— Това какво?
— „Това какво“? Откъде, по дявволите, да знам? Този таралеж, онзи камион, другият чифт панталони на Дон Алонзо. Тя е напълно луда, мисля, че ти го казах.
— Като че ли не се интересуваш много-много — Артър се опита да каже това толкова сериозно, колкото можеше, но изглежда нищо не стана.
— Виж, пич…
— О’кей, съжалявам. Не е моя работа. Не исках да прозвучи по този начин — каза Артър. — Знам, че много се интересуваш, очевидно е — прибави той, като се облегна. — Знам, че ще трябва да се справиш с това по някакъв начин. Трябва да ме извиниш. Идвам на стоп от отвъдния край на мъглявината Конска глава.
Той разярено погледна през прозореца.
Артър се учуди, че от всички усещания, борещи се за място в главата му тази нощ, когато се завръщаше в дома си, за който беше мислил, че е изчезнал в небитието за вечни времена, това което го смущаваше, беше желанието да преследва това чудато момиче, за което не знаеше нищо друго, освен че му беше казала „това“ и че той не би пожелал на брат и да се срещне с някой Вогон.
— Така че, хм, какви бяха скоковете, тези скокове, за които ми спомена? — успя да каже той доста бързо.
— Виж, това е сестра ми. Дори не знам защо ти говоря…
— О’кей, съжалявам. Може би ще е по-добре да ме оставиш. Това е…
В момента, в който го каза, това стана неввъзможно, защото бурята, която ги беше подминала, внезапно изригна отново. Светкавици прорязаха небето и някой като че ли започна да излива нещо, което отблизо наподобяваше Атлантическия океан, пуснат над тях през едно голямо сито.
Ръсел започна да кълне и да кара внимателно през няколкото секунди, когато небето се изсипа върху тях. Той обузда гнева си, като бързо натисна педала за газта, за да изпревари един камион с надписи „Превоз при всякакво време МакКийна“. Напрежението спадна, когато бурята спря.
— Всичко започна с цялата тази работа около агента на ЦРУ, когото намериха в резервоара, и когато всички имаха такива халюцинации, нали помниш?
Артър за момент се почуди дали отново да спомене, че току-що се е прибрал на стоп от отвъдния край на мъглявината Конска глава и поради тази и ред други навързани и удивителни причини е малко далеч от неотдавнашните събития, но реши че това само ще обърка всичко още повече.
— Не — каза той.
— Това беше моментът, в който тя изключи. Тя беше в някакво кафене някъде си. В Рикмънзауърт. Не знам какво е правила там, но това беше мястото, където тя изключи. Явно както си е стояла там спокойно е обявила, че е била подложена на някакво необикновено откровение или нещо такова, заклатила се леко, погледнала объркано и после припаднала, пищейки, върху един яйчен сандвич.
Артър трепна.
— Много съжалявам да чуя това — каза той малко сковано.
Ръсел издаде някакъв раздразнителен звук.
— Така че — каза Артър, опитвайки се да свърже нещата, — какво е правил агентът на ЦРУ в резервоара?
— Клатушкаше се нагоре-надолу, разбира се. Беше умрял.
— Но какво…
— Хайде, не се прави, че не помниш. Халюцинациите. Всеки казваше, че е бил разстроен. ЦРУ се опитваше да екпериментира война с наркотици или нещо такова. Някаква ексцентрична теория, че всместо да окупираш една страна, ще е много по-евтино и по-ефективно да накараш жителите и да мислят, че са окупирани.
— Какви точно бяха тези халюцинации? — попита Артър с доста спокоен глас.
— Какво искаш да кажеш с това? Говоря за всички тези събития около големите жълти кораби — всички бяха полудяли. Казваха, че ще измрем, и после ХОП — и те изчезнаха яко дим. ЦРУ го отрече, което значи, че все пак трябва да е било истина.
Главата на Артър се завъртя. Ръката му сграбчи нещо, за да спре да се тресе, като го стисна силно. Устата му извършваше фини отваящи и затварящи движения, като че ли имаше да каже нещо, но нищо не излезе.
— Както и да е — продължи Ръсел, — какъвто и наркотик да беше това, като че ли не се разкара толкова бързо от Фени. Смятах да дам ЦРУ под съд, но един приятел-адвокат ми каза, че това е все едно да се опиташ да нападнеш лудница за лунатици с банан, така че… — Той сви рамене.
— Вогоните … — изписука Артър. — Жълтите кораби… изчезнаха?
— Да, разбира се, това бяха халюцинации — каза Ръсел и странно погледна към Артър, — опитваш се да ми кажеш, че не помниш нищо от това? Къде си бил, за бога?
Това беше толкова учудващо добър въпрос за Артър, че от шока той изскочи наполовина от седалката си.
— Исусе Христе!!! — изкрещя Ръсел, като започна да се бори с колата, която внезапно се опита да се плъзне странично. Той я издърпа изпод предницата на един връхлитащ камион и беше вече на банкета, когато колата спря. Момичето отзад беше отхвърлено към седалката на Ръсел и се сгърчи неестествено.
Артър се обърна ужасено.
— Тя наред ли е? — изтърва се той.
Ръсел сърдито прекара ръце през своята изсушена коса. Подръпна русия си мустак и се обърна към Артър.
— Ще бъдеш ли така добър — попита той, — да слезеш от ръчната спирачка?
ГЛАВА VI
От това място имаше четири мили ходене до селото му малко повече от миля до завоя, до който отвратителният Ръсел гадно му беше отказал да го закара и оттам около три мили по пътя през полето.
СААБът се изгуби в нощта. Артър го изпрати с поглед, зашеметен като човек, който мислейки че е напълно сляп през последните пет години, внезапно е открил, че просто си и сложил много голяма шапка.
Той рязко поклати глава, като се надяваше това да размести някой очебиен факт, който да падне на мястото си и да причини усещането, че това е една иначе напълно объркваща Вселена, но тъй като очебийният факт, ако изобщо имаше такъв, въобще не направи това, той продължи по пътя с надеждата, че една хубава енергична разходка и може би дори няколко хубави болезнени мазола ще му помогнат да се увери поне в собственото си съществуване, ако не в нормалността си.
Беше 10:30, когато той пристигна — факт, който откри на опушената и зацапана витрина на кръчмата „Кон и коняр“, където от много години висеше един раздрънкан стар часовник „Гинес“, на който имаше картинка на едно ему с халба, заседнала доста любопитно в гърлото му.
Това беше кръчмата, в която той беше прекарал съдбоносния обяд, по време на който първо неговата къща, а после и цялата планета Земя бяха разрушени, или по-скоро изглежда бяха разрушени. Не, по дяволите, бяха разрушени, защото ако не бяха, къде тогава е бил той през последните осем години и как беше отишъл там, ако не в един от големите жълти вогонски кораби, за които гадният Ръсел току-що му беше казал, че били само халюцинации, предизвикани от наркотик; и ако беше разрушена, то на какво стоеше той сега?
Той удари спирачка на тези мисли, защото нямаше да стигне до нищо повече от това, до което беше стигнал шредишните двадесет пъти.
Той започна отново.
Това беше кръчмата, в която той беше прекарал съдбоносния обяд, по време на който каквото и да се беше случило (а той щеше да обмисли какво точно е било то по-късно), и…
Все още не усещаше нищо.
Той започна отново.
Това беше кръчмата, в която…
