желаеше, копнееше за нея, искаше да прави с нея много неща, за които даже нямаше думи.
Той ясно се улови да казва неща като „ЮпиииииИ!!!!!!“, докато се въртеше нелепо из къщата. Очите и, косата и, гласът и, всичко…
Той спря.
Сега щеше да пусне плочата с гайдите. После щеше да и се обади.
Или може би първо да и се обади?
Не. Трябваше да направи следното: щеше да пусне плочата. Щеше да я изслуша всеки последен вой на банши4. После щеше да и се обади. Това беше правилния ред. Това беше нещото, което трябваше да направи.
Той се притесняваше и спря да пипа разни неща, защото те се счупваха, когато го правеше.
Той взе плочата. Не можа да я счупи. Той я извади от опаковката и. Той отвори грамофона, включи захранването. Всичко оцеля. Той се кикотеше, докато спускаше иглата към плочата.
Той седна и тържествено изслуша „Шотландски боец“.
Изслуша „Удивляваща Грация“.
Изслуша нещо за някаква долчинка и т.н.
Той си спомни чудния си обяд.
Те точно щяха да си тръгват, когато бяха прекъснати от ужасен изблик от „ю-ю-ю-ху-ху-ху“. Безкрайно упоритата жена махаше към тях от другия край на помещението като някаква глупава птица със счупено крило. Всички в кръчмата се обърнаха към тях и като че ли очакваха някакъв вид отговор.
Те ни най-малко не бяха чули колко очарована и щастлива ще е Анджи в 4:30, че всички са и помогнали да събере пари за изкуствен бъбрек и че смътно чувствува, че някой на съседната маса е спечелил кутия бонбони, но изгубиха една-две секунди в обмислянето на факта, че виещата дама ги пита дали е у тях билет №37.
Артър откри, че е у тях, и сърдито погледна часовника си.
Фенчърч го побутна.
— Хайде — каза тя. — Иди и я вземи. Не бъди в лошо настроение. Дръпни им една хубава реч за това колко си бил поласкан и можеш да ми се обадиш и да ми кажеш как е минало. Ще искам да чуя плочата. Хайде.
Тя разтърси ръката му и си тръгна.
Постоянните посетители възприеха благодарствената реч като нещо по-темпераментно, отколкото е нормално. Това все пак беше само една плоча.
Артър си помисли за това, дослуша музиката и продължи да изпада в смях.
ГЛАВА XIV
Зън зън.
Зън зън.
Зън зън.
— Ало, да? Да, правилно. Да, ще трябва да говорите посилно, тук е ужасно шумно. К’во?
— Не, аз съм на бара само вечер. По обяд се оправят Ивон и Джим, който е съдържателят. Не, не бях. К’во?
— Ще трябва да говорите по-силно.
— К’во? Не, не знам нищо за ник’ва лотария. К’во?
— Не, не знам нищо. Чакай, ще извикам Джим.
Барманката закри слушалката с ръка и извика към шумния бар.
— Ехей, Джими, няк’ъв по телефона казва, че нещо е спечелил на няк’ва лотария. Настоява, че е имал билет №37 и е спечелил.
— Не, тук имаше само един, който спечели — извика барманът.
— Пита дали пазим билета.
— Добре де, как си мисли че е спечелил, когато дори няма билет?
— Джим пита как си мислиш че си спечелил, когато дори нямаш билет. К’во?
Тя отново закри слушалката.
— Джим, той продължава да ме баламосва и да ме залъгва. Казва, че на билета имало номер.
— Разбира се, че е имало, нали това е било билет от някаква проклета лотария?
— Казва, че това било телефонен номер.
— Я затваряй телефона и се оправяй с клиентите, чуваш ли?
ГЛАВА XV
Осем часа по на запад един мъж седеше самотен на плажа, тъгувайки за някаква необяснима загуба. Той можеше да мисли за загубата си само на малки порцийки печал, защото цялото нещо беше твърде велико, за да може да бъде понесено.
Той гледаше как дългите бавни тихоокеански вълни се разбиват в пясъка, и чакаше ли чакаше нищото, за което знаеше, че ще се случи. Той като времето това да не се случи дойде, тази тъпотия не се случи, и така следобедът си отиде и слънцето се скри зад дългия ръб на морето и денят се изтърколи.
Плажът беше плаж, на който няма да даваме име, защото собствената къща на човека беше там, и това беше една малка пясъчна драскотина някъде по стотиците мили брегова линия, която започва източно от Лос Анжелос, който е описан в една статия от новото издание на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ като „боклучен, мръсен, гаден, вонящ; и какви бяха другите думи, и всички видове гаден боклук, хей“, и в другото, написано само няколко часа по-късно издание като „създание като няколко хиляди квадратни мили боклук «Америкън експрес», но без същото чувство за морален упадък. Освен това, поради някаква причина, въздухът е жълт.“
Брегът продължава на запад и после завива на север към мъгливия залив на Сан Франциско, който ПЪТЕВОДИТЕЛЯ описва като „Хубаво място, на което да отидеш. Много е лесно да повярваш, че всеки когото срещнеш там, също е космически пътешественик. Да основат нова религия е просто начинът им да ти кажат «Здрасти». Докато не се установиш и не опознаеш мястото е най-добре да отговаряш «НЕ» на три от всеки четири въпроса, които всеки може да ти зададе, защото там стават някои много странни неща, някои от които могат да умъртвят всеки неподозиращ извънземен.“ Стотици лъкатушещи мили скали и пясък, буренца и изгреви са описани пак там като „Боффо. Хубави.“
И някъде на тази хубава „боффо“ драскотина от брега беше къщата на този неудовлетворен човек, за когото много хора смятаха, че е луд. Но това беше само защото — както той казваше на хората — защото си беше.
Една от многото причини, поради които хората го мислеха за луд, беше заради странната му къща, която дори в един район, където къщите са странни по един или друг начин, беше съвършено различна.
Къщата му се казваше „Извън Убежището“.
Името му беше просто Джон Уотсън, въпреки че предпочиташе да го наричат — и някои от приятелите му неохотно се съгласяваха с това — Уонко Нормалния.
В къщата му имаше много странни неща, включително и една голяма сива купа с гравирани върху нея думи.
Можем да поговорим с него по-късно — това е само едно въведение — да гледаш как залязва слънцето и да кажеш, че и той го е гледал.
Той беше загубил всичко, което го интересуваше и сега просто чакаше края на света — като малко се досещаше, че той вече е дошъл и е отминал.
ГЛАВА XVI
След отвратителния неделен ден, прекаран в изпразване на боклукчийските кофи зад кръчмата на гарата в Тонтън и след като не намери нищо — нито билет от лотария, нито телефонен номер Артър опита всичко, с което можеше да намери Фенчърч, и колкото повече неща опитваше, толкова повече седмици
