Ясно като бял ден. Сигурно, както че и ние двамата седим на земята.
Фенчърч се размърда.
— И проблемът беше — каза Артър, — че като не каза нищо първия път, беше някак си дори по-трудно да разгласява за това наоколо втория път. Какво каза? „Извинете… Не можех да не забележа, хм…“ Не работи. Не, аз го игнорирах, ако има такова нещо, дори по-енергично от преди.
— Мой човек…
— Отново се взрях в кръстословицата, като все още не можех да се сетя за нищо от нея, така че показах някои от духовете, които Хенри V направил в деня на Свети Криспин…
— Какво?
— Отново тръгнах в атака. Взех си — каза Артър, — друга бисквитка. И за момент очите ни се срещнаха.
— Така ли?
— Да, добре че не точно така. Но се срещнаха. Само за момент. И двамата погледнахме в друга посока. Но аз съм тук, за да ти кажа — каза Артър, — че имаше малко електричество във въздуха. Имаше малко напрежение над масата. За около толкова време.
— Мога да си го представя.
— Изядохме целия пакет по този начин. Той, аз, той, аз.
— Целият пакет?
— Е, в него имаше само осем бисквитки, но изглеждаше да има цял живот бисквити, с които се справяхме в този момент. Гладиаторите едва ли са имали по-нервни моменти.
— Гладиаторите — каза Фенчърч, — е трябвало да го правят на слънце. Повече физическа жестокост.
— Това е. Така. Когато празният пакет падна мъртъв между нас, мъжът накрая стана, показал най- лошото от себе си и си тръгна. Аз, разбира се, въздъхнах от облекчение. Когато това стана, обявиха моя влак за след минута-две, така че си изпих кафето, станах, вдигнах вестника, и под вестника…
— Да?
— Бяха моите бисквити.
— Какво? — извика Фенчърч. — Какво?
— Вярно.
— Не! — Тя се задъха от смях и се хвърли назад на тревата.
— Ти, пълен слабоумнико — издюдюка тя. — Ти си почти напълно и съвсем глупав човек.
Тя се надигна, претърколи се върху него, целуна го и отново се изтърколи обратно. Той беше учуден от лекотата и.
— Сега ти ми разкажи история.
— Мислех си — каза тя, превключвайки на нисък уверен глас, — че много ти се иска да се приберем.
— Не бързай — леко каза той. — Искам ти да ми разкажеш някоя история.
Тя го погледна и помисли.
— Добре — каза тя, — ще бъде само една кратка история. И не толкова смешна, колкото твоята, но… Както и да е.
Тя погледна надолу. Артър можеше да почувствува, че това беше един от онези моменти. Въздухът като че ли застана неподвижен между тях, изчаквайки. Артър пожела въздухът да си отиде и да си гледа работата.
— Когато бях дете — каза тя. — Тези истории винаги започват по този начин, нали? „Когато бях дете…“ Както и да е. Това е частта, където момичето внезапно казва „Когато бях дете…“ и започва да се облекчава. Стигнали сме до тази част. Когато бях дете, си имах една картинка, закачена за крака на леглото ми. Какво мислиш за това дотук?
— Харесва ми. Мисля, че се развива добре. Прави спалнята интересна и красива. Вероятно можем да развием картината.
— Беше една от тези картинки, които децата трябва да харесват — каза тя, — но не ги харесват. Пълни със скъпи малки животинки, които правят скъпи неща, нали знаеш?
— Да. Също съм бил залъгван с тях. Зайчета в жилетки.
— Точно така. Тези зайчета всъщност бяха на един сал, заедно с плъхове и бухали. Дори може би имаше и един северен елен.
— На сала.
— На сала. И едно момченце седеше там.
— Сред зайчетата с жилетки, бухалите и северния елен.
— Точно там. Момче от свежата парцалива циганска разновидност.
— Ъх.
— Картинката ме тревожеше, трябва да ти го кажа. Имаше и една видра, която плуваше пред сала, и аз се събуждах посред нощ и се тревожех за тази видра, която трябваше да тегли сала със всички тези окаяни животни на него, като тя дори не беше на сала, а имаше толкова тънка опашка, с помощта на която плуваше и го дърпаше, и аз си мислех, че сигурно от това я боли през цялото време. Тревожеше ме. Не лошо, а само смътно, през цялото време.
— После един ден — спомням си, че гледах тази картинка всяка нощ в продължение на години — внезапно забелязах, че салът си има платно. Никога преди не го бях виждала. Видрата беше добре, тя просто си плуваше наоколо.
Тя сви рамене.
— Хубава история? — попита тя.
— Краят е слаб — каза Артър, — оставя аудиторията да реве „Да, но какво от това?“ Дотук добре, но се нуждае от финал преди доверията.
Фенчърч се засмя и обгърна коленете си.
— Това беше просто внезапно облекчение, години почти незабелязано притеснение просто отпаднаха, като при свалянето на излишни килограми, като когато черно-бялото става цветно, като суха пръчка, която внезапно бива намокрена. Внезапен подем на перспективата, който казва „Забрави притесненията си, светът е хубаво и идеално място. Всъщност си е много лесно.“ Вероятно си мислиш, че ти казвам това, защото ще ти кажа, че съм се чувствувала така този следобед или нещо такова, нали?
— Добре, аз… — каза Артър. Самообладанието му внезапно се разклати.
— Добре де, всичко е наред — каза тя. — Направих го. Точно това почувствувах. Но виждаш ли, чувствувала съм това и преди, дори по-силно. Невероятно силно. Страхувам се, че съм част от нещо — каза тя, взирайки се в далечината, — за внезапни сепващи откровения.
Артър не беше на себе си, едва можеше да говори и го почувствува по-мъдро, следователно трябваше за момента да се опита да не казва нищо.
— Беше много странно — каза тя, — доста, както някой от Египтяните-преследвачи може би е казал за Червено море, когато Мойсей е размахал жезъла си и то се е затворило над тях.
— Много странно — повтори тя, — от много дни преди това най странното чувство, което се е изграждало в мен беше като че ли щях да родя. Не, всъщност не беше като това, беше нещо повече като че ли беше свързано с нещо, частица по частица. Не, дори не това — беше като че ли цялата Земя през мен щеше да …
— Дали числото — внимателно каза Артър — четиридесет и две изобщо значи нещо за теб?
— Какво? Не, за какво говориш? — удиви се Фенчърч.
— Само една мисъл — измърмори Артър.
— Артър, искам да кажа, че това беше много реално за мен, това е сериозно.
— Бях напълно сериозен — каза Артър. — Това е просто една Вселена, за която никога не съм напълно сигурен.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Разкажи ми остатъка — каза той. — Не се притеснявай, че звучи странно. Повярвай ми, говориш на някой, който е видял много неща — прибави той. — Това е странно. И нямам предвид бисквитите.
Тя кимна и като че ли му повярва. Внезапно сграбчи ръката му.
