известно време в далечината, преди да започнат отново.
И какво беше моето участие във всичко това? Ами, всъщност никакво. През целите тези двайсет или трийсет минути те ме пренебрегваха изцяло. Което ме устройваше напълно, разбира се, нямах нищо против. Но ме озадачаваше, защото рано всяка сутрин те идваха да скимтят и да драскат по вратите и прозорците на къщата ми, докато не станех и не излезех на разходка с тях. Ако нещо попречеше на ежедневния ритуал, като ходене до града, среща, полет до Англия, или нещо такова, те изпадаха в тотално униние и просто не знаеха какво да правят. Въпреки факта, че ме игнорираха напълно, винаги когато излизахме на разходка, те не можеха ей така да излязат на разходка. С това тези кучета, които не бяха мои, разкриваха една своя дълбока философска наклонност, тъй като бяха открили, че трябваше да съм там, за да могат да ме игнорират напълно. Не можеш да игнорираш някого, когото го няма, защото това не се вмества в смисъла на думата „игнорирам“.
Дълбочината на мисленето им се разкри още повече, когато приятелката на Майкъл, Виктория, ми разказа, че когато веднъж ми дошла на гости, хвърлила на Маги и Труди една топка, за си поиграят. Кучетата стояли и с каменни физиономии гледали как топката се издигнала в небето, паднала и подскочила няколко пъти. Каза, че според нея физиономиите им говорели: „Ние не сме такива кучета и общуваме с писатели.“
Което беше вярно. Те общуваха с мен по цял ден, всеки ден. Но, точно като писателите, кучетата, които общуват с писатели, никак не си падат по самото писане. Затова по цял ден ми се мотаеха в краката и, докато се опитвах да пиша непрекъснато ми бутаха лакътя, за да могат да положат глави в скута ми и да ме гледат скръбно с надеждата да намеря причина да изляза на разходка, за да могат да ме игнорират като хората.
А вечер отпрашваха към истинския си дом, за да бъдат нахранени, изкъпани и сложени да спят. Което ме устройваше, защото бях получил всичките удоволствия от тяхната компания, които бяха значителни, без да се налагаше да нося отговорност за тях. И продължаваше да ме устройва до деня, когато в една ранна утрин Маги пристигна свежа и нетърпелива да почне да ме игнорира сама. Без Труди. Труди не беше с нея. Аз бях смаян. Не знаех какво се беше случило с Труди и нямаше как да разбера, защото не беше мое куче. Ами ако я беше сгазил камион? Ами ако лежеше окървавена някъде на шосето? Маги изглеждаше неспокойна и тревожна. Реших, че знае къде е Труди и какво й се е случило. Трябваше да я последвам, като Ласи. Сложих си удобните обувки и побързах да я последвам. Изминахме километри, пребродихме пустинята и търсихме Труди по какви ли не обиколни маршрути. По някое време осъзнах, че Маги изобщо не търси Труди и че просто ме игнорира — стратегия, която бях усложнил, като се бях опитал да я следвам, вместо да се придържам към маршрута на обичайната си утринна разходка. Затова в крайна сметка се прибрах в къщата, а Маги се разположи в краката ми. Нямаше какво да направя, нямаше на кого да се обадя, защото Труди не беше моя. Можех само като една любовница да стоя и мълчаливо да се тревожа. Краката ми бяха окапали от ходене. След като Маги се прибра у дома си, спах зле.
И на сутринта те се появиха. Двете. Но се беше случило нещо ужасно. Бяха водили Труди на фризьор. По-голямата част от козината й беше остригана два милиметра късо с изключение на главата, ушите и опашката. Бях бесен. Изглеждаше ужасно. Излязохме на разходка и аз се срамувах от нея, честно. Ако беше мое куче, нямаше да изглежда така.
След няколко дни трябваше да се прибирам в Англия. Опитах се да обясня това на кучетата, да ги подготвя, но те отказаха да го възприемат. На сутринта, когато си тръгвах, те ме видяха, че слагам куфарите си в багажника на джипа, но се държаха на разстояние и вместо към мен, проявиха огромен интерес към някакво друго куче. Наистина ме игнорираха. Аз се качих на самолета и ми беше доста неприятно.
След месец и половина се върнах, за да работя по втори сценарий. Не можех просто така да изляза и да повикам кучетата. Трябваше да се размотавам из задния двор пред погледите на всички и да издавам всевъзможни високочестотни звуци, на каквито се предполага, че обръщат внимание кучетата. По някое време обаче те ме чуха и се втурнаха през снежната пустиня, за да ме видят (вече беше средата на януари). След като пристигнаха, не спряха да се хвърлят към стените в знак на въодушевление, но нямаше кой знае какво да правим, освен да излезем на едно кратко Игнориране в снега. Труди скачаше с четири крака, Маги я хапеше по врата и така. След три седмици отново се прибрах. Тази година ще се върна, за да ги видя пак, но осъзнавам, че съм Другия Човек. Рано или късно ще трябва да се обвържа със свое собствено куче.
„Любовта към животните“ (ред. Алан Корен; Робсън Букс;
Септември 1994)
Правилата
В бившия Съветски Съюз казваха, че онова, което не е позволено, е забранено; номерът беше да помниш кое кое е. Ние на запад винаги сме се гордели с един по-свободен и разумен поглед върху нещата и не сме се сещали, че здравият разум много често е също толкова спорно понятие. Правилата трябва да се знаят. Особено когато пътуваш.
Преди няколко години — всъщност, ще ви кажа точно колко, беше в началото на 1994-а — имах малък сблъсък с полицията. Карах по „Уестуей“ към центъра на Лондон с жена ми, която беше бременна в шестия месец, и изпреварих във вътрешната лента. В шофирането ми нямаше нищо дивашко и безразсъдно, честно, просто обстановката на пътя го наложи; но въпреки това една полицейска кола ме задмина и полицаят ми даде знак — за мое най-голямо учудване — да спра зад него на един завой на хлъзгавия път, където да си побеседваме за мерзкото ми престъпление. Аз се втрещих. Коли, камиони и, най-лошото, бели микробуси, се носеха по мокрия път, без ни най-малко да очакват, сигурен съм, да открият две коли паркирали практически на завоя. Всяко едно от тези превозни средства можеше всеки момент да удари отзад колата ми, с бременната ми съпруга вътре. Ситуацията беше страшна и абсурдна. Посочих я на полицая, който, както е обичайно за полицаите, зае коренно различно становище.
Становището на полицая беше, че изпреварването във вътрешната лента е крайно опасно. Защо? Защото така казвал законът. Но паркирането на завой без никаква видимост на хлъзгав път не било опасно, защото съм бил спрял там по нареждане на полицията, което го правело законно и поради това (тук логическата нишка се губеше) безопасно.
Моето становище беше, че приемам, че съм извършил (доста безопасно) маневра, която според законите на Англия е незаконна, но че настоящата ситуация, в която сме паркирали на завой без видимост на пътя на бързо движещи се коли, е животозастрашаваща поради действителните физически закони на вселената.
Следващият довод на полицая беше, че аз не съм във вселената, а в Англия, довод, който ми е бил излаган и преди. Отказах се да търся победа в спора и се съгласих с всичко, само и само да се махнем по- скоро от там.
Всъщност, причината с такава чиста съвест да изпреваря във вътрешната лента беше, че съм свикнал да карам в щатите, където всеки упражнява, когато пожелае, конституционното си право да кара в която скапана лента пожелае. Според щатските закони изпреварването във вътрешната лента (когато пътните условия го позволяват) е абсолютно законно, абсолютно нормално и поради това абсолютно безопасно.
Но ще ви кажа, кое не е.
Веднъж бях в Сан Франсиско и паркирах на единственото свободно място, което се оказа от другата страна на улицата. Законът ме връхлетя с цялата си мощ.
Давал ли съм си сметка колко опасна била маневрата, която току-що съм направил? Аз изгледах закона леко тъповато. Какво бях сторил?
Паркирал съм, каза законът, срещу посоката на движението.
Аз огледах озадачено улицата. Какво движение? — попитах.
Движението, което щеше да го има, ако имаше движение, отвърна законът.
Метафизиката дойде малко в повече, дори за мен, затова обясних, малко плахо, че в Англия паркираме, където намерим свободно място и не правим на голям въпрос от коя страна на улицата е. Той ме изгледа слисано, сякаш бях извадил невероятен късмет да изляза жив от една страна с такива дивашки и ненормални маниери на паркиране, и чевръсто ми написа квитанция за глоба. Повече от ясно беше, че му се
