минаваха.
Той се разяри и се озлоби срещу себе си, срещу съдбата, срещу света и времето в него. Дори в тъгата и яростта си отиде и седна в кафенето на отбивката на магистралата, където беше седял точно преди да я срещне.
— Ръмежът ме прави особено мрачен.
— Моля ви се, млъкнете за този ръмеж.
— Ще млъкна, ако това ще спре ръмежа.
— Вижте…
— Но ще ти кажа какво ще направя, когато спре да ръми, искаш ли?
— Не.
— Глупости.
— Какво?
— Ще говоря глупости.
Артър се втренчи в страховития свят отвън над ръба на кафяната си чашка. Това беше напълно безсмислено място, на което можеше да бъде — той разбра това — и беше доведен тук по-скоро от суеверие, отколкото от логика. Обаче тъй като ако и да го беше примамила със съзнанието, че такива съвпадения всъщност могат и да се случват, съдбата беше избрала отново да го срещне с шофьора на камион, с който се беше видял тук последния път.
Колкото повече се опитваше да не му обръща внимание, толкова повече се улавяше, че се влачи след гравитиращия водовъртеж на изваждащия от търпение говор на мъжа.
— Аз мисля — каза неопределено Артър, насилвайки се, даже разтревожвайки се от казването на това, — че това е улесняващо.
— Ха!
Артър просто сви рамене. Трябваше да си тръгне. Точно това трябваше да направи. Трябваше просто да си тръгне.
— Никога не спира да вали! — пенявеше се шофьорът. Той блъскаше по масата, разплискваше чая си и даже за момент като че ли започна да изпуска пара.
Не можеше да си тръгне просто така, без отговор на тази забележка.
— Разбира се, че спира да вали — каза Артър. Това беше почти елегантно опровержение, но трябваше да бъде казано.
— Вали… през цялото… време — разбушува се мъжът, като отново трясна по масата в такт с думите си.
Артър поклати глава.
— Глупаво е да се каже, че вали през цялото време — каза той.
Веждите на мъжа оскърбено се повдигнаха.
— Глупаво? Защо да е глупаво? Защо да е глупаво да се каже, че вали през цялото време, когато през цялото време си вали?
— Вчера не валеше.
— Тук. Но не и в Дарлингтън.
Артър внимателно спря.
— Ще ме попиташ ли къде съм бил вчера? — попита мъжът.
— Не — каза Артър.
— Но очаквам да се досетиш.
— Така ли?
— Започва с Д.
— Наистина ли?
— И тази пикня траеше чак дотук, това ще ти кажа.
— Ти не искаш да седиш тук, приятел — каза свежо на Артър един минаващ особняк в комбинезон. — Това е Буреоблачният ъгъл нали знаеш. Запазен специално за старите Дъждовни-Капки-Вечно-МиПадат- На-Главата. Има по един такъв запазен ъгъл във всяко крайпътно кафене оттук до слънчева Дания. Съветвам те да се разкараш оттук. Всички ние правим това. Как си, Роб? Караш ли? Сложи ли си гумите за дъжд? Ха ха.
Той отмина и отиде да разкаже някакъв виц за Брит Екланд на някой от съседната маса.
— Виж, никое от тези копелета не ме приема сериозно каза Роб МакКийна. — Но — прибави той мрачно, навеждайки се напред и завъртайки очи нагоре, — всички знаят, че това е вярно.
Артър се намръщи.
— Като жена ми — изсъска единственият собственик и шофьор на „Превоз при всяко време МакКийна“. — Тя казва, че това са глупости и вдига врява и се оплаква за нищо, но — той спря драматично и изхвърли опасен поглед от очите си, — тя винаги пере, когато и телефонирам, за да и кажа, че съм на път за в къщи! — Той размаха лъжичката си. — Какво правиш с това?
— Да.
— Имам нещо като дневник — продължи той. — Имам една книга. Дневник. Пазя го от петнадесет години. Там е записано всяко място, където съм бил. Всеки ден. И също какво е било времето. А то беше все едно и също — излая той. — Ужасно. По цяла Англия, Шотландия и Уелс. По целия континент, Италия, Германия, насам-натам из Дания, бил съм и в Югославия. Всичко е описано и подредено. Дори когато отидох на гости при брат си — прибави той, — в Сиатъл.
— Добре де — каза Артър, като стана, за да си тръгне на момента, — може би ще е по-добре да го покажеш на някого.
— Ще го направя — каза Роб МакКийна.
И го направи.
ГЛАВА XVII
Мизерия, отпадналост. Още мизерия и още отпадналост. Той се нуждаеше от занимание и си намери едно.
Той щеше да издири къде е била пещерата му.
На предисторическата Земя той беше живял в пешера, не хубава пещера, въшлива пещера, но… Нямаше но. Това беше наистина гадна пещера и той я мразеше. Но беше живял в нея около пет години, а това я правеше някакъв вид дом, а човек трябва да знае дирите на своите домове. Артър Дент беше такъв човек, така че отиде в Екзетер да си купи компютър.
Това беше нещото, което той наистина искаше, разбира се — компютър. Но почувствува, че трябва да има сериозна цел в ума си, преди просто да отиде и да си купи нещо, което хората в противен случай често бъркаха с нещо за игра. Така че сериозната му цел се състоеше в следното: да установи точното местонахождение на пещерата на предисторическата Земя. Той обясни това на продавача.
— Защо? — попита той.
Това беше хитър въпрос.
— О’кей, да прескочим това — каза мъжът. — Как?
— Надявам се да ми помогнете малко.
Мъжът въздъхна и раменете му увиснаха.
— Занимавал ли сте с компютри?
Артър се зачуди дали да спомене Еди — бордовия компютър на Златно сърце, който можеше да свърши тази работа за секунда или Дълбока мисъл, но реши да не ги споменава.
— Не — каза той.
— Това прилича на весел следобед — каза продавачът, но само на себе си.
Артър все пак си купи един „Епъл“. След няколко дена си поръча малко астрономически софтуер, начерта движението на звездите, начерта груби малки диаграми, в които отрази местоположението им, което си спомняше от небето, което той гледаше от пещерата си вечер, и работи сериозно цели седмици бодро, игнорирайки заключението, до което знаеше че ще трябва да стигне накрая, а то беше че целият му проект е напълно смешен.
