озадачава поколения учени. Някой ден някой много мъдър човек сигурно ще разбере защо наричат лемура пръстеново опашат. Ако този човек е извънредно мъдър, той или тя ще го каже под секрет само на най- близките си приятели и тогава никой няма да знае колко е бил мъдър този човек.
Ето още две неща, между които трябва да се прави разлика: шосе и сърпица. По едното се пътува с кола или велосипед, а другото е вид синя боя, която преди хиляди години британците са носили вместо дрехи. Обикновено е лесно да ги различите едно от друго, но ако ви е трудно да казвате „р“, може да стане ужасно объркване: представете си как се опитвате да карате колело по петно синя боя или разкопавате цяла улица, за да намерите нещо за обличане, защото сте поканени на вечеря с друиди.
Друидите са живели преди хиляди години. Обличали са се в дълги бели роби и са имали твърдо мнение по въпроса колко хубаво нещо е слънцето. Знаете ли какво е „мнение“? Вярвам, че някой в семейството ви има такова, затова го помолете да ви разкаже за него. Да питаш хората за мнението им е един чудесен начин за създаване на приятели. Ако казвате собственото си мнение, също може да се получи, но не е толкова сигурно.
Днес повечето хора знаят колко хубаво нещо е слънцето и затова няма много друиди, но все пак са останали няколко, просто в случай че забравим. Ако срещнете някой в дълга бяла роба, който непрекъснато говори за слънцето, значи сигурно сте попаднали на друид. А ако той се окаже на две хиляди години, работата е сигурна.
Ако бялата роба на този, когото сте срещнали, е малко по-къса и има копчета отпред, той може би не е друид, а астроном. Ако е астроном, едно от нещата, които можете да го попитате, е колко е далеч слънцето. Отговорът сигурно ще ви стъписа. Ако не ви стъписа, кажете му от мен, че не ви е обяснил добре. След като ви е казал колко далеч е слънцето, попитайте го колко далеч са звездите. Това наистина ще ви стъписа. Ако не можете да си намерите астроном, накарайте родителите си да ви намерят. Не всички астрономи носят бели връхни дрехи и затова понякога се забелязват трудно. Някои носят джинси и даже костюми.
Когато казваме, че нещо ви е стъписало, имаме предвид, че ви е изненадало страшно много. Когато казваме, че нещо е скорец, имаме предвид прелетна птица. Думата „птица“ се използва често и затова се произнася лесно. Повечето от често употребяваните думи като „къща“, „кола“ и „дърво“ се произнасят лесно. Думата „прелетна“ не се използва толкова често и понякога като я произнасяте имате чувството, че на зъбите ви е залепнал дъвчащ бонбон. Ако наричахме птиците „прелетници“ вместо „птици“, сигурно нямаше да говорим толкова за тях. Всички щяхме да казваме „Я виж, куче!“ или „Я, котка!“, но ако видехме прелетник, сигурно щяхме да казваме „Вече следобед ли стана?“ и дори нямаше да го споменаваме, колкото и да е красив.
Но „прелетен“ не означава, че нещо е залепнало с дъвчащ бонбон, колкото и да звучи така. То означава, че нещото прекарва част от годината в една страна и другата част в друга.
Бранденбургски концерт №5
Каквито и нови върхове в науката или изкуството да постигаме, Бах изглежда вече е минал оттам. Когато образите на странни математически зверове надничат от сърцето на природата — фрактални ландшафти, безкрайно развиващи се кашмирени мотиви от модела на Манделброт, редовете на Фибоначи, описващи модела на листата върху клонче от дърво или растение, странните ядра на привличане, пулсиращи в сърцето на хаоса — винаги се сещаме за сложните главозамайващи спирали на Бах.
Някои казват, че математическата сложност на Бах го лишава от емоционалност. Аз мисля, че е вярно точно обратното. Когато слушам взаимодействието на инструменталните партии в една полифония на Бах, всяка индивидуална музикална линия грабва отделно чувство в съзнанието ми и го отнася в една синхронна емоционална въртележка. Една партия може да си напява тихо сама, друга да вилнее в екстаз, трета да ридае в ъгъла, а четвърта да танцува. Разгарят се спорове, смях, ярост. Възстановява се покой. Партиите може да бъдат безкрайно различни, но винаги са свързани по един невидим начин. Емоциите са сложни като в едно семейство.
А сега, когато открихме, че индивидуалното съзнание е семейство от отделни партии, работещи поотделно, но заедно, за да създадат мимолетното просветление наречено съзнание, виждаме, че Бах отново е бил там преди нас.
Когато слушате петия Бранденбургски концерт, не ви е нужен музиковед, за да ви каже, че се случва нещо ново и различно. Даже три столетия след времето, когато действително е бил нов, вие чувате характерната динамична енергия на гений в разцвета на силите си, който с абсолютна увереност твори нещо необуздано и предизвикателно. Когато го е писал, Бах е отдал предпочитание на клавесина, а не на виолата, която използва по-често в творбите си. Концертът е писан в един щастлив и продуктивен период от живота му, когато поне е бил заобиколен от неколцина талантливи музиканти. Клавесинът по традиция играе поддържаща роля, но не и този път. Бах го оставя да се вихри на воля.
Когато се заслушате в първия момент, чувате как се ражда нещо странно, ново и плашещо. Нещо като огромен двигател или пък великански кон, който подготвят за някаква Херкулесова задача, заобиколен от (метафорите са неизбежни, когато езикът се опитва да догони музиката) отбор помагачи, които се суетят край него. Чуваш тропота на копита, тръст, отвреме навреме кариер, нетърпението и пробния бяг, когато помагачите отначало подвикват окуражаващо, а после наблюдават със затаен дъх. Той препуска нагоре надолу, прави още един бърз кръг… и тогава останалите инструменти притихват. Той остава свободен и сам, рие земята с копито, диша дълбоко, набира сила и се понася в тръст…
И тогава се понася — препуска… лети… катери се… лази… бута… задъхва се… огъва се… хвърля се… блъска се в земята… блъска се… блъска се… изведнъж се освобождава, понася се отчаяно напред и, с една неочаквана последна стъпка на баса e свободен — основният мотив избухва триумфално и надмогва плача и танца (т. е. Втората и третата линия).
Бранденбургските концерти са познати на всеки, но това не бива да ни заслепява за тяхното величие. Убеден съм, че Бах е най-големият гений живял някога на земята и че е писал Бранденбургските концерти, когато е бил щастлив.
„Класика Пенгуин“, Част 27: Бах — „Бранденбургски концерти“ №5 и 6, Концерт за цигулка в ла минор (Английски камерен оркестър с диригент Бенджамин Бритън)
ВСЕЛЕНАТА
Франк Вандала
Компютърът Макинтош се появи преди пет години и също от толкова имам майстори в къщи. Наскоро някой ме попита какво правят там и аз обясних, че се опитвам да събера кураж да им задам същия въпрос.
Нещата се усложняват доста от факта, че един от тях е електротехник наречен Франк Вандала. Приятелите му, ако има такива, и ако не са в болница, го наричат Франк, а аз го наричам Франк Вандала, защото всеки път, когато трябва да постави някоя част от инсталацията, си пробива път през всичко, което му се изпречи — мазилка, дървения, канализация, телефонни кабели, мебели и дори части от инсталацията, които сам е поставил при предишните си набези. Сигурен съм, че е много добър електротехник, макар да не е толкова добър като човек. Но аз се отклоних доста от мисълта си и съвсем изгубих нишката, защото Франк току-що прекъсна електричеството, а аз от известно време не бях запаметявал файла. И така, докъде бях стигнал? А, да.
Когато купих къщата, тя беше пълна развалина в буквалния смисъл на думата. Не чак такава развалина както след посещенията на Франк, но все пак беше една празна черупка, в която трябваше да се изградят стени, подове, канализация и други такива. Когато трябва да се построят стени, идва специалист (поне така ми казаха — аз самият не съм чак толкова убеден, но по принцип трябва да е специалист) зидар, който ги строи. Ако ми трябват паркет, стълби, рафтове и други такива, идва дърводелец, който си подсвирва
