Грубите рисунки по памет бяха безполезни. Той дори не знаеше колко отдавна е било това, въпреки грубото предположение на Форд Префект за „два-три милиона години“. И просто нямаше изчисленията.
Най-накрая обаче той си изработи метод, който поне щеше да даде резултат. Той реши да не взима предвид факта, че с необикновената бъркотия за теоритичните правила, дивите приближения и мистериозните досещания, които използуваше, ще бъде щастлив, ако улучи вярната галактика, той просто почна и получи резултат.
Той щеше да го нарича правилен резултат. Кой ли ще знае?
Тъй като това се случи, измежду мириадите и недостижими шансове на съдбата той получи точен и правилен отговор, въпреки че, разбира се, никога нямаше да узнае това. Той просто отиде в Лондон и почука на подходящата врата.
— О, аз си мислех, че първо ще се обадиш.
Артър зяпна от удивление.
— Може да влезеш само за няколко минути — каза Фенчърч. — Току-що излизах.
ГЛАВА XVIII
Един летен ден в Излингтън, пълен с печален вой от машини за реставриране на антики.
Фенчърч беше неотложно заета за следобеда, така че Артър отиде да се разкарва в блажената омара и да надзърта във всички магазини, които в Излингтън са доста много и разнообразни, и всеки, който периодично се нуждае от стари дървообработващи инструменти, шлемове от Англо-Бурската война, спирачки, мебели за кантори или риба е готов да го потвърди.
Слънцето биеше по градините, по плоските покриви. Биеше по архитектите и водопроводчиците. Биеше по адвокатите и нощните крадци. Биеше по пиците. Особено много биеше по агентите по недвижимите имоти.
Биеше по Артър, докато той влизаше в един магазин за реставрирани мебели.
— Това е интересна сграда — ободряващо каза собственикът. — Тук има мазе, в което има секретен проход, който го свързва с близката кръчма. Било е построено специално за Принц-Регента, така че е можел да бяга, когато му е трябвало.
— Искате да кажете, в случай, че всеки може да го хване, докато купува дялани борови мебели — попита Артър.
— Не — каза собственикът, — не поради тази причина.
— Трябва да ме извините — каза Артър. — Ужасно съм щастлив.
— Виждам.
Той се мотаеше омайно и стигна до кантората на Грийнпийс. Той си припомни съдържанието на папката си с надпис „Неща за правене — Спешно!“, която не беше отварял от памтивека. Той влезе с бодра усмивка и каза, че е дошъл да им даде малко пари, за да помогне да освободят делфините.
— Много смешно — му казаха те. — Вървете си.
Това не беше точно отговорът, който той очакваше да чуе, така че опита отново. Този път те доста му се разсърдиха и той просто им остави малко пари и се върна на слънце.
Точно в шест той се върна в къщата на Фенчърч по алеята, сграбчил бутилка шампанско.
— Дръж това — каза му тя, подавайки му едно здраво въже и изчезна вътре през големите бели дървени врати, от които висеше масивен катинар, закачен за черно желязно резе.
Къщата беше малък преустроен обор, намираше се на светла индустриална алея зад изоставената Кралска селскостопанска зала на Излингтън. Освен големите си оборски врати тя имаше и нормално изглеждаща входна врата от блестящо полирано дърво с чукало във вид на черен делфин. Странен детайл от тази врата беше стъпалото пред нея, което беше високо девет фута, тъй като тази врата беше за втория етаж и явно преди е била използувана за пренасяне на сено за гладните коне.
Един стар скрипец стърчеше от стената над вратата и единия край на въжето, което Артър държеше, минаваше през него. Другият му край беше завързан за едно виолончело.
Вратата над главата му се отвори.
— О’кей — каза Фенчърч, — дърпай въжето и внимавай за челото. Издърпай го догоре.
Той дръпна въжето, внимавайки за челото.
— Не мога да дръпна въжето още веднъж — каза той, — без да изпусна челото.
Фенчърч се наведе напред.
— Аз внимавам за него — каза тя. — Ти дърпай въжето.
Челото лесно стигна до нивото на вратата, леко се плъзна и Фенчърч го вкара вътре.
— Качвай се и ти — каза му тя.
Артър вдигна чантата с покупки и влезе през оборските врати, размишлявайки.
Долната стая, която той беше зърнал преди малко, беше доста спартанска и пълна с боклуци. Тук имаше една голяма преса за изцеждане на бельо, направена от ковано желязо; учудващ брой кухненски мивки бяха натрупани в ъгъла. Имаше също така една бебешка количка, от което Артър се уплаши за момент, но тя беше много стара и необяснимо защо пълна с книги.
Подът беше от стар изпоцапан бетон, вълнуващо напукан. И това беше мярката за настроението на Артър, който се вгледа в нестабилните дървени стълби в далечния ъгъл. Дори напуканият бетонен под му изглеждаше почти като нетърпимо усещане.
— Един мой приятел архитект ми каза как може да направи чудесни неща от това място — каза клюкарски Фенчърч, докато Артър се качваше при нея. — Той често се навърташе тук, седеше с каменно удивление и мърмореше нещо за пространство и обекти и събития и хубави количества светлина, после каза, че му трябва молив, и изчезна за седмици. Така че не му се случиха чудесни неща.
Всъщност, мислеше си Артър, докато се оглеждаше наоколо, горната стая поне беше доста красива по някакъв начин. Беше просто украсена с мебели, кито бяха направени от възглавници, имаше и една стереоуредба с високоговорители, които биха впечатлили хората, построили Стоунхендж.
Имаше и цветя, които бяха бледи, и картини, които бяха интригуващи.
Там имаше и някаква галерия под покрива, в която имаше едно легло и една баня, в която, както обясни Фенчърч, можеш да развъртиш една котка, като я хванеш за опашката. — Но — прибави тя, — само ако това е достатъчно търпелива котка и не обърне внимание на няколкото гадни драскотини по главата си. Така че, ето ни тук.
— Да.
Те се погледнаха за момент.
Моментът стана дълъг момент, и внезапно стана много дълъг момент, толкова дълъг, че някой трудно можеше да каже откъде идва това време.
За Артър, който обикновено можеше да си наложи да се чувствува самосъзнателен, ако го оставят достатъчно дълго сам във фабрика за швейцарско сирене, моментът беше момент на обвързано откровение. Той внезапно се почувствува като стеснително животно, родено в зоопарк, което една сутрин се събужда и вижда вратата на клетката си да виси спокойно отворена и саваната да се протяга сива и розова към далечно изгряващото слънце, докато наоколо се събъждат всички непознати звуци.
Той се зачуди какви са тези нови звуци, докато се взираше в отвореното и учудено лице и в очите и, които се усмихваха със споделена изненада.
Той не беше разбрал, че животът говори на човек с глас — глас, който му носи отговори на въпросите, за които той постоянно се е питал — никога не го откриваш съзнателно или не усещаш тоновете му, докато сега му каза нещо, което никога преди не му беше казвал, и то беше „ДА“.
Накрая Фенчърч отклони очите си с леко поклащане на глава.
— Знам — каза тя. — Ще трябва да си спомня — прибави тя, — че ти си такъв човек, който не може да задържи едно просто късче хартия повече от две минути, без да спечели лотария с него.
Тя се обърна.
— Да отидем да се разходим — бързо каза тя. — Хайд парк. Ще си сложа нещо по-подходящо.
Тя беше облечена в доста строга черна рокля, не особено красива, която наистина не и подхождаше.
— Нося я специално заради моя учител по виолончело — каза тя. — Той е добро момче, но понякога
