Книгата била замислена, когато едно списание го командировало в Мадагаскар да открие един рядък вид лемур. Адамс очаквал, че посещението му ще е интересно, но то се превърнало в истинско откровение. Екологията го очаровала дотолкова, че той се заел да изучава еволюцията на видовете. „Напипах нишка от кълбо, което трябваше да разплета и след като я последвах открих неща, които ме очароваха.“ В края на имейлите му има линк, който препраща хората към фонда „Даян Фоси“, който финансира защитата на горилите и проекта „Спасете носорозите“. Адамс участва и в проекта „Човекоподобни маймуни“, който настоява за промяна в моралния статус на човекоподобните маймуни и за признаване на правото им на „живот, свобода и забрана на опити с човекоподобни маймуни“.
Адамс е един от основателите на екипа, който създаде сайта Comic Relief2, но никога не е бил фанатичен активист. На партитата, които даваше в къщата си в Айлингтън, свиреха легендарни рок-звезди — Гари Брукър от „Прокъл Харъм“ веднъж изпълни цялата „Уайтър Шейд оф Пейл“, включително незаписаните куплети — и присъстваха всевъзможни медийни величия и високотехнологични милиардери. И нещо не съвсем обичайно за ентусиазиран и почти заклет атеист като него — всяка Коледа даваше голямо празненство.
„Като малък бях убеден християнин. Обичах да пея в училищния хор и коледните песни винаги ме радваха.“ Той прибавя Бах към Битълс и към Монти Пайтън в пантеона на влиянията си, но как се връзва това с убедения му атеизъм? „Животът е пълен с разни неща, които по някакъв начин те променят или засягат. Фактът, че според мен Бах е грешил, не променя факта, че месата му в си-минор е един от най- великите върхове в човешкото творчество. Все още се вълнувам до сълзи като я слушам. Целият религиозен бизнес ми е безкрайно интересен. Но за мен е загадка, че иначе интелигентни хора го приемат на сериозно.“
Тази привързаност към традиционните структури, макар и не към традиционните убеждения, намира отражение във факта, че дъщеричката му Поли, която е родена през 1944 г., има четирима кръстници, но не в религиозния смисъл на думата. Една от тях е Мери Алън, която запознава Дъглас с бъдещата му съпруга, адвокатката Джейн Белсън. Алън разказва: „В началото на осемдесетте Дъглас изживяваше някаква творческа криза и ми звънеше всеки ден. Накрая го попитах дали не се чувства самотен. Явно беше и затова решихме, че му е нужна жена, с която да споделя огромния си апартамент. Тогава се появи Джейн.“ След няколко фалстарта през 1991-а двамата сключват брак и живеят в Айлингтън, до последната година, когато семейството се премества в Санта Барбара.
Адамс споделя, че този ход се оказал по-труден, отколкото очаквал. „Едва напоследък разбрах, колко е била против това преместване жена ми.“ После твърдял, че би препоръчал на всеки „на средна възраст да си вдигне чукалата и да отиде някъде другаде. Така преоткриваш живота си и започваш наново. Подмладяващо е.“
Ролята му в бизнеса по Интернет подхожда на чувството му за подмладяване. Длъжността му е шеф- фантаст. „Никога не съм си се представял в ролята на предсказуем писател на фантастика и никога не съм искал да бъда Артър Кларк. «Пътеводителят» беше разказваческият инструмент за абсорбиране на всички онези идеи, които хвърчаха като искри под колелетата и освен това се оказа много добра идея. Но той е в младенческа възраст“ — предупреждава Адамс. — „Намираме се само в басейна, а отвъд него има цял океан.“
Сред другите му проекти е един роман — осем години по-късно, а може и повече — проект за сценарий на филм за Дърк Джентли, уебсайтът H2G2 и една е-книга. „непрекъснато говорех за електронните книги и за това колко голямо значение ще имат за в бъдеше и изведнъж Стивън Кинг публикува такава книга. Почувствах се като пълен идиот, защото аз трябваше да съм първият.“
Филмовият проект се оказа „двайсетгодишен запек“ и Адамс оприличава процеса на работа в Холивуд на „печене на пържола, при което множество хора се изреждат да дишат отгоре й.“ Въпреки това проявява учудващ ентусиазъм към тази очевидно антична художествена форма.
„При новите и по-незрели технологии винаги има опасност да се главозамаеш от начините, по които можеш да ги управляваш, но за сметка на онова, което искаш да кажеш. Затова е полезно да работиш в среда, която не ти налага да решаваш тези проблеми, тъй като е по-улегнала среда.“
След този продължителен период на улягане, той мъдро забелязва, че повечето от тези нови проекти и идеи ще отпаднат. „Но вече няколко години не се занимавам с писане и усетих, че наистина имам нужда от промяна. Мислих доста и мислих творчески за толкова много несвързани с писането неща. Вместо празен, в момента се чувствам отново пълен.“
КРАТКА БИОГРАФИЯ: Дъглас Ноел Адамс
Роден на 11 март 1952 в Кеймбридж.
Образование: Начално училище в Брентън, Есекс; Колеж „Сен Джон“, Кеймбридж.
Женен за Джейн Белсън (дъщеря Поли, родена през 1994 г.)
Кариера: 1974–78 — автор на радио и телевизионни сценарии; 1978 радио продуцент в Би Би Си.
Сценарии: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, 1978 и 1980 (радио), 1981 (ТВ).
Игри: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, 1984; Бюрокрация 1987; Космически кораб „Титаник“, 1997.
Книги: „Пътеводител на галактическия стопаджия“, 1979; „Ресторант в края на вселената“, 1980; Животът вселената и всичко останало, 1982; „Значението на живв“ (с Джон Лойд), 1983; „Сбогом и благодаря за рибата“, 1984; „Холистична агенция Дърк Джентли“, 1987; „Дългият мрачен следобеден чай на душата“, 1988; „Да видиш за последно“, 1990; „По-дълбокото значение на живв“ (с Джон Лойд), 1990; „Почти безобидна“, 1992.
Увод
За мен моментът е направо Дъгласов. В повечето Дъгласови моменти участват:
Компютри Епъл Макинтош
Невъзможни крайни срокове
Еди Виктор, агентът на Дъглас
Застрашени видове
Разточително скъпи петзвездни хотели
Тракам по клавишите на компютъра (Макинтош) и се боря с крайния срок наложен ми от Ед Виктор. Дали не бих бил така добър да напиша предговор към „Сьомгата на съмнението“ до другия вторник?
Намирам се в най-безбожно луксозния хотел в Перу — „Мирафлорес Парк Хотел“, Лима — наслаждавам се на великански купи плодове и атмосфера на хотел „Луис Рьодерер“ и се подготвям да замина на север, за да търся очилати мечки, едни от най-неразбраните и най-застрашени бозайници на планетата.
Тъй като съм в скъп хотел, във всяка стая има високоскоростна Интернет връзка и аз току-що съм изгледал на компютъра си двучасовото експозе на шефа на „Епъл“ Стив Джобс по случай изложението на „Макинтош“ в Сан Франсиско. Императорът на великите компютри съобщава, че на пазара има нов И-Мак и аз не мога нито да се обадя на Дъглас, нито мога да му пусна имейл, за да обсъдим новината. На бял свят е поредният революционен главозамайващ Епъл и Дъглас няма да го види. Няма да си поиграе с И-Пода и няма да се разрови в И-Фотото. За всички, които познаваха Дъглас, а тук включвам и милионите му читатели, нещастието и безсилието ми са убийствено очевидни. Ужасно е за него, защото той си падаше по Новите Машинарии, ужасяващо е и за нас, защото Новите Машинарии никога повече няма да бъдат възпявани от всепризнатия Бард на Новите Машинарии.
Разберете ме, искам да знам какво да мисля. Искам да знам на какво приличат новите машини: вярно, мога да използвам собствените си очи и сетива, но съм свикнал с по-висшите прозрения на Дъглас. Той щеше да намери точния епитет, идеалната метафора, довършителната усмивка. Щеше да намери начин да свърже дружелюбните и необикновени поведение и природа на очилатите мечки с някое познато човешко изживяване и с абстрактна научна мисъл. По-голямата част от света, в който живеем, бе видян през очите на Дъглас и беше станал по-ясен. Което означава, че присъщите на нашия свят хаос и абсурдна липса на яснота бяха станали по-ясни. Ние така и не разбирахме колко всъщност е противоречива и откачена вселената, нито колко нелепа и недоносена е човешката раса, докато Дъглас не ни го обясни в
