положението с нея, болна ли е?
— Не — каза Ръсел, — само малко луда.
— Какво? — ужасено попита Артър.
— Луда, напълно луда. Заведох я в болница и им казах да я вземат на лечение. Те я пуснаха, докато все още си мислеше, че е таралеж.
— Таралеж?
Ръсел подсвирна страховито на колата, която се появи иззад завоя наполовина в тяхното платно, като ги накара да кривнат. Гневът като че ли го накара да се почувствува по-добре.
— Е, може би не таралеж — каза той, след като успокои колата. — Въпреки че щеше да им е по-лесно да се справят с това. Ако някой си мисли, че е таралеж, само му даваш едно огледало и няколко картинки на таралежи, караш го да ги сортира и се връщаш, когато се почувствува по-добре. Поне медицинската наука може да се справи с това. Това е въпросът. Но въпреки това като че ли не мога да се справя с Фени.
— Фени…?
— Знаеш ли какво и подарих за Коледа?
— Хм, не.
— „Черен медицински речник“.
— Хубав подарък.
— Аз си помислих същото. Хиляди болести, подредени по азбучен ред.
— Ти каза, че името и е Фени?
— Дааа. Избери си нещо, казах аз. Всичко тук може да бъде използувано. Може да са описани и истинските наркотици. Но не, тя искаше нещо различно. Само за да направи живота си труден. Тя си беше такава още в училище, знаеш ли.
— Наистина ли?
— Да. Падна по време на един хокеен мач и си счупи една кост, за която никой не беше чувал.
— Да. Мога да видя как това би раздразнило някого — каза Артър със съмнение. Той беше доста разочарован от откритието, че тя се казва Фени. Това беше доста тъпо и отчайващо име, каквото би си избрала някоя девствена стара мома, ако не може да произнася правилно името Фенела.
— Не че не и съчувствувах — продължи Ръсел, — но това беше малко раздразнително. Тя куцаше цели месеци.
Той забави.
— Това е твоят разклон, нали?
— А, не — каза Артър, — пет мили по-надолу. Ако няма проблеми.
— О’кей — каза Ръсел след много кратка пауза, която да покаже, че има, и отново ускори.
Всъщност това беше разклона на Артър, но той не можеше да си тръгне без да открие нещо повече за това момиче, което беше завладяло съзнанието му без дори да се събуди. Той можеше да отмине и следващите два разклона.
Те водеха назад към селото, в което беше къщата му, въпреки че той не беше сигурен по въпроса дали ще намери нещо на мястото й. Прелитаха покрай познати завои, призрачни в тъмнината, които пораждаха тръпки, каквито само много много нормални неща могат да предизвикат, дори когато съзнанието ти не е подготвено за това, и всичко се явява в непозната светлина.
По неговата лична временна скала, откакто си я беше създал, прекарвайки живота си в обикаляне на далечни слънца, бяха изтекли осем години от деня, в който беше напуснал Земята, но колко време е минало тук той можеше само да предполага. Обаче каквито и да е събития да се бяха случили, бяха отвъд немощната му представа, защото тази планета, прекрасният му дом, не трябваше да бъде тук.
Преди осем години, по обяд, тази планета беше унищожена, напълно разпръсната, от огромните жълти вогонски кораби, които провиснаха в обедното небе като че ли законът за гравитацията не беше нищо повече от местно разпореждане, и я разбиха на късчета, не по-големи от фиш за глоба за неправилно паркиране.
— Заблуди — каза Ръсел.
— Какво? — попита Артър, откъсвайки се от потока си от мисли.
— Тя казва, че страда от странни заблуди, че живее в реалния свят. Не е хубаво да и казваш, че живее в реалния свят, защото тя просто казва, че това е защото заблудите са толкова странни. Не знам за теб, но аз намирам такива разговори за доста изтощаващи. Дай си и таблетките и иди да пийнеш по някоя бира, това е отговорът ми. Чудя се къде ли си се оплескал толкова много?
Артър се намръщи, не за първи път.
— Е, …
— И всички тези сънища и кошмари. И докторите, които продължават да настояват, че в мозъчните и вълни има странни скокове.
— Скокове?
— Това — каза Фени.
Артър се завъртя в седалката си и се втренчи в нейните внезапно отворени, но напълно празни очи. Каквото и да гледаше, не беше в колата. Очите и примигнаха, главата и се друсна веднъж, и после тя миролюбиво заспа.
— Какво каза тя? — възбудено попита той.
— Каза „това“.
