перфектна натуралност и логика от всичко — настоя той пред своя слаб тъмнокос придружител, който се беше отпуснал на съседния шезлонг, чувствувайки се отхвърлен, — и Дарвин е говорил настоятелно за това. Това е сигурно. Това е неоспоримо. И — прибави той, — аз го обичам.
Той бързо се обърна и погледна косо през очилата си към Фенчърч. Артър бързо я отведе и можа да почувствува треперенето и.
— Следващо предположение — каза тя, когато спря да се кикоти. — Хайде.
— Добре — каза той, — лакътя ти. Левият ти лакът. Нещо не е наред с него.
— Отново грешиш — каза тя, — изцяло грешиш. На напълно погрешна следа си.
Лятното слънце се провираше през храстите в парка, изглеждайки като че ли — нека не му цепим басма. Хайд парк е зашеметяващ. Дори и патиците са зашеметяващи. Всеки, който може да мине през Хайд парк през някоя лятна вечер — не се почувствува раздвижен от него, вероятно преминава в линейка с чаршаф на лицето си.
Това е парк, в който хората вършат по-необикновени неща от всякъде другаде. Артър и Фенчърч видяха един мъж с къси панталони, който си свиреше на гайда под едно дърво. Той спря, за да изгони едно американско семейство, което срамежливо се опита да хвърли няколко монети в кутията от гайдата му.
— Не! — извика той. — Махайте се! Просто репетирам.
Той започна енергично да надува гайдата си, но дори шумът, който се получи от това, не можа да развали настроението им.
Артър сложи ръцете си около нея и бавно ги придвижи надолу.
— Не мисля, че това е задникът ти — каза той след малко, — изобщо няма нищо нередно с това.
— Да — съгласи се тя, — няма абсолютно нищо нередно със задника ми.
Те се целунаха за толкова дълго, че даже гайдарят отиде да си свири от другата страна на дървото.
— Ще ти разкажа една приказка — каза Артър.
— Добре.
Те си намериха едно местенце на тревата, което беше относително свободно от двойки, лежащи един върху друг, седнаха и се загледаха в зашеметяващите патици и в слабата слънчева светлина и в шума на водата, която течеше под зашеметяващите патици.
— История — каза Фенчърч, притискайки ръката му в своята.
— В която ще стане дума за някои неща, които ми се случват. Абсолютно правдоподобна е.
— Знаеш, че понякога хората ти разказват истории, в които щяло да стане дума за нещо, което се е случило на най-добрия приятел на братовчеда на жена им, но в повечето случаи издържат само до средата.
— Добре, това е една история като тези, освен че се е случила наистина, и аз знам, че всъщност се е случила, защото личността, на която всъщност се е случила, съм АЗ.
— Като билета от лотарията.
Артър се засмя.
— Да, трябваше да хвана един влак — продължи той. — Пристигнах на гарата…
— Казвала ли съм ти някога — прекъсна го Фенчърч, — какво се случило с родителите ми на една гара?
— Да — каза Артър, — каза ми.
— Само проверявах.
Артър погледна часовника си.
— Надявам се, че ще можем да си помислим за връщане — каза той.
— Разкажи ми историята — каза строго Фенчърч. — Пристигна на гарата.
— Бях подранил с около двадесет минути. Бях объркал часа за тръгване. Предполагам, че е поне равностойно вероятно — каза той след моментно размишление, — че Британските железници са объркали този час. Не ми се беше случвало преди.
— Продължавай — засмя се Фенчърч.
— Така че си купих вестник, за да реша кръстословицата и отидох до бюфета за едно кафе.
— Решаваш ли кръстословицата?
— Да.
— Коя?
— Обикновено в „Гардиън“.
— Мисля, че я правят прекалено сложна. Предпочитам тази в „Таймс“. Решаваш ли я?
— Какво?
— Кръстословицата в „Гардиън“.
— Нямал съм шанс да я погледна досега — каза Артър, — все още се опитвам да си купя кафе.
— Добре тогава. Купуваш си кафе.
— Купувам го. Също така — каза Артър, — си купувам малко бисквити.
— Какви?
— „Богати чаени“.
— Добър избор.
— Харесвам ги. Натоварен с всички тези нови придобивки, отивам и сядам на една маса. И не ме питай каква е била масата, защото това беше отдавна и не помня. Може би беше кръгла.
— Добре.
— Така че нека ти опиша обстановката. Аз седя на масата. Отляво вестник. Отдясно чашка кафе. По средата на масата — пакетче с бисквити.
— Виждам го идеално.
— Това, което не виждаш — каза Артър, — защото не съм ти го казал досега, е човекът, който вече седи на масата. Той седи срещу мен.
— На какво прилича?
— Перфектно порядъчен. Дипломатическо куфарче. Делови костюм. Не изглежда — каза Артър, — като че ли ще направи нещо извратено.
— А. Знам този тип хора. Какво прави?
— Прави следното. Пресегна се през масата, взе пакета с бисквити, отвори го, взе си един и …
— Какво?
— Изяде го.
— Какво?
— Изяде го.
Фенчърч го погледна с удивление.
— Какво по дяволите направи?
— Добре, при тези обстоятелства направих това, което всеки червенокръвен англичанин би направил. Бях принуден — каза той, — да го игнорирам.
— Какво? Защо?
— Добре, това не е такова нещо, за което се готвиш, нали? Аз потърсих душата си и открих, че там нямаше нищо такова в моето възпитание: опит или дори първични инстинкти, които да ми кажат как да реагирам, когато някой, който доста простичко и спокойно си седи точно пред мен ми открадва един от бисквитите.
— Да, ти можеше — Фенчърч си помисли за това, — трябва да кажа, че не съм сигурна какво бих направила. И какво се случи?
— Яростно се взрях в кръстословицата — каза Артър, — но не можах да реша нищо, отпих малко кафе, но то беше твърде горещо за пиене, така че нямаше какво да правя. Подпрях се. Взех си бисквитка, опитвайки се усърдно да не забелязвам — прибави той, — че пакета вече е мистериозно отворен.
— Но ти си се борил, заел си твърда позиция.
— По мой си начин да. Изядох си бисквитката. Изядох я много обмислено и видимо, така че той изобщо да не се усъмни какво правя аз.
— И той какво направи?
— Взе си друга. Честно — настоя Артър, — направи точно това. Той си взе друга бисквитка и я изяде.
