другия.
Искам да внеса преносимия в стаята с големия.
Дрън. И готово. Всичко е на екрана на големия.
Това са инфрачервени мечти. Или микровълнови мечти. Изобщо не ме интересува, както не ме интересуват никакви PICT и TIFF, и RTF, и SYLK и всякакви други акроними, които просто казват: „Проблемът е сложен, затова ще го решим сложно“.
Нека да заявя категорично. Обожавам моя Макинтош или по-скоро семейството от маниакално трупани през годините компютри Макинтош. Обожавам го от момента, когато го видях за пръв път през 1983-а в един от офисите на „Инфоком“ в Бостън. Онова, което през цялото време ме очароваше и хипнотизираше, беше кредото, залегнало в основата на неговия дизайн, а именно: „Никой проблем не е толкова сложен, че да не му намерим съвсем просто решение, ако го погледнем откъдето трябва.“ Или, ако трябва да го кажа по друг начин, „Бъдещето на компютрите е простотата“. Затова двете ми най-големи желания за 1990-а са дизайнерите на системите Макинтош да се върнат към това бъдеще и Франк Вандала да се махне от къщата ми.
Списание „Мак Юзър“, 1989
Конструирайте го и ние ще дойдем
Помня първия път, когато видях персонален компютър. Беше в „Ласки“ на Тотенъм Корт Роуд и компютърът беше „Комодор Пи И Ти“. Формата му беше като на голяма пирамида, на чийто връх имаше екранче с размерите на блокче шоколад. Аз го обикалях очарован известно време. Но не разбрах нищо. Дори да ставаше въпрос за живота ми, нямаше да се сетя с какво би могъл да ми бъде полезен в живота или в работата един компютър. Усетих обаче първите съвсем леки намеци за чувството, което щеше да придаде съвършено ново значение на фразата „свободни пари“.
Причината да не видя с какво би могъл да ми е полезен беше, че имах съвсем ограничена представа какво всъщност представлява компютърът — както и всички останали. Мислех го за нещо като усъвършенствана изчислителна машина. И известно време „персоналните“ компютри (подвеждащ термин, прилаган за почти всяка машина) се употребяваха точно за това — за супермощни изчислителни машини с множество функции.
След това, когато усъвършенствахме умението си да боравим с числа посредством тези машини, се зачудихме какво ще стане, ако заместим числата с нещо друго, като например буквите от азбуката.
Бинго! Изключителен, революционен пробив! Осъзнахме, че когато сме мислили компютъра за сметачна машина, сме били слепи като къртици. Той бил нещо много по-вълнуващо. Той бил пишеща машина!
Затова започнахме да го развиваме като супер пишеща машина. С дълъг и все по-неразбираем списък от функции. Тези, които ползват Майкрософт Уърд разбират за какво говоря.
Следващият пробив настъпи, когато накарахме летящите с главоломна скорост в тези машини числа да означават елементи от картини на графичния дисплей. Пиксели.
Аха! Помислихме си. Нещото се оказа нещо много по-вълнуващо от пишеща машина. То е телевизор! С пишеща машина отпред!
А сега си имаме Уърлд Уайд Уеб (единственото познато ми нещо, чието съкращение — дабъл ю, дабъл ю, дабъл ю — се произнася три пъти по-дълго от несъкратената му форма), която е още един вълнуващ нов модел. Тя е брошура. Огромна, пееща, танцуваща, подскачаща, бибипкаща, изпълнена с мигащи картинки брошура.
Разбира се, компютърът не е нито едно от тези неща. Това са досега познатите ни неща от реалния свят, които моделирахме в компютъра, за да можем да използваме проклетата машина.
Което ни казва нещо интересно.
Компютърът всъщност е моделиращо устройство.
Щом веднъж проумеем този факт, трябва да проумеем и, че с него можем да моделираме всичко. Не само нещата, които сме свикнали да правим в реалния свят, а и нещата, които реалният свят всъщност не ни позволява да правим.
Какво не ни позволява да правим една брошура?
Ами, нейната основна цел е да убеждава хората да купуват онова, което продавате и поради това е възможно най-лъскава и изкушаваща и казва на хората само онова, което вие искате те да знаят. Вие не можете да разпитвате брошурата. Повечето корпоративни сайтове са като брошури. Да вземем например сайта на БМВ. Той е великолепен и зашеметяващ, и не отговаря на въпроси. Там няма да намерите мнения на притежатели на БМВ, недостатъците на даден модел или липсата на такива, надеждността му, разходите по него, поведението му на мокър път и други такива. С други думи, всичко което всъщност бихте искали да знаете. Можете да изпратите имейл, но в сайта няма да се появят нито вашият въпрос, нито техният отговор — нито който и да е отговор. Естествено има много сайтове, където хората обменят точно такава информация и те са само на няколко кликвания разстояние, но вие няма да намерите и думичка за тях в сайта на БМВ. Всъщност, ако ви е нужна сериозна и полезна информация за колите БМВ, последното място, където ще я откриете, е www.bmw.com. Това е брошура.
Същото е и при Британските авиолинии. В сайта им пише всичко за полетите на Британските авиолинии с изключение на това кой още лети по същите маршрути. И затова, ако искате да видите какъв друг избор имате, трябва да отидете в някой от многото други сайтове, където ще ви кажат. Което е лошо за Британските авиолинии, защото не получават информация нито какво сте искали, нито защо сте предпочели конкуренцията. А тъй като тази информация е изключително ценна, те изпращат при хората анкетьори с анкетни листове, въпреки факта, че никой не казва истината на анкетьорите.
Досега с тази задача се справят идеално хората от Амазон. В техния сайт е пълно с информация на потребители. Колкото е повече информацията, толкова са повече посещенията на сайта, а колкото повече са посещенията, толкова повече информация се генерира и толкова повече книги продава Амазон. Разбира се, те не се боят от открити дискусии, защото за разлика от БМВ не отговарят за продукта, който продават. На БМВ и на Британските авиолинии ще им е нужно доста време и доста смелост, за да осъзнаят, че са част от обществото, на което продават.
Но дори в Амазон са схванали само част от картината. Подобно на магазините в реалния свят, те регистрират само действителните си продажби. А какво става с продажбите, които не са осъществили и не знаят, че не са осъществили, защото не са ги осъществили! Наскоро влязох в Амазон, защото исках да си поръчам на DVD филма на Дзефирели „Ромео и Жулиета“. Оказа се, че няма такова DVD. Можех да си го купя на видеокасета, но на мен не ми трябваше видеокасета. И така цялата транзакция остана нулева. Никъде не се записва, че съм влязъл в сайта, за да купя нещо и че нещото, което съм искал да купя го е нямало. За мен остава само възможността да избирам (или да не избирам) от наличните заглавия, без да мога да кажа какво искам. Писах им и познайте какво стана — вече мога. Умна постъпка. Сега имат възможност да предоставят на студията информация за действителното търсене. И въз основа на друго мое предложение — не съвсем безкористно — ще провеждат постоянна анкета кои книги читателите биха желал и да видят филмирани. Това е информация, която дотогава никой не можеше да събере.
Нека обаче направим още една крачка напред. Колко често ви се е случвало да разглеждате някоя брошура или каталог и да си мислите: „Защо някой не напише книга за…“ или „Само да бяха направили велосипед с…“. Или „Защо някой не направи отвертка с…“ или „Защо не го правят в синьо?“ Брошурата не може да ви даде отговор, но Мрежата може.
Какво е онова, което много бихте искали да имате, ако някой се беше сетил да го произведе? Моля, изпращайте предложения на www.h2g2.com.
„Индепендънт он Сънди“
Ноември 1999
Открих следните правила относно нашите реакции на техническия напредък:
