не можеш да си учен, ако си имаш наум, че хората те мислят за глупак. Както и да е, помислих си, че може да желаете да видите това.
Това беше нещото, от което Артър беше зашеметен, когато го видя да го носи, защото това беше един чудесен сребристосив стъклен аквариум, привидно еднакъв с този в спалнята на Артър.
Той цели тридесет секунди се опитваше, и то безуспешно, да попита „И откъде взехте това?“ отсечено и със задъхан глас.
Накрая това време дойде, но той го изпусна с около една милисекунда.
— И откъде взехте това? — попита Фенчърч отсечено и със задъхан глас.
Артър се взря във Фенчърч и отсечено и със задъхан глас попита:
— Какво? Виждала ли си такова нещо и преди?
— Да — каза тя, — получих едно такова. Или поне си имах. Ръсел си го присвои, за да си слага вътре топките за голф. Не знам откъде е дошло просто защото бях сърдита на Ръсел за това, че ми го открадна. Защо, и ти ли си получил?
— Да, то беше…
Те и двамата почувствуваха, че Уонко Нормалния гледаше отсечено напред-назад между тях и се опитваше задъхано да се намеси в разговора им.
— Вие също имате едно от тези? — попита ги той.
— Да — отговориха му те.
Той изгледа дълго и спокойно всеки от тях и после вдигна аквариума, за да улови лъчите на калифорнийското слънце.
Аквариумът като че ли почти щеше да запее със слънцето, да зазвучи със силата на светлината му, като хвърли тъмнобрилянтни дъги върху пясъка и върху тях. Той го завъртя. Те можаха да видят доста ясно във фината му фигура изгравираните думи „СБОГОМ, И БЛАГОДАРИМ ЗА РИБКИТЕ“.
— Знаете ли — спокойно попита Уонко, — какво е това?
Те бавно поклатиха глави от учудване, почти хипнотизирани от мигането на светкавичните сенки по сивото стъкло.
— Това е прощален подарък от делфините — каза Уонко с нисък спокоен глас, — делфините, които обичах и обучавах и с които плувах, и които хранех с риба, и дори се опитвах да науча езика им — задача, която те като че ли са направили невъзможно трудна, обмисляйки факта, че сега аз разбирам, че те са били напълно способни на контакт с нас, ако бяха решили, че го искат.
Той поклати глава с бавна, бавна усмивка и после пак погледна Фенчърч, и после пак погледна Артър.
— Дали … — попита той Артър, — какво си направил с твоя? Може ли да те попитам?
— Хм, държа една рибка в него — казаа Артър леко объркано. — Случи ми се да имам тази рибка, с която се чудех какво да правя и, хм, този аквариум. — Той заглъхна.
— Нищо друго ли не си правил? Не — каза той, — тогава щеше да знаеш. — Той отново поклати глава.
— Жена ми държеше жито в него — продължи Уонко с някакъв нов тон в гласа си, — докато снощи…
— Какво — попита Артър бавно и тихо, — се случи снощи?
— Останахме без жито — спокойно каза Уонко. — Жена ми — прибави той, — беше отишла да купи. — Той като че ли за момент изгуби собствените си мисли.
— И какво се случи тогава? — попита Фенчърч със същия бездиханен тон.
— Измих го — каза Уонко. — Измих го много внимателно, като изчистих всяка частичка от жито, после бавно го подсуших с марля — бавно, внимателно, въртях го отново и отново. После го долепих до ухото си. Някога… правили ли сте това?
Те и двамата поклатиха глави отново бавно, отново неразбиращо.
— Може би — каза той, — ще го направите.
ГЛАВА XXXII
Дълбокият рев на океана.
Разбиването на вълните на брегове на разстояние по-голямо от това, което мисълта може да намери.
Мълчаливите гръмове на бездната.
И от това — зовящи гласове, и все още не гласове, а бръмчащи трели и срички — получленоразделните песни на мисълта.
Поздрави, вълни от поздрави, плъзгащи се надолу в нямото. Думите се чупеха взаимно.
Струпване на тъга по бреговете на Земята.
Вълни от радост на — къде? Един свят, неописуемо открит, неописуемо гостоприемен, неописуемо мокър — една песен от вода.
Една фуга от гласове, шумни обяснения за едно неотклоняемо бедствие, свят, който ще бъде унищожен, вълнение от безпомощност, спазъм от отчаяние, умиращо падение срещу празни думи.
И после една луда надежда, намирането на сенчестата Земя в имплицациите от обгърнато време, потопени измерения, опъване на паралелите, дълбоко дърпане, въртенето на волята, плъзгането и разцепването и. Новата Земя беше дръпната на мястото на старата, а делфините си отидоха.
После, зашеметяващо, един глас, доста ясен.
— Този аквариум ви е подарен от Кампанията за Спасяване на Хората. Казваме ви сбогом.
И после звукът от дълги тежки идеално сиви тела, които се търкалят към една неизмеримо недостижима дълбочина, като тихичко се кикотеха.
ГЛАВА XXXIII
Тази нощ те останаха извън Убежището и гледаха телевизора, който беше в него.
— Исках да видите това — каза Уонко Нормалния, когато отново започнаха да предават новини, — един стар мой колега. Той е във вашата страна за едно разследване. Само гледайте.
Това беше някаква пресконференция.
— Страхувам се, че в настоящия момент не мога да коментирам името Дъждовен бог. Ние го няричаме пример за Спонтанен парапричинен метеорологичен феномен.
— Можете ли да ни кажете какво означава това?
— Не съм напълно сигурен. Но нека бъдем откровени. Ако открием нещо, което не можем да разберем, обичайно му даваме име, което вие не можете да разберете, а често и да произнесете. Искам да кажа, че ако ви оставим да го наричате просто Дъждовен бог, това ще предполага, че вие знаете нешо, което ние не знаем и се страхувам, че ние няма да можем да понесем това.
— Не, първо трябва да му дадем име, което да е наше, не ваше, после трябва да открием някакъв начин да докажем, че това не е такова нещо, каквото вие казвате че е, а нещо, каквото е то според нас.
— И ако се окаже, че вие сте прави, все още ще грешите, защото ние просто ще го наречем… хм, „Свръхнормално…“, — не паранормално или свръхестествено, защото си мислите, че вие знаете какво означава това, не, „Свръхнормален увеличаващ ускоряващ индуктор“. Вероятно ше искаме да сложим и едно „Квази“ някъде там, просто да се застраховаме. Дъждовен бог! Хъх, никога в живота си не съм чувал такава глупост. По общо мнение не можете да ме накарате да отида на почивка с него. Мерси, това е всичко засега, различно от това да кажа „Здрасти“ на Уонко, ако ме гледа.
ГЛАВА XXXIV
По пътя за в къщи жената, която седеше до тях в самолета, ги гледаше доста странно.
Те си говореха тихичко.
— Все още искам да знам — каза Фенчърч, — и силно усещам, че знаш нещо, което не си ми казал.
Артър въздъхна и извади един лист хартия.
