извъртяла до това място, но преди да стигне дотам щяха да се случат много неща, и още повече, че летописецът не възнамерява да седи там с лист и хронометър в ръка, така че изглеждаше най-хубаво да го споменем сега, докато нещата все още вървят бавно.
— И така стигаме — каза Артър, — до коляното ти. Има нещо ужасно и трагично нередно с лявото ти коляно.
— Моето ляво коляно — каза Фенчърч, — е абсолютно здраво.
— Наистина.
— Знаеше ли това…
— Какво?
— Ахм, добре. Мога да ти кажа, че си знаел. Не, продължавай.
— Така че трябва да има нещо общо с ходилата ти.
Тя се усмихна в мъждивата светлина и уклончиво сви рамене сред възглавниците. Тъй като във Вселената растат възглавници, по-точно на Скорншелъс Бета, на два свята от блатната земя на дюшеците, те дейно се радват от това някой да се гърчи в тях особено уклончиво, заради синкопирания начин, по който се движат раменете, и беше много жалко, че те не са тук. Не бяха, но такъв е животът.
Артър хвана лявото и ходило в ръка и го разгледа внимателно. Начинът, по който роклята се свлече по краката и, правеше трудно за него за мисли особено ясно в този момент.
— Трябва да допусна — каза той, — че наистина не знам какво търся.
— Ще разбереш когато го намериш — каз тя. — Наистина ще разбереш. — В гласа и се появи лека закачка. — Не е това.
Чувствувайки се все по-озадачен, Артър пусна левия и крак на пода и се премести така, че да може да хване десния и крак. Тя се придвижи напред, обви го с ръце и го целуна, защото плочата беше стигнала до тази част, при която ако познавате плочата, ще знаете, че е невъзможно да не направите това.
После тя му подаде десния си крак.
Той го почука, обгърна глезена и с пръсти, по възглавничката на ходилото и не откри нищо нередно.
Тя го погледна с голямо учудване, засмя се и поклати глава.
— Не, не спирай — каза тя, — но все още не е това.
Артър спря и се намръщи към левия и крак на пода.
— Не спирай.
Той почука десния й крак, обгърна глезена и с пръсти, пипна възглавничката на ходилото и и каза:
— Искаш да кажеш, че има нещо свързано с това кой крак държа…?
Тя отново изпълни едно от онези свивания на рамене, които биха донесли толкова радост в живота на някоя проста възглавница от Скорншелъс Бета.
Той се намръщи.
— Вдигни ме — внимателно каза тя.
Той постави десния и крак на пода и стана. Тя направи същото. Той хвана ръцете и и я целуна отново. Това продължи известно време и после тя каза:
— А сега ме пусни.
Все още озадачен, той го направи.
— Е?
Тя го погледна доста предизвикателно.
— И какво нередно има с краката ми? — попита тя.
Артър все още не разбираше. Той седна на пода, а после се опря на ръце и колена, за да погледне стъпалата и, които бяха в нормалното си положение. И като погледна по-отблизо, нещо чудато го удари. Той сложи глава направо на пода и погледна. Получи се дълга пауза. Той задъхано седна обратно.
— Да — каза той. — Видях какво не е наред с краката ти. Те не се допират в земята.
— И… какво мислиш…?
Артър бързо я погледна и видя дълбокото и опасение, което внезапно направи очите и тъмни. Тя прехапа устни.
— Какво… — заекна тя. — Ти…? — Тя пусна косата пред очите си, които бяха пълни с тъмни уплашени сълзи.
Той бързо стана, обгърна я с ръце и я целуна.
— Може би можеш да правиш това, което и аз мога — каза той и се запъти право към вратата за навън от втория етаж.
Плочата стигна до хубавата част.
ГЛАВА XXIII
Битката се разгаряше около звездата Ксаксис. Стотици от страховитите и ужасни превъоръжени кораби от Зирзла сега бяха начупени и натрошени на атоми от убийствената мощ, която огромния Ксаксизиански кораб беше в състояние да освободи.
Част от луната също я нямаше, отнесена от същите тези искрящи енергооръдия, които раздираха пространството, когато мимаваха през него.
Корабите от Зирзла, които останаха, сега имаха безнадеждно малцинство пред унищожителната мощ на Ксаксизианския кораб въпреки че бяха ужасно превъоръжени, и летяха да се укрият зад бързо дезинтегриращата се луна, а Ксаксизианският кораб, който ги преследваше, обяви че се нуждае от ваканция и напусна бойното поле.
За момент всичко беше удвоен страх и вцепеняване от ужас, но кораба си отиде.
С изумителната мощ на командата си той прелетя през пустите обширни пространства бързо, без усилия, и преди всичко — тихо.
Дълбоко в неговия мазен вонящ корпус, скрит в сервизния си люк, Форд Префект спеше сред хавлиите си, сънувайки стари свърталища. Той сънуваше една от своите дрямки в Ню Йорк.
В съня си той се разхождаше късно една нощ из Ийст Сайд покрай реката, която беше станала толкова екстравагантно замърсена, че някои нови форми на живот спонтанно излизаха от нея и претендираха за благоденствие и избирателни права.
Една от тях премина покрай него, олюлявайки се. Форд махна.
Нещото доплува до плитчината и излезе на брега.
— Здрасти — каза то. — Аз бях създаден току-що. Аз съм съвършено нов във Вселената от всички страни. Има ли нещо, което можеш да ми кажеш?
— Пфу — каза Форд малко стъписано. — Мисля, че мога да ти кажа къде има барове.
— А нещо за любовта и щастието? Чувствувам дълбока нужда от неща като тези — каза то, размахвайки крайниците си. — Тук има ли някакви инициативи?
— Можеш да получиш неща, каквито желаеш — каза Форд, на Седмо авеню.
— Инстинктивно чувствувам — бързо каза създанието, — че ми трябва да съм хубав. Нали?
— Доста си прям, нали?
— Няма смисъл от увъртане. Нали?
— За мен? — попита Форд. — Не. Но слушай — прибави той след момент, — повечето хора разбират, нали знаеш? Има ли нещо; харесва ли ти тук?
— А познай, копеле — каза създанието, — както ти казах, аз съм нов тук. Животът е напълно странно нещо за мен. На какво прилича?
Това е нещо, почувствува Форд, за което мога да говоря с авторитет.
— Животът — каза той, — е като грейпфрут.
— Хм, и как по-точно?
— Е, той е портокаловожълт и набръчкан отвън, влажен и сочен по средата. В него има и семчици. О, и някои хора ядат по половин за закуска.
— Има ли някой друг тук, с когото да говоря?
— Така мисля — каза Форд. — Обърни се към някой полицай.
Дълбоко в леговището си Форд Префект се размърда и се обърна на другата си страна. Това не беше
