— Горе-долу — каза той.
— Можем ли да отидем там?
— Какво? Не — каза Артър рязко и после омекна, но внимателно. — Искаш ли? — попита той, надявайки се на отрицателен отговор. Беше акт на велико благородство от негова страна да не каже „Не искаш, нали?“, което очакваше.
— Да — каза тя. — Искам да знам какво е било това съобщение, което съм изгубила, и откъде е дошло. Защото не мисля прибави тя, ставайки и оглеждайки парка, — че е дошло оттук.
— Дори не съм сигурна — прибави тя, плъзгайки ръка по кръста на Артър, — че знам къде е това.
ГЛАВА XXI
ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е, както преди беше споменавано често и акуратно, хубаво стряскащо нещо. По същество той е, както утвърждава заглавието му, пътеводител. Проблемът е, или по-скоро един от проблемите, защото има много такива — доста голяма част от това, което непрекъснато вреди на гражданските, търговските и криминалните съдилища във всички райони на Галактиката, и специално където е възможно, в най-корумпираните следния:
(Предишното изречение създава усещане. Това не е проблем.)
Той е:
Промяна.
Прочетете го още веднъж и го разберете.
Галактиката е бързо променящо се място. Честно, има толкова много от нея и всяка частица от нея непрекъснато е в движение, непрекъснато се променя. Доста кошмарно — можете да си помислите — за някой скрупульозен и добросъвестен редактор, който трябва прилежно да се бори да поддържа този масивно детайлен и сложен електронен том в крак с всички променящи се обстоятелства и условия, които Галактиката подхвърля всяка минута от всеки час от всеки ден, и ще сбъркате. Това, заради което ще сбъркате, ще бъде че няма да сте разбрали, че редакторът, като всички други редактори, които ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ е имал, няма реална представа за значението на думите „скрупульозен“, „добросъвестен“ или „прилежно“ и се грижи да получава кошмарите си през сламка.
Въпросът дали да се усъвременяват или не статиите по Суб-Ета мрежата зависи от това как ги приемат читателите.
Да вземем за пример случая с Брекинда във Фот на Аваларите, известна от митове, легенди и безсмислени тъпи триизмерни минисериали като родно място на великолепните магически Фуолорниски Огнени Дракони.
В Древните дни, когато Чупливчетата пееха и Саксакуин от Куенелукс беше завладяна, когато въздухът беше свеж и нощите бяха благоуханни, но всеки успяваше да се справя по някакъв начин — или поне да претендира, че се справя, въпреки че както можеха да мислят хората, че никой не е подходящ да вярва в такова нелепо претендиране с всичките тези благоуханни нощи и свеж въздух — никоя девственица не можеше да предположи, че ще може да вдигне една тухла от Брекинда във Фот на Аваларите, без да удари поне половин дузина Фуолорниски огнени дракони.
Друг въпрос е дали ще искате да направите това.
Не че Огнените дракони не бяха съществено миролюбива порода, защото бяха. Те обожаваха всичко на части и цялото това обожаване на нещата на части често беше проблем за тях: един толкова често нараняваше друг, когото трети обичаше, особено когато тези три неща са Фуолорниски огнени дракони с дъх като на ускорител за първа степен на ракета и зъби като плет на паркинг. Друг проблем беше, че ако веднъж влезнеха в настроение, в което често се намират, т.е. да имат огромно желание да наранят много други същества едно по едно, което другите хора толкова обичат. Прибавете към всичко това относително малкия брой на лудите, които всъщност отиват на това място, за да вдигат тухли, и завършете с много хора от Брекинда във Фот на Аваларите, които са сериозно наранени от Дракони.
Но на тях пука ли им от това? Не.
Някой чул ли ги е да оплакват съдбата си? Не.
Фуолорниските огнени дракони бяха почетени през земите на Брекинда във Фот на Аваларите за доблестта на свирепата им красота, благородно поведение и навика им да хапят хора, които ги почитат.
Защо беше това?
Отговорът е прост.
Секс.
Поради някаква необяснима причина има нещо почти нетърпимо сексапилно относно това да си имаш огромни огнедишащи магически дракони, които да летят ниско в небето през лунните нощи, които вече бяха опасни от свежата и благоуханна страна.
Защо трябваше да бъде така, романтично затъпелите хора на Брекинда във Фот на Аваларите не могат да ти кажат и не можеше да бъде спряно дискутирането на въпроса, след като от него имаше ефект, защото щом на вечерния хоризонт биваше забелязвано ято от половин дузина коприненокрили коженотели Фуолорниски огнени дракони, то половината от хората на Брекинда се скриваха в горите с другата половина, за да прекарат заедно бездиханна нощ и да се появят с първите лъчи на зората — всички засмяни и щастливи и все още претендиращи, даже лениво, че са девствени, ако и да са лепкави от нощните си действия.
— Хормони — казват някои изследователи.
— Нещо звучно — казват други.
Мястото винаги е препълнено с изследователи, опитващи се да стигнат до дъното на всичко това, като губят много време.
Не изненадващо, графичното примамващо описание на общото състояние на делата на тази планета в ПЪТЕВОДИТЕЛЯ е станало доста популярно сред стопаджиите, които си позволяват да бъдат водени от него, така че то просто никога не е било редактирано и следователно е оставено на съвременните космически пътешественици да откриват за себе си, че днешната модерна Брекинда в Градския щат на Аваларите е малко повече от бетон, заведения за стриптийз и Драконбъргерски барове.
ГЛАВА XXII
Нощта в Излингтън беше свежа и благоуханна.
Нямаше, разбира се, Фуолорниски огнени дракони около алеята, но ако все пак имаше, можеха да прелетят от другата страна на пътя по за една пица, защото от тях нямаше нужда.
Ако ги беше застигнал някакъв нещастен случай, докато те все още биха били по средата на своите американски хот-догс с екстра аншоа, те винаги можеха да изпратят съобщение да се пуснат Дайър Стрейтс по уредбата, което не беше известно като нещо със същия ефект.
— Не — каза Фенчърч, — не още.
Артър пусна Дайър Стрейтс по уредбата. Фенчърч открехна леко вратата за стълбите, за да пусне малко от свежия благоуханен нищен въздух. Те седнаха на мебелите, направени от възглавници, много близо до една отворена бутилка шампанско.
— Не — каза Фенчърч, — не докато не си намерил какво не е наред с мен, с коя част от мен. Но предполагам — прибави тя много много много спокойно, — че можем да започнем с тази част, върху която сега се намира ръката ти.
Артър попита:
— И накъде да тръгна?
— Надолу — каза Фенчърч. — В този случай.
Той придвижи ръката си. —
— Всъщност надолу — каза тя, — е другата посока.
— О, да.
Марк Кнопфлер има необикновената способност да накара един най-обикновен Фендер Стратокастър да вие и да пее като хор от ангели в събота вечер, изморени от правенето на добрини през цялата седмица и нуждаещи се от една лепкава бира — което не е уместно точно в този момент, защото плочата не се беше
