— Това е абсолютно изтъркана върховна истина. Всичко е документирано в малкия му черен дневник и всичко е проверено на всички нива. Синоптиците стават луди от това и смешни малки човечета в бели костюми летят по целия свят с малките си правилници и кутии и мазни манджи. Този мъж е коленете на пчелата, Артър, той е гръдта на осата. Той е, бих могъл да кажа, цялата зона от ерогенни точки на всяко по-голямо летящо насекомо в Западния свят. Наричаме го Дъждовния бог. Идеално, а?
— Мисля, че съм го срещал.
— Ще му се обадя. Какво каза?
— Може би съм го срещал. Оплаква се през цялото време, нали?
— Невероятно! Срещал си се с Дъждовния бог?
— Ако е същият. Казах му да спре да се оплаква и да покаже дневника си на някого.
Получи се впечатлителна пауза от страна на Мъри Бост Хенсън.
— Е, направил си блъсканица. Абсолютна блъсканица, абсолютно направена от теб. Слушай, знаеш ли колко плаща работодателят на този човек за да не ходи в Малага тази година? Искам да кажа да забрави кавгите за Сахара и да се отегчава от такива глупости; този човек има пред себе си цяла нова кариера — да избягва някои места срещу пари. Човекът се превръща в чудовище, Артър, дори може би трябва да го оставим да спечели на бинго.
— Слушай, може да поискаме да напишем очерк за теб, Артър — Човекът, Който Направи Дъждовния Бог Дъждовен. Да ти позвъня за това, а?
— Добре, но…
— Може да ни се наложи да те фотографираме под един градински душ, но ще бъде о’кей. Къде си?
— Хм, в Излингтън. Слушай, Мъри…
— Излингтън!
— Да…
— Е, и какво ще кажеш относно истинската извратеност на седмицата, истинската сериозна завъртяна глупост. Знаеш ли нещо за тези летящи хора?
— Не.
— Трябва да знаеш. Това е наистина кипящо лудо статия. Това са истински кюфтета в тестото. През цялото време телефонират от всички кръчми, за да кажат че тази двойка пак лети през нощта. Наш’те момчета от фотолабораторията работят по цяла нощ, за да могат да уловят някоя прекрасна снимка. Трябва да си чул.
— Не.
— Артър, къде си бил? О, в космоса, вярно, получих известие, но това е било преди много месеци. Чуй, това е нощ след нощ тази седмица, мое старо ренденце за сирене, точно в твоя район. Тези двамата просто си летят в небето и започват да правят какви ли не неща. И не искам да кажа, че гледат през стени или претендират, че са гредоредни мостове. Нищо ли не знаеш?
— Артър, беше почти неизразимо възхитителен разговор от твоя страна, приятелю, но трябва да тръгвам. Ще изпратя човека с камерата и маркуча. Дай ми адреса, готов съм и пиша.
— Слушай, Мъри, позвъних ти да те питам нещо.
— Имам много работа.
— Просто исках да узная нещо за делфините.
— Нищо няма. Миналогодишни новини. Забрави ги. Отидоха си.
— Важно е.
— Слушай, никой няма да се захване с това. Не можеш да напишеш нещо, когато единствените новини са продължаващата липса на това, което ще бъде темата на статията ти. Това не е наша територия, опитай в неделните вестници. Може би те ще направят нещо от рода на „Какво се случи с «Какво се случи с делфините»“, история отпреди няколко години, от август. Но какво може да направи всеки сега? „Делфините все още ги няма“? „Продължаващото отсъствие на делфините“? „Делфините — още дни без тях“? Историята отмира, Артър. Пада долу и рита с малките си крачка във въздуха и после отива при великия златен шип в небето, моя стара плодова тояжке.
— Мъри, не се интересувам дали от това ще излезе статия. Просто искам да открия как мога да стигна до онзи човек в Калифорния, който настоява, че знае нещо за това. Мислех, че ти може да знаеш.
ГЛАВА XXVIII
— Хората започват да говорят — каза тази вечер Фенчърч, след като задружно внесоха челото и вътре.
— Не само говорят — каза Артър, — но и печатат, с големи ясни букви под наградите за бинго. И точно за това си помислих, че ще е по-добре да взема това.
Той и показа дългите тясни книжки на два самолетни билета.
— Артър! — каза тя, като го прегърна. — Значи ли това че си успял да говориш с него?
— Прекарах цял ден — каза Артър, — в екстремално телефонно изтощение. Говорих с почти всеки отдел на почти всеки вестник на Флийт стрийт и накрая си записах номера му.
— Очевидно си се преработил, облян си в пот. Горкото сладурче.
— Не в пот — отегчено каза Артър. — Ей сега тук имаше един фотограф. Опитах се да го убедя, но — няма значение, отговорът е „да“.
— Ти си говорил с него?
— Говорих с жена му. Тя каза, че ще му е невъзможно да се обади точно в този момент и попита ще мога ли да позвъня покъсно?
Той тежко седна, разбра че е забравил нещо и се запъти към хладилника да го намери.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Ще извърша убийство за едно питие. Винаги знам, че винаги ще ми се стъжни, когато моят учител по виолончело започне да се оглежда и ми казва „А, да, скъпа, за днес съм предвидил малко Чайковски.“
— Обадих се отново — каза Артър, — и тя ми каза, че той е на 3,2 светлинни години от телефона и че ще трябва да се обадя по-късно.
— Аха.
— Обадих се отново. Тя каза, че ситуацията се е подобрила. Сега бил само на 2,6 светлинни години от телефона, но все още бил далеч да крещи.
— Ти не мислиш — каза Фенчърч съмнително, — че има някой друг, с когото можем да говорим.
— Става по-лошо — каза Артър, — говорих с някакъв от едно научно списание, който явно го познавал и той каза, че Джон Уотсън не само ще повярва, но със сигурност ще ни даде абсолютно доказателство, което често му диктувано от ангели със златни бради, зелени крила и обувки а ла Доктор Шол, че най-модерната глупава теория на месеца е вярна. За хората, които се съмняват във валидността на тези видения, той триумфално създава пречка под формата на въпрос, и това е откакто се помни.
— Не разбрах, че това е лошо — спокойно каза Фенчърч. Тя апатично си играеше с билетите.
— Отново се обадих на госпожа Уотсън — каза Артър. — Името и, между другото, и ти ще искаш да го узнаеш, е Мистериозната Джил.
— Виждам.
— Радвам се, че виждаш. Мислех, че няма да можеш да повярваш на всички тези неща, така че когато и се обадих следващия път, използувах телефонния секретар, за да запиша разговора.
Той отиде до телефонния секретар и си поигра и се поядосва с копчетата му известно време, защото това беше артикул, който беше точно препоръчан от списание „Кое?“ и беше почти невъзможно да го използуваш, без да полудееш.
— Ето — каза той накрая, избърсвайки потта от веждите си.
Гласът беше тънък и пращящ от своето пътешествие до геостационарноя спътник и обратно, но беше почти убеждаващо спокоен.
— Може би трябва да обясня — каза гласа на Мистериозната Джил Уотсън, — че телефонът всъщност е в една стая, в която той никога не влиза. Тя е в Убежището, нали виждате. Уонко Нормалния не обича да влиза в Убежището, така че не влиза. Мисля, че трябва да узнаете това, защото то може да ви спаси от излишни разговори. Ако желаете да се срещнете с него, това ще се уреди много лесно. Всичко, което ще
