намира и да проучва странни нови светове и да продава напредничави Музикозаместителни системи на тяхните ресторанти, асансьори и винарни! Или ако все още там няма ресторанти, асансьори и винарни, изкуствено да ускоряват развитието на цивилизацията им, докато не си направят! Къде е това кафе?
— Изхвърлих го.
— Направи още. Сега си спомних какво направих след това. Спасих една цивилизация, тъй като я познаваме. Знаех, че беше нещо такова.
Той решително влетя обратно във всекидневната, където като че ли продължи да си говори, като се препъваше в мебелите и издаваше бибипкащи звуци.
Две-три минути по-късно, носейки търпеливото си лице, Артър го последва.
Форд изглеждаше изумен.
— Къде беше? — попита той.
— Прaвех кафе — каза Артър, като все още беше със спокойното си лице. Той много отдавна беше проумял, че най-печелившия начин успешно да стоиш в компанията на Форд е да си имаш голям запас от много спокойни лица и да си ги слагаш през цялото време.
— Пропусна най-хубавата част! — разяри се Форд. — Пропусна частта, в която се нахвърлих върху онзи! Сега — каза той, — трябваше да скоча върху него, точно върху него!
Той безгрижно се стовари в един стол и го строши.
— Беше по-хубав — намусено каза той, — последния път, и помаха неопределено към друг счупен стол, който вече беше успял да подпре на масата.
— Виждам — каза Артър, хвърляйки спокоен поглед на подпряните останки, — и, хм, за какво са тези ледени кубчета?
— Какво? — изкрещя Форд. — Какво? Пропуснал си и тази част? Това беше залата за реанимация! Сложих този пич там. Е, може би не трябваше?
— Така изглежда — каза Артър със спокоен глас.
— Не пипай това!!! — изкрещя Форд.
Артър, който точно щеше да премести телефона, който поради някаква мистериозна причина лежеше на масата отворен, търпеливо спря.
— О’кей — успокоено каза Форд, — чуй.
Артър сложи слушалката на ухото си.
— Това е часовникът — каза той.
— Бип бип бип — каза Форд, — точно това се чуваше из целия кораб на този приятел, докато той спеше в леда, а той бавно обикаля около малко известната луна на Сезефрас Магна. Лондонският телефонен часовник!
— Виждам — отново каза Артър и реши, че сега е времето да зададе големия въпрос.
— Защо? — търпеливо попита той.
— С малко късмет — каза Форд, — телефонната сметка ще разори търговците.
Той се хвърли изпотен на дивана.
— Както и да е — каза той, — драматично пристигане, не мислиш ли?
ГЛАВА XXXVI
Летящата чиния, с която Форд Префект беше пристигнал гратис, беше изумила света.
Накрая вече нямаше съмнение, нямаше вероятност за грешка, нямаше халюцинации, нямаше мистериозни агенти на ЦРУ, намирани да плават в резервоари.
Този път тя беше реална, беше определена. Беше доста определено определена.
Тя беше слязла с чудесно незачитане на всичко под нея и беше разрушила голяма площ, покрита с най-скъпите недвижими имоти в света, в които влизаше голяма част от Харъдз.
Нещото беше масивно — почти миля в диаметър, биха казали някои — убитосребристо на цвят, набраздено, опърлено и обезобразено от белезите на неизброими жестоки космически сражения, водени срещу свирепи сили под светлината на слънца, непознати на човечеството.
Един люк се отвори, като разби „Хранителната зала в Харъдз“, унищожи „Харви Никълз“ и с последен смилащ трясък на поругана архитектура прекатури Парковата кула Шератън.
След дълъг сърцеспиращ момент на вътрешни разрушения и ропот от разцепващи се машинарии от него излезе по една рампа един много голям сребрист робот, висок около сто фута.
Той вдигна ръка.
— Идвам в мир — каза той, прибавяйки дълъг момент на скърцане. — Заведете ме при вашия Гущер.
Форд Префект, разбира се, имаше обяснение за това, но той седеше с Артър и гледаше безспирните френетични телевизионни репортажи, никой от които не казваше нещо по-различно от това да отбележи, че нещото е причинило толкова и толкова разрушения, които се оценяват на толкова и толкова милиарда лири стерлинги, и е убило съвсем различен брой хора, и после да го кажат отново, и после да го повторят отново, защото роботът просто си стоеше там, полюлявайки се много леко и издавайки кратки неразбираеми съобщения за грешки.
— Виждаш ли, той идва от една много стара демокрация…
— Искаш да кажеш, че идва от свят на гущери?
— Не — каза Форд, който по това време беше малко по-разумен и последователен от преди, защото накрая си беше изпил кафето, което го беше ободрило, — не е толкова просто нищо, което е толкова прямо. На неговия свят хората са хора. Управниците са гущери. Хората мразят гущерите, а гущерите управляват хората.
— Странно — каза Артър. — Мисля, че каза, че това е демокрация.
— Казах — каза Форд. — То си е…
— Е, и — каза Артър, надявайки се, че думите му няма да прозвучат нелепо тъпо, — защо хората не се отърват от гущерите?
— Честна дума, това не им идва наум — каза Форд. — Всички те имат избирателни права, така че всички приемат, че правителството, за което са гласували, повече или по-малко отговаря на правителството, което желаят.
— Искаш да кажеш, че наистина гласуват за гущерите?
— О, да — каза Форд, като сви рамене. — Разбира се.
— Но — каза Артър, задавайки отново големия въпрос, — ЗАЩО?
— Защото ако не гласуват за един гущер — каза Форд, може да спечели друг гущер. Имаш ли джин?
— Какво?
— Попитах те — каза Форд с нарастващ тон на спешност, назряващ в гласа му, — имаш ли джин?
— Ще погледна. Разкажи ми за гущерите.
Форд отново сви рамене.
— Някои хора казват, че гущерите са най-доброто нещо, на което някога са попадали — каза той. — Естествено, изцяло грешат, напълно и изцяло грешат, но някой трябва да го е казал.
— Но това е ужасно — каза Артър.
— Слушай, пъпко — каза Форд, — ако получавах по един алтериански долар за всеки път, когато чувах една частица от Вселената да погледне друга частица от Вселената и да каже „Това е ужасно“, нямаше да седя тук като лимон, който си търси джин. Но не съм получавал и съм тук. Както и да е, защо изглеждаш толкова спокоен и замечтан? Влюбен ли си?
Артър каза да, беше, и го каза спокойно.
— В някоя, която знае къде е бутилката с джин? Ще се срещна ли с нея?
Това стана, защото Фенчърч влезе в този момент с купчина вестници, заради чието купуване беше отишла в селото. Тя спря в удивление пред отломките на масата и отломките от Бетелгиус на дивана.
— Къде е джинът? — попита Форд Фенчърч. И Артър: — Между другото, какво стана с Трилиън?
— Хм, това е Фенчърч — несръчно каза Артър. — За Трилиън не знам нищо, ти трябва да си я видял последен.
