трябва да направите, е да дойдете дотук. Той се среща с хора само извън Убежището.
Гласът на Артър, и то по-озадачен: — Съжалявам, не разбирам. Къде е убежището?
— Къде е убежището? — отново Мистериозната Джил Уотсън. — Чел ли сте някога инструкциите на пакетче с клечки за зъби?
На лентата гласът на Артър трябваше да я убеди, че не е.
— Може би искате да направите това. Може да откриете че това ще ви избистри малко нещата. Може да откриете, че там се указва къде е Убежището. Благодаря.
Звукът от телефонната линия замря. Артър изключи апаратурата.
— Е, надявам се, че можем да възприемем това за покана — каза той със свиване на рамене. — Впрочем успях да взема адреса от човека от научното списание.
Фенчърч отново го погледна със замислена гримаса и отново се втренчи в билетите.
— Мислиш ли, че си заслужава? — попита тя.
— Добре — каза Артър, — единственото нещо, с което всеки, с когото говорих, се съгласяваше, освен с факта, че всички мислят, че е луд, е че той знае повече от всички живи хора относно делфините.
ГЛАВА XXIX
— Това е важно съобщение. Това е полет 121 до Лос Анжелос. Ако днешните ви планове за пътуване не включват Лос Анжелос, сега е най-подходящото време да слезете.
ГЛАВА XXX
В Лос Анжелос те наеха кола от едно място, където се даваха под наем коли, които други хора са изхвърлили.
— За нея е малък проблем да взима завоите — каза човекът зад слънчевите очила, докато им подаваше ключовете, — понякога е по-просто просто да слезеш и да намериш кола, която отива в тази посока.
Те престояха една нощ в един хотел на Сънсет булевард, за който някой им беше казал, че ще се радват да бъдат озадачени от него.
— Всеки тук е или англичанин или особняк, или и двете заедно. Там имаше плувен басейн, където можеш да отидеш и да наблюдаваш английски рок-звезди, които четат „Език, истина и логика“ заради репортерите.
Това беше вярно. Тук имаше един такъв и правеше точно това.
Отговорникът по паркирането не мисли много за колата им, но това беше добре, защото и те не го направиха.
Късно вечерта те преминаха през Холивудските хълмове по Мълхоланд Драйв и спряха, първо за да погледнат над заслепяващото море от плаващи светлини, каквото е Лос Анжелос, и после за да погледнат заслепяващото море от плаващи светлини, каквото е долината Сан Фернандо. Те се съгласиха, че чувството за заслепяване веднага спира в дъното на очните им ябълки, като не засяга никоя друга част от тях и си отива странно неудовлетворено от спектакъла. Когато драматичните морета от светлина изчезнаха, стана хубаво, но предназначението на светлината е да осветява нещо, и шофирайки през това, с което беше осветено това особено драматично море от светлина, те не му мислеха много.
Те заспаха късно и неспокойно и се събудиха по обяд, когато стана глупашки горещо.
Продължиха по пътя за Санта Моника, където за първи път щяха да зърнат Тихия океан, океанът, в съзерцаване на който Уонко Нормалния прекарваше всичките си дни, както и доста голяма част от нощите си.
— Някой ми каза — каза Фенчърч, — че веднъж подслушал две стари дами на този плаж, които правели същото като нас — погледнали Тихия океан за първи път в живота си. И след явно дълга пауза едната казала на другата: „Знаеш ли, не е толкова голям, колкото очаквах“.
Настроението им се повдигна, тъй като слънцето започна да се движи надолу по западната половина на небето и по времето, когато се върнаха в тракащата си кола и я подкараха срещу залеза, пред който никой с никаква чувствителност не би мечтал за построяването на град като Лос Анжелос, те внезапно се почувствуваха озадачени и нелогично щастливи и дори не обърнаха внимание на факта, че ужасно старото радио в колата можеше да хваща само две станции, при това едновременно. Но какво от това, когато и по двете се свиреше само добър рокендрол.
— Знам, че той ще е в състояние да ни помогне — решително каза Фенчърч. — Знам, че ще бъде. Какво му беше името, с което обичал да го наричат?
— Уонко Нормалния.
— Знам, че ще бъде в състояние да ни помогне.
Артър се зачуди дали наистина ще бъде в състояние и се надяваше, че ще бъде, и се надяваше, че това, което Фенчърч беше изгубила, можеше да бъде намерено тук, на тази Земя, каквото и да можеше да се окаже то.
Той се надяваше и се надяваше продължително и пламенно от времето, когато бяха говорили на брега на Серпентината, че той няма да бъде молен да си спомни нещо, което е погребал много здраво и обмислено в най-далечните ъгълчета на съзнанието си, като се надяваше, че то ще спре да се заяжда с него оттам.
В Санта Барбара те спряха в един рибен ресторант, помещаващ се в нещо като преобразуван склад.
Фенчърч си поръча червен кефал и каза, че е деликатес.
Артър си поръча филе от риба-меч и каза, че се ядосва.
Той сграбчи една сервитьорка за ръката и я наруга.
— Защо тази риба е толкова проклето хубава? — сърдито попита той.
— Моля да извините приятеля ми — каза Фенчърч на сепнатата сервитьорка. — Мисля, че най-накрая прекара един хубав ден.
ГЛАВА XXXI
Ако вземете два броя Дейвид Бауи и закрепите единия над другия и после закрепите по още един Дейвид Бауи към края на всяка от ръцете на горния от първите двама и загърнете цялата тази работа с една мръсна плажна роба, ще получите нещо, което не прилича много на Джон Уотсън, но за тези, които го познават, това ще изглежда доста познато.
Той беше висок и мършав.
Когато той седеше на шезлонга си, взирайки се в Тихия океан не толкова с дива догадка, колкото с мирно чувство за дълбоко отхвърляне, беше малко трудно да се каже къде точно завършва шезлонга и къде започва той и ще се поколебаете дали да сложите ръка на, да кажем, рамото му, със съмнение че цялата тази структура внезапно ще се сгърчи със щракане и ще ви откъсне палеца.
Но усмивката му, когато я обърнеше към вас, беше доста забележителна. Тя като че ли беше съставена от всички най-лоши неща, които животът може да ти поднесе, но която, когато той бързо ги пренареди по друг начин на лицето си, ще те накара внезапно да го възнаградиш с „О, добре, сега е наред“.
Когато той заговори, вие сте щастливи, че той използува усмивка, която те кара да се чувствуваш по този начин доста често.
— О, да — каза той, — те идват да ме видят. Те седят точно тук. Те седят точно там, където седите вие.
Той говореше за ангелите със златни бради, зелени крила и сандали а ла Д-р Шол.
— Тер ядат миди, защото казват, че там откъдето идват няма такива неща.
— Наистина ли? — попита Артър. — Наистина ли? И, хм… Кога е това? Кога идват?
Той също се взря в Тихия океан. Някакви малки дъждосвирци бягаха по границата на брега, като явно имаха следния проблем: трябваше да си търсят храна в пясъка, който биваше измокрен от поредната вълна, само че не можеха да понесат да си намокрят краката. За да се справят с този проблем, те бягаха с някакво странно движение, като че ли бяха конструирани от някой голям швейцарски умник.
