— Фенчърч.
— Фенчърч?
Тя го погледна строго.
— Да — каза тя, — и те гледам като рис, за да видя дали ще ми зададеш същия глупав въпрос, който всеки ми задава, докато на мен ми се крещи. Ще бъда много разочарована, ако и ти го направиш. Освен това ще крещя. Така че внимавай.
Тя се усмихна, разтърси косата си, която падна пред лицето и и го погледна зад нея.
— О — каза той, — това е малко несправедливо, нали?
— Да.
— Хубаво.
— Добре — каз тя със смях, — можеш да ме попиташ. Можеш да го преодолееш. Ще е по-добре от това да ме наричаш Фени през цялото време.
— Може би … — каза Артър.
— Вижте, останаха ми само два билета, и понеже бяхте толкова щедър преди малко…
— Какво?!? — изкрещя Артър.
Жената с постоянството и усмивката и почти празния кочан с гардеробни билети размахваше последните два току пред носа му.
— Мислех, че ще мога да използувам случя и да ви ги дам, защото наградите са толкова хубави.
Тя присви носа си малко поверително.
— Много вкусно. Знам, че ще ги харесате. И това е за подарък на Анджи, нали виждате. Ние искаме да и дадем…
— Изкуствен бъбрек, да — каза Артър. — Ето.
Той и даде още двадесет пенса и взе билетите.
Някаква мисъл като че ли мина през главата на жената. Тя доста се бори с нея. Можеше да се види как тя идва в главата и като дълга вълна към пясъчен плаж.
— О, скъпи — каза тя, — не ви прекъсвам, нали?
Тя загрижено се вгледа в тях.
— Не, всичко е наред — каза Артър. — Всичко, което вероятно може да бъде наред, е наред — настоя той.
— Благодаря — прибави той.
— Искам да кажа — каза тя с очарован екстаз на загриженост, — че не сте… влюбени, нали?
— Много е трудно да се каже — каза Артър. — Не сме имали шанс да поговорим засега.
Той се взря във Фенчърч. Тя се смееше.
Жената кимна с разбираща конфиденциалност.
— Ще ви покажа наградите след минутка — каза тя и изчезна.
Артър се обърна с въздишка обратно към момичето, за което намери трудно да каже дали е влюбен.
— Щеше да ме питаш — каза тя, — за нещо.
— Да — каза Артър.
— Можем да го направим заедно, ако искаш — каза Фенчърч. — Дали съм била намерена…
— … в една чанта… — присъедини се към нея Артър.
— … на гишето за оставяне на багаж… — казаха заедно.
— … на гарата на улица Фенчърч — завършиха те накрая.
— И отговорът — каза Фенчърч, — е не.
— Добре — каза Артър.
— Аз съм зачената там.
— Какво?
— Аз съм за…
— На гишето за багаж? — попита Артър с вой.
— Не, разбира се, че какво биха правили родителите ми там? — попита тя, доста изненадана от това предположение.
— Е де, не знам — изпелтечи Артър, — или поне…
— Това е станало на опашка за билети.
— На…
— Опашката за билети или поне така казват. Отказваха да ми дадат друго обяснение. Само казват, че никой не знае колко е отегчително, ако изобщо е възможно, да се вредиш в опашка за билети на гарата на улица Фенчърч.
Тя отпи сериозно от доматения си сок и си погледна часовника.
Артър продължи да клокочи още една-две секунди.
— Налага ми се да тръгна след една-две минути — каза Фенчърч, — а ти дори не си започнал да ми разказваш това каквото и да е ужасно необичайно нещо, което ще бъдеш толкова радостен да изкараш от гръдния си кош.
— Защо да не те закарам до Лондон? — попита Артър. — Събота е, нямам да върша нищо особено…
— Не — каза Фенчърч, — благодаря, много мило от твоя страна, но НЕ. Искам да остана сама за два-три дена. — Тя се усмихна и се намръщи.
— Но…
— Ще можеш да ми го кажеш друг път. Ще ти дам телефонния си номер.
Сърцето на Артър се разбумтя, докато тя драскаше седем фигурки с молив върху парченце хартия, което му подаде.
— Сега можем да се отпуснем — каза тя с бавна усмивка, която изпълни Артър и той си помисли, че ще се пръсне.
— Фенчърч — каза той, наслаждавайки се на името и, докато го произнасяше, — аз…
— Една кутия — каза един провлачен глас, — с бонбони с черешов ликьор, и още, понеже знам, че ще ви хареса, една плоча със изпълнения на шотландски гайдари…
— Да, благодаря, много са хубави — увери я Артър.
— Просто мислех, че ще трябва да ви ги покажа — каза упоритата жена, — тъй като тръгвате…
Тя ги държеше гордо, така че Артър да може да ги види. Той можеше да види, че това наистина са кутия бонбони и плоча със шотландски гайди. Това беше.
— Сега ще ви оставя да си пиете на спокойствие — каза тя, като леко потупа Артър по кипящото рамо, — но знаех, че ще ви хареса да ги видите.
Артър още веднъж срещна очите си с тези на Фенчърч и внезапно забрави какво щеше да каже. Моментът между тях беше дошъл и си беше отишъл, но целият ритъм беше разстроен от тази глупава нескопосана жена.
— Не се притеснявай — каза Фенчърч, поглеждайки го сериозно над ръба на чашата си, — ще говорим отново. — Тя отпи.
— Вероятно — прибави тя, — тя нямаше да е толкова добра, ако това беше за нея. — Тя му подари една малка крива усмивка и още веднъж разпиля косата пред лицето си.
Това беше напълно вярно.
Той трябваше да допусне, че е било напълно вярно.
ГЛАВА XIII
Тази нощ у дома си, докато се разкарваше из цялата къща, въобразявайки си, че върви през царевични полета с бавно движение и продължително избухвайки във внезапен смях, Артър си мислеше, че дори ще е в състояние да изслуша плочата с гайдарите, която беше спечелил. Часът беше осем и той реши, че ще се настрои да изслуша цялата плоча преди да и се обади. Може би щеше да остави това за утре. Това беше нещо, което се правеше без плам. Или може би другата седмица…
Не. Без игрички. Той я желаеше и не се интересуваше кой знае за това. Той определено и абсолютно я
