— Това беше много просто — каза тя, — толкова чудесно и необичайно просто.
— Какво беше това? — спокойно попита Артър.
— Артър, виждаш ли — каза тя, — това е нещото, което не знам. И загубата е непоносима. Ако се опитам да мисля за това, всичко започва да примигва и да подскача, и ако се опитам прекалено усърдно, стигам до чаената чаша и просто си изгубвам паметта.
— Какво?
— Добре, като твоята история — каза тя, — най-хубавата част се случи в едно кафене. Аз седях там и си пиех чай. Това беше след дните, когато това се разви, чувството за предстоящото свързване. Мисля, че си бръмчах спокойно. И нещо ставаше в сградата срещу кафенето и аз го гледах през прозореца над ръба на чашата си за чай, което винаги намирам за най-добрия начин за наблюдаване на хора, които работят. И внезапно то се появи в ума ми — съобщението отнякъде. И то беше толкова просто. То причини такова усещане за всичко. Просто станах и си помислих „Ох, ох, добре тогава, всичко е наред.“ Бях толкова сепната, че почти си изпуснах чашата, всъщност мисля, че я изпуснах. Да — прибави замислено тя, — сигурна съм, че го направих. Какво впечатление ти правя?
— Беше добре до частта за чашата.
Тя разтърси глава и я разтърси отново, като че ли се опитваше да я изчисти, което беше нещото, което се опитваше да направи.
— Е, това е — каза тя. — Добре до частта за чашата. Това беше въпросът, който ми изглеждаше доста буквален, като когато светът експлодира.
— Какво…?
— Знам, че звучи лудо и всеки казва, че това са били халюцинации, но ако това са били халюцинации, то тогава съм имала халюцинации на голям триизмерен екран с 16-пистово Долби Стерео и вероятно съм се дала под наем на хора, които са отегчени от филми за акули. Беше като че ли земята буквално се разкъса под краката ми, и… и…
Тя леко потупа тревата, като че ли да се увери и после като че ли промени намеренията си за това, което щеше да каже.
— И се събудих в болница. Надявам се, че съм била ту вътре, ту вън оттогава. Имам инстинктивна нервност — каза тя, — за внезапни сепващи откровения, които ми казват, че всичко ще бъде наред.
Артър просто престана да се притеснява за странните аномалии, съпровождащи завръщането му на родния му свят, или по-скоро ги причисли към тази част от съзнанието си, означена „Неща, за които да мисля — спешно“. „Това е светът“ — каза си той. „Това е светът, поради каквато и да е причина да е такъв, и си стои тук. И аз съм на него.“ Но сега като че ли се завърташе около него, както през онази нощ в колата, когато братът на Фенчърч му беше разказал глупави истории за агент на ЦРУ в резервоар. Дърветата се завъртяха. Езерото се завъртя, но това беше съвършено естествено и нямаше от какво да се тревожи, защото една сива гъска кацна в него. Гъските си имаха велико време за почивка и нямаха велики отговори, чиито отговори да искат да узнаят.
— Както и да е — каза Фенчърч внезапно и ярко, с ококорена усмивка, — има нещо нередно с някоя част от мен и ти ще трябва да откриеш с коя точно. Отиваме си вкъщи.
Артър поклати глава.
— Какво има? — попита тя.
Артър беше поклатил глава не в знак на несъгласие с предложението и, за което мислеше, че е наистина отлично — едно от най-великите предложения на света — а защото за момент се опитваше да се освободи от повтарящото се впечатление, което получи точно когато най-малко очакваше — че Вселената внезапно ще изскочи зад някоя врата и ще почне да дюдюка по него.
— Просто се опитвам да направя това изцяло ясно в мозъка си — каза Артър, — казваш, че си почувствувала, че Земята наистина избухнала…
— Да. Беше повече от чувство.
— Което е, както всеки казва — каза той колебливо, — халюцинации.
— Да, но Артър, това е нелепо. Хората мислят, че ако просто кажеш „халюцинации“, това обяснява всичко, което искаш да обясниш и евентуално каквото не можеш да разбереш, и то просто ще си отиде. Това е просто дума, която не обясбява нищо. Не обяснява защо изчезнаха делфините.
— Не — каза Артър. — Не — прибави замислено той. — Не — отново прибави той дори по-замислено. — Какво? — каза той накрая.
— Не обяснява изчезването на делфините.
— Не — каза Артър, — виждам. — Кои делфини имаш предвид?
— какво искаш да кажеш с това „какви делфини“? Говоря ти за момента когато всички делфини изчезнаха.
Тя сложи ръка на коляното му, което го накара да разбере, че вълнението, което върви нагоре-надолу по гръбнака му, не беше от нейното леко докосване, и вместо това можеше да бъде едно от гадните пълзящи чувства, които той толкова често изпитваше, когато хората се опитваха да му обяснят някои неща.
— Делфините?
— Да.
— Всички делфини — попита Артър, — изчезнаха?
— Да.
— Делфините? Ти казваш, че всички делфини изчезнали? Това ли е — попита Артър, опитвайки се да бъде абсолютно ясен по този въпрос, — което казваш?
— Артър, къде за бога си бил? Всички делфини изчезнаха същия ден, когато аз…
Тя внимателно се взря в сепнатите му очи.
— Какво…?
— Няма делфини. Всички си отидоха. Изчезнаха.
Тя потърси лицето му.
— Наистина ли не знаеше това?
От озадаченото му изображение стана ясно, че не знае.
— Къде отидоха? — попита той.
— Никой не знае. Това значи, че изчезнаха. — Тя спря. Да, има един мъж, който казва, че знае, но всички казват, че живеел в Калифорния — каза тя, — и е луд. Мислех си да отида да го видя, защото това като че ли е единствения човек, който може да знае какво е станало с мен.
Тя сви рамене и после го погледна дълго и спокойно. Сложи ръка на лицето му.
— Наистина бих желала да знам къде си бил — каза тя. Мисля си, че нещо ужасно се е случило с теб. И заради това се намерихме.
Тя се озърна из парка, който сега беше притиснат в клещи от здрач.
— Да — каза тя, — сега ще трябва да намериш някого, на когото да кажеш.
Артър бавно изпусна дългогодишна въздишка.
— Това е — каза той, — много дълга история.
Фенчърч се протегна през него и издърпа брезентената си чанта.
— Имаш ли нещо общо с това? — попита тя. Нещото, което извади от чантата си, беше очукано и изтъркано от пътуване, тъй като беше плъзгано по предисторически реки, беше изпичано под слънцето, което грее така червено над пустините над Какрафон, беше полузаравяно в мраморния пясък, който украсява стремителните мъгливи океани на Сантрагинус V, беше замразявано в ледниците на луните на Джаглан Бета, беше използувано за стол, беше подритвано из космически кораби, беше олющено и напълно охулено, и тъй като тези, които го бяха направили, бяха предвидили, че ще му се случват точно такива неща, обмислено го бяха поместили в як пластмасов калъф и бяха написали върху него с големи приветливи букви думите „БЕЗ ПАНИКА“.
— Откъде взе това? — попита сепнато Артър, като го взе от нея.
— А — каза тя. — Мислех, че е твое. В колата на Ръсел онази нощ, ти го изпусна. Бил ли си на много от тези места?
Артър изтърси ПЪТЕВОДИТЕЛЯ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ от калъфката му. Приличаше на малък, тънък, облицован с пластмаса компютър. Той чукна няколко бутона и един текст светна на екрана.
