Фенчърч седеше в пясъка, като мързеливо си рисуваше с пръсти фигурки в него.
— Виждам — каза Артър. — Виждам.
Лека кашлица от страна на Фенчърч привлече вниманието му и той погледна към нея. Тя беше надраскала на пясъка малка фигурка, която ги изобразяваше в облаците. За момент той си помисли, че тя се опитва да го впечатли, после разбра, че го укорява. — Кои сме ние — питаше тя, — да казваме, че той е луд?
Къщата му беше сигурно особено и тъй като това беше първото нещо, което Фенчърч и Артър бяха забелязали, ще ви помогнем да узнаете на какво приличаше тя.
Тя беше нещо такова:
Тя беше обърната наопаки.
Очевидно наопаки до такава степен, че те трябваше да паркират на килима.
Всички неща по това, което всеки нормален би нарекъл външна стена, която беше с вкус украсена със специална розова боя за вътрешно боядисване, бяха рафтове за книги, както и две от тези странни трикраки маси с полукръгли плотове, които винаги седят по такъв начин, че всеки може да предположи, че някой току-що е прокарал някоя стена точно през средата им, и картини, които явно имат предназначение да успокояват.
Най-странното беше покривът.
Той се огъваше обратно към себе си като нещо, което Мориц К. Ешер, ако са му били осигурени трудни нощи в града, което не е част от целта на автора да предположи какъв е случаят, върреки че понякога е трудно, би видял в своите картини, особено в тази с неудобните стъпала. Неучудващо, покривът може би можеше да бъде сънуван след като си видял къщата, защото малките полилеи, които трябваше да висят отвътре, висяха отвън, като сочеха нагоре.
Объркващо.
Табелката над входната врата гласеше „Елате Отвън“ и те го направиха доста нервно.
Вътре, разбира се, беше където е Отвън. Груба тухлена стена, добре изпълнено боядисване, добре поправени улуци, градинска пътека, две-три малки дръвчета и няколко стаи.
И вътрешните стен се простираха надолу, огъваха се любопитно и се отваряха в края, като от някаква оптическа илюзия, която би накарала Мориц К. Ешер да се мръщи и да се чуди как е направено това, за да затворят Тихия океан в себе си.
— Здравейте — каза Джон Уотсън, Уонко Нормалния.
Добре, си помислиха те, „здравейте“ е нещо, с което можем да се справим.
— Здрасти — казаха те и изненадващо се усмихнаха.
За известно време той изглеждаше любопитно нежелаещ да говори за делфините, като имаше странно несигурен вид, и като казваше „Забравил съм…“ в отговор на всичките им въпроси и доста гордо им демонстрираше ексцентричността на къщата си.
— Това ми доставя удоволствие — каза той, — по любопитен начин и не причинява никому никакво зло — продължи той, — което да не може да бъде коригирано от компетентен оптик.
Те го харесаха. Той имаше отворено, ангажиращо качество и изглеждаше, че може да се подиграе на себе си преди който и друг да го направи.
— Жена ти — каза Артър, докато се оглеждаше, — спомена някакви клечки за зъби. — Той го каза с ловджийски поглед, като че ли се страхуваше, че тя може внезапно да изскочи иззад вратата и да ги спомене отново.
Уонко Нормалния се засмя. Това беше лек непринуден смях и звучеше като този, който той често използуваше преди и с който беше щастлив.
— А, да — каза той, — това беше деня, когато окончателно разбрах, че светът тотално е полудял, и построих Убежището, за да го сложа вътре, горкото нещо, като се надявах, че ще се подобри.
Това беше моментът, в който Артър отново започна да се чувствува малко нервен.
— Тук — каза Уонко Нормалния, — сме извън Убежището. Той отново посочи към грубите тухлени стени и улука. — Минете през тази врата — посочи той първата врата, през която те бяха влязли, — и ще влезете в Убежището. Опитах се да я украся, за да доставя щастие на приятелчетата вътре, но мога да направя много малко. Сега никога не влизам вътре лично. Ако някога се изкуша, както често става тези дни, просто поглеждам табелката над вратата и се уплашвам.
— Тази ли? — попита Фенчърч, сочейки доста озадачено към една синя плочка с някакви инструкции, написани по нея.
— Да. Това са думите, които окончателно ме хвърлиха в отшелничеството, в което се намирам сега. Беше доста внезапно. Видях ги и разбрах какво трябва да направя.
Табелката гласеше:
„Хванете клечката около средата и, острия край към устата, вкарайте я между зъбите. Тъпият край се слага до венеца. Приложете леки възвратно-постъпателни движения.“
— Изглежда ми — каза Уонко Нормалния, — че всяка цивилизация, която дотолкова е изгубила разума си, че и е нужно да приложи много подробна инструкция относно употребата на клечки за зъби не е повече цивилизация, в която мога да живея и да бъда нормален.
Той отново се взря в Тихия океан, като че ли го предизвикваше да се разбеснее и да се разломоти, но океанът лежеше пред него и си играеше с дъждосвирците.
— И в случай, че ви мине през ума да се чудите, както виждам че е възможно, аз съм напълно нормален. И точно затова се казвам Уонко Нормалния, просто за да уверя хората в това. Уонко е името, с което ме наричаше майка ми, когато бях хлапе, и то бях доста голям хулиган и трошах доста неща, и аз съм нормален, и как — прибави той с усмивка, която те кара да чувствуваш, — ох. Добре, всичко е наред. Възнамерявам да стана. Ще идем ли на плажа да видим за какво можем да си поговорим?
Те отидоха на плажа, което беше мястото, където той започна да им говори за ангелите със златни бради, зелени крила и сандали а ла Д-р Шол.
— За делфините — каза Фенчърч мило и любезно.
— Мога да ви покажа сандалите — каза Уонко Нормалния.
— Чудя се дали знаете…
— Ще ви бъде ли приятно — попита Уонко Нормалния, — да ви покажа сандалите? Имам едни такива. Ше отида да ги взема. Те са произведени от компанията на Д-р Шол и ангелите казват, че те са особено подходящи за терена, нс който им се налага да работят. Те казват, че разработват концесия въз основа на някакво съобщение. Когато кажа, че не знам какво, това означава, че те казват „не, нали“ и се смеят. Е, както и да е, ще ги взема.
Докато той вървеше към вътрешността (или към външността, зависи от гледната точка), Артър и Фенчърч се спогледаха по учуден и леко отчаян начин, после и двамата вдигнаха рамене и лениво започнаха да си рисуват фигурки по пясъка.
— Как са краката ти днес/ — спокойно попита Артър.
— О’кей. Не се чувствувам толкова странно на пясъка. Или във водата. Водата ги докосва идеално. Просто си мисля, че това не е нашият свят.
Тя сви рамене.
— Какво мислиш, че има предвид той — каза тя, — под съобщение?
— Не знам — каза Артър, обаче спомена за един човек, наречен Прак, който му се смееше непрестанно, все още го ядеше отвътре.
Когато Уонко се върна, носеше нещо, което зашемети Артър. Не сандалите, те бяха напълно нормални сандали с дървена подметка.
— Просто си помислих, че ще ви се хареса да видите каза той, — какво носят ангелите на краката си. Само от любопитство. Между другото не се опитвам да докажа нищо. Аз съм учен и знам как се съставя доказателство. Но причината, поради която се наричам с името от детството си е за да си напомням, че един учен трябва да бъде точно като дете. Когато той види нещо, той трябва да каже, че го вижда, независимо дали ще си помисли дали го вижда или не. Виж първо, мисли после, провери после. Но винаги първо виж. В противен случай ще видиш само онова, което очакваш да видиш. Повечето учени забравят това. Ще ви покажа нещо да демонстрирам това, но по-късно. Е, и другата причина да се нарека Уонко Нормалния е че така хората ще ме мислят за глупак. Това ми позволява да кажа, че виждам нещо, когато го видя. Вероятно
