това и си помисли, че ще трябва просто да се облегне и да го чуе, — че има някакъв необикновен начин, по който ти си много важна за мен, и че въпреки че ти не го знаеш, аз също съм много важен за теб, но всичко ще се провали, защото имаме само пет мили, и аз бях тъп идиот, който не знае как да каже нещо важно на някого, с когото току-що се е запознал, като в същото време не съм се блъснал в някой камион, какво ще кажеш… — Той безпомощно спря и я погледна, — какво да … направя?
— Гледай пътя!!!! — изкрещя тя.
— Майната му!!!!!
Той се размина на няколко милиметра с възможността да се вреже с дясната си страна в сто италиански перални в един германски камион.
— Аз мисля — каза тя с моментална въздишка на облекчение, — че ще трябва да ме почерпиш нещо преди да се кача на влака.
ГЛАВА XII
Съществува, поради някаква причина, нещо особено мрачно относно ресторантите по гарите — много особен вид мръсотия и специален вид бледност на баниците със свинско.
По-лоши от тези баници обаче са сандвичите.
Съшествува едно чувство, което постоянствува в Англия, че да правиш сандвича интересен, атрактивен, или по някакъв начин приятен за ядене, е нещо грешно, което само чужденците правят.
— Изсушете го — гласи една инструкция, заровена някъде в колективната човешка съвест, — направете го гумен. Ако трябва да го поддържате свеж, перете го по веднъж седмично.
Яденето на сандвичи в ресторанти в съботни следобеди е нещото, с което англичаните се опитват да изкупят националния си грях, какъвто и да е бил той. Те вече изобщо не са наясно какво е това грях и не искат да знаят. Греховете не са неща, за които някой би искал да узнае. Но каквито и грехове да бяха, те бяха изцяло изкупени от сандвичите, които те ядяха.
Ако има нещо по-лошо от сандвичите, това са наденичките, които стоят до тях. Безрадостни длъгнести цилиндърчета, пълни с хрущяли, плуващи в море от нещо топло и тъжно, с набодена в тях пластмасова виличка с форма на шапка на главен готвач — един спомен за някой главен готвач, който намразил света и умрял забравен и самотен сред своите котки на някакво задно стълбище в Степни.
Наденичките са за тези, които знаят какви са греховете им и искат да изкупят нещо по-специално.
— Някъде трябва да има нещо по-хубаво — каза Артър.
— Няма време — каза Фени, като погледна часовника си. — Влакът ми тръгва след половин час.
Те седнаха на една малка клатеща се маса. На нея имаше няколко мръсни чаши и няколко влажни поставки за тях, с отпечатани по тях клоуни. Артър купи на Фени един доматен сок, а за себе си взе пинта3 жълта вода с газ в нея. И две наденички. Не знаеше защо. Купи ги, за да прави нещо, докато чака газът да се уталожи по дъното на чашата му.
Барманът хвърли рестото на Артър в една локвичка с бира на бара, за което Артър му благодари.
— Добре — каза Фени, поглеждайки часовника си, — кажи ми какво имаш да ми разкажеш.
Тонът и беше напълно скептичен и сърцето на Артър слезе в петите му. Едва ли не, почувствува той, най-добрата обстановка да се опиташ да и обясниш, както си седи там внезапно хладна и отбраняваща се, че в някакъв извънтелесен сън той е имал телепатичното чувство, че мозъчното увреждане, от което тя страдаше, е било свързано с факта, че опирайки се на противоположни противопоставяния, Земята е била унищожена, за да се отвори място за нова хиперкосмическа магистрала — нещо, за което само той на Земята знаеше, бивайки страничен свидетел от борда на Вогонския космически кораб, и че оттогава и тялото, и духът му го болят за нея нетърпимо и че той трябва да отиде с нея в леглото си веднага щом е възможно.
— Фени — започна той.
— Чудя се дали ще искате да си купите няколко билета от нашата лотария? Това е малка лотария.
Той бързо погледна нагоре.
— Да спечелим пари за Анджи, която се пенсионира.
— Какво?
— И има нужда от изкуствен бъбрек.
Към него се беше навела една доста скована висока жена на средна възраст, носеща плетен официален костюм и малки официални къдрици и малка официална усмивка, която вероятно щеше много да бъде близана от малки официални кученца.
Тя държеше малък кочан гардеробни билети и касичка.
— Струват само по десет пенса — каза тя, — така че вероятно дори може да купите два. Без да разорите банката! — Тя се изсмя леко и после въздъхна учудващо дълго. Казването на думите „Без да разорите банката“ очевидно и достави повече удоволствие от думите, които вероятно е изговорила навремето, когато продала билети на двама войници през войната.
— Хм, да, добре — каза Артър, като бързо изкопа две монети от джоба си.
С разгневяваща бавност и официална театралност, ако има такива неща, жената откъсна два билета и ги протегна към Артър.
— Наистина се надявам, че ще спечелите — каза тя с усмивка, която внезапно се събра като късчета оригами. — Наградите са много големи.
— Да, благодаря — каза Артър, като сложи билетите в джоба си доста рязко и си погледна часовника.
Той се обърна кън Фени.
Същото направи и жената с билетите.
— А за вас, млада госпожице? — попита тя. — Лотарията е за трансплантация на бъбрек на Анджи. Тя се пенсионира, нали знаете. Да? — тя издигна една лека усмивка дори над лицето си. Тя трябваше да спре и бързо да се махне или щеше да се прости с кожата си.
— Хм, да, заповядайте — каза Артър и и бутна петдесет пенса с надеждата, че ще и види гърба.
— О, имаме пари, така ли? — попита жената с дълга ухилена въздишка. — Отиваме в Лондон, така ли?
— Не, така е наред, наистина — каза той и размаха ръка и тя започна да къса пет билета един по един с ужасно обмисляне.
— О, но трябва да си вземете билетите — настоя жената, — защото няма да можете да си вземете наградите. Знаете ли, те са много хубави. Много подходящи.
Артър грабна билетите и и каза „благодаря“ толкова рязко, колкото можа.
Жената още веднъж се обърна към Фени.
— А сега …
— Не! — почти изкрещя Артър. — Те са за нея — обясни той, размахвайки петте нови билета.
— А, виждам! Колко хубаво!
Жената болезнено им се усмихна.
— Добре, наистина се надявам…
— Да — прекъсна я Артър, — благодарим.
Накрая жената тръгна към съседната маса. Артър отчаяно се обърна към Фени и се отпусна, като видя, че тя се разтърсва от мълчалив смях.
Той въздъхна и се усмихна.
— Докъде бяхме стигнали?
— Ти ме наричаш Фени и точно щях да те помоля да не го правиш.
— Какво искаш да кажеш?
Тя сложи една малка дървена бъркалка в доматения си сок.
— Затова те попитах дали си приятел на брат ми. Или всъщност на полубрат ми. Само той ми казва Фени и затова не го обичам.
— И как…
— Фенчърч.
— Какво?
