мисля, че всички тези неща го правят малко вълнуващ. Слизам след момент.
Тя леко побегна по стълбите към галерията над тях и му извика. — Сложи бутилката в хладилника за после.
Той забеляза, докато плъзгаше бутилката във вратата, че до нея седи един неин идентичен близнак.
Той отиде до прозореца и погледна навън. Той се обърна и започна да разглежда плочите и. Отгоре се дочу шумоленето на роклята и, която падна на земята. Той си мислеше за това какъв човек е. Той си каза много силно, че в този момент поне ще държи очите си здраво приковани в обвивките на плочите и, прочете заглавията, кимна разбиращо, преброи лошите влияния. Той трябваше да не вдига глава.
Това нещо той напълно, изцяло и презряно не можа да направи.
Тя гледаше надолу към него с такава сила, че като че ли трудно забеляза, че той гледа нагоре към нея. После внезапно поклати глава, хвърли леката лятна рокля на себе си и бързо изчезна в банята.
Тя се появи секунда по-късно, цялата засмяна и със слънчева шапка, и слезе по стълбите с необикновена лекота. Това беше някакъв странен вид танцово движение. Тя видя, че той я забеляза и леко завъртя глава на една страна.
— Харесвам ли ти? — попита тя.
— Изглеждаш страхотно — каза простичко той, защото си беше така.
— Хмммм — каза тя, като че ли не беше и отговорил.
Тя затвори вратата за нагоре, която седеше отворена през цялото време и се огледа наоколо из малката стая, за да види дали е в подходящо състояние да я остави така за известно време. Очите на Артър последваха нейните наоколо и докато той гледаше в другата посока, тя извади едно нещо от едно чекмедже и го плъзна в брезентената чанта, която носеше.
Артър я погледна.
— Готова ли си?
— Знаеше ли — попита тя с леко загадъчна усмивка, — че има нещо нередно в мен?
Прямотата и завари Артър неподготвен.
— Добре де — каза той, — бях чул някои смътни неща.
— Чудя се колко ли знаеш за мен — попита тя. — Ако си го чул оттам, откъдето си мисля, значи не е вярно. Ръсел просто ръси глупости, защото не може да понесе истинската ми същност.
Внезапна остра болка от притеснение пробяга по Артър.
— А какво е това? — попита той. — Ще ми кажеш ли?
— Не се притеснявай — каза тя, — изобщо няма нищо лошо. Просто необикновено. Много много необикновено.
Тя докосна ръката му и после се наведе напред и бързо го целуна.
— Ще ми бъде доста интересно да узная — каза тя, — дали ще можеш да разбереш каква ще е тази вечер.
Артър почувствува, че ако някой в този момент го беше потупал, той щеше да зазвучи, да издаде същото дълбоко продължително търкалящо се съзвучие, което сивият му аквариум издаваше, когато го почукваше с нокът.
ГЛАВА XIX
Форд Префект беше раздразнен от продължителното си събуждане от звука на оръдеен огън.
Той се плъзна навън през сервизния люк, в който си беше оформил място за спане чрез изключване на няколко от шумните апаратури около него и чрез постилането му с хавлии. Той слезе по стълбата и навъсено тръгна да кръстосва коридорите.
Те бяха клаустофобично тясни и болезнено осветени, и каквато и светлина да имаше в тях, тя мигаше и намаляваше, като че ли енергията си проправяше път оттук-оттам през кораба, причинявайки силни вибрации и стържещовиещи шумове.
Обаче не беше това.
Той спря и се облегна на стената, тъй като нещо, което приличаше на малка мощна сребърна бормашина прелетя покрай него и се отправи надолу по мрачния коридор с гадно съсухрено пищене.
И това не беше.
Той внимателно се провря през една херметична врата и се озова в един по-обширен коридор, който обаче беше все така мижаво осветен.
Корабът се наклони. Правеше го доста задоволително, но този път беше по-значително. Малоброен взвод роботи мина с ужасно тракане.
Обаче все още не беше това.
Лютив дим се носеше от единия край на коридора, така че той тръгна в другата посока.
Той мина покрай няколко обзорни монитора, вградени в стените между плоскости от кален, но вече лошо издраскан кристал
Един от тях показваше някаква ужасна зелена люспеста фигура на влечуго, което се пенявеше и беснееше по Единичната Преобразуваща система за гласуване. Беше трудно да се каже дали той е за или против това, но явно се чувствуваше много вживян. Форд намали звука.
Обаче не беше и това.
Той мина към друг монитор. Там вървеше реклама за някаква марка паста за зъби, която определено щеше да те накара да се чувствуваш свободен, ако я употребяваш. Беше съпроводена с някаква гадна гърмяща музика, така че не беше и това.
Доакто той гледаше, хиляда ужасно превъоръжени Зирзлароботски звездни крайцери излетяха иззад тъмната сянка на луната, чийто силует се очертаваше на фона на заслепяващия диск на звездата Ксаксис, и едновременно с това корабът изригна от всичките си отвори ужасен пламък от напълно непонятна енергия сврещу тях.
Това беше.
Форд гневно разтърси глава и разтърка очите си. Той се отпусна на разбитото тяло на някакъв тъп сребърен робот, който явно беше изгорен преди малко, но досега беше изстинал достатъчно, за да може да се седне отгоре му.
Той се прозя и извади своя екземпляр от ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ от чантата си. Той включи екрана и мързеливо прелисти няколко статии от трето и четвърто ниво. Той търсеше някакви добри лекарства за безсъние. Той намери „Почивка“, което беше това, каквото си мислеше че търси. Той намери „Почивка и възстановяване“ и точно щеше да влезе в него, когато внезапно му хрумна по-добра идея. Той погледна монитора. Битката се разгаряше все по-страховито с всяка изминала секунда и шумът беше безкраен. Корабът пращеше, пищеше и се накланяше когато всяка нова стрела от енергия се изстрелваше или го удряше.
Той отново погледна в ПЪТЕВОДИТЕЛЯ и потърси няколко нови неща. Той внезапно се засмя и после отново бръкна в чантата си.
Той извади оттам един малък запаметяващ модул, избърса го от праха и трохите от бисквити и го включи в интерфейса на гърба на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ.
Когато цялата информация, за която той мислеше, че ще бъде полезна, премина в модула, той го изключи, подхвърли го леко, сложи ПЪТЕВОДИТЕЛЯ в чантата си, усмихна се самодоволно и тръгна да търси информационните банки на корабния компютър.
ГЛАВА XX
— Целта на залеза на слънцето вечер през лятото и особено в парковете — каза нетърпеливо един глас, — е да очертае по-ясно циците на момичетата, които се друсат нагоре-надолу. Убеден съм, че случаят е точно такъв.
Артър и Фенчърч се изкикотиха един на друг, когато чуха това. Тя за момент го прегърна по-здраво.
— И аз съм сигурен — каза младежът с накъдрената и щръкнала коса, който глаголствуваше от шезлонга си близо до Серпантината, — че ако някой измисли довод, друг ще намери, че той изобилствува от
