неповторимия си добродушен, парадоксален и непринуден стил, който го направи велик. Току-що бях посетил банята и бях забелязал, че предлаганият от хотела сапун (запечатан здраво в една от онези абсурдно неотваряеми и неунищожими опаковки, които иначе са за удобството на госта на хотела) изобщо не се казваше сапун: беше нищо повече и нищо по-малко от Бадемов Калъп за Лице. Това щеше да бъде един моментален имейл до Дъглас, последван от обратен имейл, който щеше да ме накара половин час да се кискам и да танцувам из хотелската стая, но какъвто нямаше да получа никога повече.
В скръбните седмици след неговата неочаквана и несправедлива смърт се наслушахме колко добър писател-хуморист е бил Дъглас, колко е бил ерудиран и харесван от всички. Тази книга показва какъв учител беше. Точно както залезите никога вече не бяха същите на цвят и форма след като ги видя Търнър3, така и лемурът и чашата чай никога няма да са същите след проницателния насмешлив поглед на Дъглас.
Много е нечестно да ти поискат предговор към книга, съдържаща абсолютно брилянтен предговор по повод на самите предговори. Още по-нечестно е да ти искат предговор към посмъртна книга на един от най-великите хумористи на нашия век, когато подлежащата на предговор книга съдържа предговора на предговорите към посмъртната творба на хумориста на хумористите на всички времена: предговорът на Дъглас към „Залез в Бландингс“ на П. Г. Удхаус, както отбеляза Ед Виктор на службата в памет на Дъглас в Лондон, може да послужи като удивително точно описание на таланта на самия Дъглас. Не че Дъглас дори за секунда си го е помислял, когато го е писал.
На Дъглас не беше присъща неприятната скромност на типичния англичанин, но това не означаваше, че беше суетен или самохвален. Страстта и ентусиазма, с които споделяше идеите си обаче лесно можеха да ви хванат в капан по телефона, на масата или в банята и да изключат всички други присъстващи и всякакви други съображения. В същия смисъл, и без да проявявам ни най-малко неуважение, един разговор тет-а-тет и мано-а-мано с Дъглас можеше да бъде изтощителен и объркващ за онези, които не успяваха да следят безспирните му скокове от една мисъл към друга. Но той беше способен да пише объркващо не повече, отколкото беше способен да изпълни съвършен пирует, а вярвайте ми, малко хора на земята са по- неспособни от Дъглас Ноел Адамс да изпълняват пируети без да съсипят мебелите и да застрашат безопасността на невинните наблюдатели.
Той беше писател. Има хора, които пишат и се справят добре и има писатели. Дъглас, и тук е безсмислено да навлизаме в обяснения или подробности, беше роден, израсна и остана Писател до края на твърде краткия си живот. През последните десетина години от живота си не пишеше романи, но дори за секунда не престана да бъде писател, и „Сьомгата на съмнението“ отбелязва точно този щастлив факт. И в подготовката на лекции, и в спорадичните си журналистически изяви, и в статиите си за специализирани научни и технически издания, природният талант на Дъглас да реди думите една след друга в името на събуждането, удоволствието, шашването, информирането или разсмиването на читателя, така и не му изневери. Неговият стил бе лишен от его и всяка тропа и всеки трик познати в писането се употребяваха само и когато служеха на целта на творбата. Мисля, че когато четете тази книга, ще се удивите на изумителната (и крайно подвеждаща) простота на стила му. Ще имате чувството, че си говорите като приятели. Но, както и при Удхаус, лекотата и плавната работа на творческия двигател са резултат от изключително фина настройка и смазване на всички съединения и уплътнения.
Подобно на други творци с рядък талант (отново ще спомена Удхаус) Дъглас оставяше читателя с чувството, че се обръща към него и само към него: мисля, че това донякъде обяснява неговата огромна и пламенна „почитателска маса“, ако мога да използвам тази бунтовна фраза. Когато гледате Веласкес, слушате Моцарт, четете Дикенс или се смеете на Били Конъли, избрах имената произволно (произволният подбор за целите на спора винаги отнема много време и размисъл), вие знаете, че те са творили за света, и резултатът естествено е великолепен. Но когато гледате Блейк, слушате Бах, четете Дъглас Адамс или гледате представление на Еди Изард, вие имате усещането, че сигурно сте единственият човек, който наистина ги разбира. Естествено, почти всички ги обожават, но едва ли някой постига такава връзка с тях като вас самият. Издигнал съм това твърдение в ранг на теория. Творчеството на Дъглас не е висше изкуство като това на Бах, нито е наситеният личен космос на Блейк, това е безспорно, но въпреки това смятам, че гледната ми точка е аргументирана. То е като влюбването. Когато някоя особено изящна мисъл или епитет навлязат в полезрението ти и проникнат в мозъка, ти се иска да тупнеш първия непознат по рамото и да ги споделиш с него. Непознатият може да се засмее и сигурно ще оцени написаното, но вие ще затаите за себе си мисълта, че не са вникнали така пълно в силата и качеството им, както сте го сторили вие — точно както приятелите ви (и слава богу) не се влюбват в същия човек, в който се влюбвате вие.
Вие сте на път да навлезете в мъдрия, провокиращ, добродушен, бликащ от живот и водещ до пристрастяване свят на Дъглас Адамс. Не го поглъщайте наведнъж — подобно на така любимата на Дъглас японска храна, онова, което ни се струва леко и лесносмилаемо, може да се окаже по сложно и по- хранително, отколкото ни се е сторило на пръв поглед.
Най-долните чекмеджета на наскоро починалите автори в повечето случай трябва да остават здраво заключени и заковани: в случая с Дъглас Адамс обаче, и аз съм сигурен, че ще се съгласите с мен, отварянето на най-долното чекмедже (в неговия случай най-затънтените поддиректории на твърдия му диск) си струваше усилията отвсякъде. Крис Огъл, Питър Гизарди, съпругата на Дъглас, Джейн, и неговата секретарка Софи свършиха чудесна работа. Един свят без Дъглас не е толкова хубав, колкото един свят с Дъглас, но скачането на „Сьомгата на съмнението“ помага да прогоним меланхолията на внезапната загуба.
Стивън Фрай
Перу
Януари 2002-09-12
ЖИВОТЪТ
Уважаеми господин редактор,
Потта се стича от лицето ми и капе в скута ми и дрехите ми са мокри и лепкави. Седя тук, разхождам се и наблюдавам. Докато седя, треперя неудържимо, гледам малкия процеп и чакам ли чакам. Стискам юмруци и ноктите ми се забиват в плътта. Прокарвам ръка по горещото си и мокро лице, от което се стича пот. Напрежението е непоносимо. Хапя устни и се опитвам да спра треперенето от ужасното бреме на безпокойството. Изведнъж процепът се отваря и пощата се изсипва. Грабвам списанието си „Игъл“ и разкъсвам опаковката.
Край на мъчението до другата седмица!
Списание „Игъл енд Бойс уърлд“
[Бележка на редактора: През шейсетте „Игъл“ беше много популярно английско списание за научна фантастика. Това писмо е първата известна публикация на Дъглас Адамс, тогава дванайсетгодишен.]
Гласовете от всичките ни вчерашни дни
