— Имаш ли молив? — попита той. Тя се разрови и извади един.
— Какво правиш, сладурче? — попита тя, след като той беше прекарал двадесет минути мръщейки се, дъвчейки молива, дращейки по хартията, зачертавайки написаното, дращейки отново, гризейки молива отново и сумтейки раздразнено под мустак.
— Опитвам се да си спомня един адрес, който един човек ми каза.
— Животът ти би бил ужасно опростен — каза тя, — ако си беше купил тефтерче за адреси.
Накрая той и подаде листа.
— Виж го — каза той.
Тя погледна: сред всички драсканици и задрасквания стояха думите „Планини Куентулус Куазгар. Севорбюпстри. Планета Прелиумтарн. Слънце — Зарсс. Галактически сектор QQ7 Активно J Гама.“
— И какво има там?
— Вероятно — каза Артър, — Последното Послание на Бог към Създаденото от Него.
— Това звучи горе-долу като него — каза Фенчърч. — Как ще стигнем до там?
— Наистина ли искаш?
— Да — твърдо каза Фенчърч. — Наистина искам да знам.
Артър погледна през малкото изподраскано плексигласово прозорче към отвореното небе отвън.
— Извинете ме — внезапно каза жената, която ги беше гледала доста странно. — Надявам се, че не ме мислите за грубиянка. Толкова съм се отегчила от тези дълги полети, че искам да си поговоря с някого. Казвам се Енид Капелсен и съм от Бостън, Масачузетс. Кажете ми, често ли летите?
ГЛАВА XXXV
Те се върнаха в къщата на Артър в Уест Кънтри, напъхаха две хавлии и някои други боклуци в една чанта и седнаха да правят в това, което довършва всеки Галактически стопаджия, който го прави през по- голямата част от живота си.
Те чакаха да дойде някоя летяща чиния.
— Един приятел правеше това цели петнадесет години — каза една нощ Артър, докато седяха изоставени и гледаха небето.
— Кой беше той?
— Казваше се Форд Префект.
Той се улови да прави нещо, което никога не беше очаквал да прави отново.
Той се зачуди къде ли е Форд Префект.
По някакво необичайно съвпадени на следващия ден се появиха два репортажа в пресата — единият засягаше най-учудваващите инциденти с НЛО, а другият беше за серия от прилични бунтове в кръчмите.
Форд Префект се появи на следващия ден с убито изражение и започна да се оплаква, че Артър никога не вдига телефона.
Всъщност той изглеждаше напълно болен не просто като че ли е бил прекаран през жив плет, но като че ли в същото време плетът е бил прекарван през комбайн. Той залитна във всекидневната на Артър, разхвърляйки наоколо всичко, което му предлагаше опора, а това беше грешка, защото напълно изгуби равнивесие от това усилие и накрая Артър трябваше да го дръпне към дивана.
— Благодаря — каза Форд, — много ти благодаря. Имаш ли… — каза той и заспа за около три часа.
— … и най-малката представа — внезапно продължи той, когато се събуди, — колко е трудно да се включиш в Британската телефонна система от Плеядите? Виждам, че нямаш, така че ще ти кажа — каз той, — над много голямата кана черно кафе, която ще ми направиш.
Той клатушкайки се последва Артър към кухнята.
— Глупавите телефонистки постоянно питат откъде се обаждаш и когато се опитваш да им кажеш „Лечуърт“ ти казват, че тогава е невъзможно да си включен в тази линия. Какво правиш?
— Много черно кафе.
— Ох — Форд изглеждаше странно разочарован. Той окаяно огледа мястото.
— Какво е това?
— Оризов хляб.
— А това?
— Червен пипер.
— Виждам — каза тържествено Форд и остави двете неща, едното върху другото, но така, като че ли не балансираха правилно така че той размени местата им и като че ли се получи нещо.
— Малко забавяне от разстоянието — каза той. — За какво говорех?
— За нетелефонирането от Лечуърт.
— Не. Обясних това на дамата. „Зарежете Лечуърт — и казах, — ако така искате. Всъщност се обаждам от космически търговски кораб-разузнавач на Сириуската Кибернетична Корпорация, който в момента се движи със субсветлинна скорост по маршрут между звездите, познати във вашия свят, обаче не непременно и от вас, скъпа лейди — казах «скъпа лейди»“ — обясни Форд Префект, — защото не исках да я запозная с мнението си, че тя е невеж кретен.
— Тактично — каза Артър Дент.
— Точно така — каза Форд, — тактично.
Той се намръщи.
— Забавянето от Космоса — каза той, — е много лошо за подклаузите. Отново ще трябва да ми помогнеш — продължи той, — като ми напомниш за какво говорех.
— „Между звездите“ — каза Артър, — „познати във вашия свят, обаче не непременно и от вас, скъпа лейди, като…“
— Плеяди Епсилон и Плеяди Зета — заключи триумфиращо Форд. — Този шеговит разговор е доста газиран, нали?
— Заповядай кафе.
— Благодаря, не искам. „И причината — казах аз, — поради която ви безпокоя, вместо просто да телефонирам директно, както мога, защото притежаваме доста сложни телекомуникационни апаратури тук, на Плеядите, мога да ви кажа, е защото идиотският син на един звезден звяр, който пилотира този син на звездночудовищен космически кораб, настояваше да се обадя през централата. Можете ли да повярвате това?“
— И можа ли?
— Не знам. Затвори — каза Форд. — Е! Какво си мислиш внимателно попита той, — че направих след това?
— Нямам представа, Форд — каза Артър.
— Жалко — каза Форд, — надявах се че ще можеш да ми припомниш. Наистина мразя тези момчета, знаеш ли. Те наистина са влечугите на Космоса, мотаейки се из небесната безкрайност със своите боклучени малки машинки, които никога не работят нормално, или ако го правят, изпълняват функции, които никой нормален човек няма да изиска от тях, и — прибави свирепо той, — бипкат, за да ти кажат, че са изпълнили това!
Това беше напълно вярно и беше много почтена гледна точка, широко разпространена от правилномислещи хора, които всеобщо са разглеждани като правилномислещи хора поради простия факт, че поддържат тази гледна точка.
ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ в момент на поносима яснота, която е почти уникат сред настоящите пет милиона деветстотин седемдесет и пет хиляди петстотин и девет страници, казва за продукт на Сириуската Кибернетична Корпорация че „е много лесно да бъдеш заслепен от съществената му непотренност, от чувството на удовлетворение, което изпитвате, когато изобщо го накарате да проработи.
С други думи — и това е солидният като скала принцип, на който е базиран целият галактически успех на Корпорацията, и цепнатините в основния дизайн на изделията са напълно скрити от пукнатините на повърхностния дизайн.“
— И този човек — изрева Форд, — беше на път да продава още от тях! Петгодишната му мисия беше да
