Той имаше спокойният хитър вид на някой, който обикновено краде велосипеди от улиците и обикновено не очаква да види собствениците им да висят на няколко фута над тях. Той беше успокоен от тези два навика и продължи целеустремено и концентрирано с работата си и когато видя, че велосипедът е неразривно свързан със скоби от волфрамова стомана към стоманен стълб, забит в бетон, той мирно и тихо свали и двете му гуми и си продължи по пътя.
Артър изпусна дълго сдържания си дъх.
— Виж какво парче яйчена черупка ти намерих — каза Фенчърч в ухото му.
ГЛАВА XXV
Тези, които са постоянни следовници на Артър Дент, може да са получили представа за характера и навиците му, които, докато включват истината и само истината, пропадат някак си за кратко в целостта си заради цялата истина с всичките и славни аспекти.
И причините за това са очевидни. Редактиране, селекция, нуждата да се балансира това, което е интересно с това, което е уместно, и така се съкращават всички досадни случки.
Като това например: „Артър Дент отиде да си легне. Той изкачи стълбите, всичките петнадесет стъпала, отвори вратата, влезе в стаята си, събу обувките и чорапите си и после свали всички останали дрехи една по една и ги остави в спретната намачкана купчинка на пода. Той си сложи пижамата, синята пижама на райета. Изми си лицето и ръцете, изми си зъбите, отиде в клозета, разбра, че още веднъж е направил някои действия в погрешен ред, отново трябваше да си измие ръцете, и си легна. Той чете петнадесетина минути, като прекара първите десет от тях в опити да разбере къде е книгата, която беше чел предишната вечер, после загаси светлината и след около минута заспа.
Беше тъмно. Той легна на лявата си страна за по-удобно.
След малко той за момент се размърда неспокойно в съня си и после се обърна на дясната си страна. Около час след това очите му бързо примигнаха и той леко почеса носа си, обаче минаха двадесет минути, преди пак да се обърне на дясната си страна. И така, спейки, изкара нощта.
В четири часа той стана и отново отиде в клозета. Той отвори вратата и…“ — и така нататък.
Това са празни приказки, не развиват действието. Това върви по хубавите дебели книги, които много вървят на американския пазар, но всъщност няма да те доведе до никъде. Ти няма да искаш да узнаеш скоро.
Но има и други пропуски освен миенето на зъби и опита да си намериш чист чифт чорапи и някои от тези хора често изглеждат прекомерно заинтересовани.
Какви, искат да знаят те, са всички тези глупости с крилата. Артър и Фенчърч ще стигнат ли някога донякъде?
Чийто отговор е, разбира се, гледай си работата.
И какво, питат те, е правил той през всичките тези нощи на планетата Крикит? Само защото на планетата няма Фуолорниски огнени дракони или Дайър Стрейтс не означава, че всеки само си чете всяка нощ.
Или да вземем един по-специфичен пример: какво да кажем за нощта след събранието на предисторическата Земя, когато Артър се видя да стои на склона на един хълм, гледайки как луната изгрява над спокойно горящите дърва в компанията на едно хубаво младо момиче на име Мела, която съвсем скоро е избягала от живот, състоящ се в ежедневно взиране в стотици почти еднакви снимки на оскъдно осветени туби паста за зъби в отдела за изкуство на една рекламна агенция на планетата Голгафринчъм. И какво после? Какво се е случило? И отговорът е, естествено, че книгата свършва.
В следващата историята не започва отново, а от пет години след това и вие можете, ако малко претендирате, да бъдете доста сдържан. „Този Артър Дент“ — идва един вик от безкрайните предели на Галактиката, и дори сега бива намерен вписан в една мистериозно дълбока космическа изследователска мисъл, която се е зародила в една чужда галактика, намираща се на разстояние, което е прекалено голямо за съзерцание, — „какво е той, човек или мишка? Интересува ли се от нещо повече от чай; а от великите въпроси на живота? Няма ли дух? Няма ли страсти? Не трябва ли да го сложим в орехова черупка, или…?“
Този, който иска да узнае, ще трябва да чете. Другите могат да прескочат всичко и да отидат на последната глава, която е хубава и в нея участвува Марвин.
ГЛАВА XXVI
Артър Дент си позволи да помисли за един минимален миг, докато се носеха нагоре, че много се надява неговите приятели, които винаги го намираха за приятен, но тъп, или по-съвременно чудат, но тъп — да прекарват приятно в кръчмата, но това беше последния път, в който той си помисли за тях.
Те се носеха нагоре, въртейки се по спирала един спрямо друг като семена от явор, които падат от яворите през есента, освен ако не тръгнат по другия път.
И докато се издигаха, съзнанията им пееха с екстаза на познанието че каквото и да правеха, то беше напълно и изцяло и тотално невъзможно или че физиците трябва да се справят с още много неща.
Физиците поклатиха глави и като погледнаха на другата страна, се задълбочиха в проблема за поддържането на трафика на колите по Юстън Роуд и към пътния възел Уестуей, или за поддържането на уличните лампи запалени, или за това да са сигурни, че когато някой на Бейкър стрийт изпусне хамбургер, той ще се разпилее на земята.
Изчезвайки стремително под тях, мънистените нанизи от светлина от Лондон — Лондон, трябваше постоянно да си повтаря Артър, не странно оцветените поля на Крикит в далечните краища на Галактиката, осветени лунички от която слабо проблясваха по отвореното небе над тях, но Лондон — се люлееха, люлееха и се обръщаха.
— Опитай един лупинг — каза той на Фенчърч.
— Какво?
Гласът и изглеждаше странно ясен, но далечен — през целия този пуст празен въздух. Той беше задъхан и слаб от неверие от всички тези неща — ясен, неясен, далечен и задъхан наведнъж.
— Ние летим … — каза тя.
— Дреболия — извика Артър, — не мисли нищо за това. Опитай един лупинг.
— Лу…
Ръката и хвана неговата и след секунда теглото и също я хвана и тя изчезна зашеметяващо, падайки под него, като диво дращеше в нищото.
Физиците се вгледаха в Артър и кръвта им се съсири от ужас, понеже той също се заспуска надолу, чувствувайки се зле от шеметното падане и всяка част от него, освен гласът му, пищеше.
Те падаха, защото това беше Лондон и наистина не можеш да правиш такива неща там.
Той не можеше да я хване, защото това беше Лондон, а не на един милион мили оттам, а само на седемстотин петдесет и шест, ако сме точни, в Пиза, Галилео ясно беше демонстрирал, че две свободно падащи тела падат с едно и също ускорение, независимо от относителното им тегло.
Те падаха.
Артър разбра, докато падаше шеметно и болезнено, че ако трябва да виси в небето, вярвайки на всичко, което италианците са казали за физиката, когато те дори не можеха да поддържат една проста кула изправена отвесно, то те са в смъртна опасност и дяволски добре падна по-бързо от Фенчърч.
Той я сграбчи отгоре и здраво стисна раменете и. Успя.
Добре. Сега те падаха заедно, което беше много сладко и романтично, но не решаваше основния проблем, който беше че земята не чакаше да види дали той има още хитри трикове в ръкава си, а идваше да ги посрещне като експресен влак.
Той не можеше да понесе теглото и, изобщо не можеше да държи нищо. Единственото нещо, за което можеше да си мисли беше, че те очевидно ще умрат и ако иска да се случи нещо друго, различно от очевидното, той ще трябва да направи нещо друго, различно от очевидното. Там, където падаше, беше позната територия.
Той я пусна, отблъсна я от себе си и когато тя се обърна с лице към него, задъхана от зашеметяващ
