някаква истина, то е почти сигурно, че навикът бе развит, докато живеех при баба си.
От къщата на баба ми се спасих, като отидох в началното училище, където за пръв път през живота си можех да дишам. Това новооткрито блаженство продължи цели две седмици, докато не започнах да тренирам ръгби. В първите пет минути на първия мач през живота ми успях да си счупя носа в собственото си коляно, което, макар очевидно да бе изключително постижение, има върху мен същия ефект, какъвто имаха онези геоложки катаклизми върху цели цивилизации в романите на Райдър Хагард — запечата ме за външния свят успешно и завинаги.
Най-различни УНГ специалисти по най-различни времена предприемаха мащабни спелеоложки експедиции в носовите ми проходи, но повечето се оттегляха в душевен потрес. Тези, които не се оттегляха в душевен потрес, не се връщаха изобщо, поради което понастоящем са по-скоро част от проблема, отколкото от неговото решение.
Единственото, заради което някога съм се изкушавал да пробвам кокаин, е зловещото предупреждение, че наркотикът разяжда хрущялните прегради. Ако вярвах, че наистина може да си пробие път през хрущялните ми прегради, щях с радост да изсмъркам цяла кофа кокаин и да го оставя да разяжда колкото прегради си поиска. Разколеба ме обаче наблюдението върху приятели, които го смъркаха с кофи, и чиято способност за съсредоточаване беше по-малка и от моята.
Затова, за момента съм се примирил с факта, че носът ми е по-скоро декоративен, отколкото функционален. Подобно на космическия телескоп „Хъбъл“, той е едно значително инженерно постижение, но всъщност не го бива за нищо, освен за евтини майтапи.
„Ескуайър“, лятото на 1991
Книгата, която ме промени
1. Заглавие: „Слепият наблюдател“;
2. Автор: Ричард Докинс;
3. Кога я прочетохте за пръв път?
Когато беше издадена. Някъде през 1990.
4. Защо ви впечатли толкова?
Беше като да отвориш вратите и прозорците на тъмна и задушна стая. Осъзнаваш с що за супа от полусмлени идеи живеем, особено онези от нас с хуманитарно образование. Ние „донякъде“ разбираме еволюцията, макар тайно да си мислим, че тук има нещо повече. Някои от нас дори си мислят, че има „нещо като“ господ, който отговаря за нещата, които ни се струват невъзможни. Докинс внася доста светлина и свеж въздух, и ни показва, че еволюционната структура е изумително ясна и смайваща, когато най-накрая я видим. А, ако не я видим, съвсем буквално, ние изначално не знаем кои сме и откъде сме дошли.
5. Препрочитали ли сте я? Ако да, колко пъти?
Да, един или два пъти. Но се потопих в нея.
6. Усещането беше ли същото, както при първото четене?
Да. Пътищата на еволюцията са толкова противоречиви за нормалните ни интуитивни предположения за света, че винаги има място за шокиращо ново познание.
7. Препоръчвате ли я, или това е ваша лична страст?
Препоръчвам я на всеки и на всички.
Маги и Труди
Веднага трябва да подчертая, че не съм имал никаква официална връзка с никое куче. Никога не съм хранил куче, не съм го приютявал, не съм го ресал, не съм му намирал хора, които да го гледат, когато съм отсъствал, не съм го обезпаразитявал и не съм продавал органите му, когато ме е разочаровало. Накратко, нямам куче.
От друга страна, имам нещо като тайна и забранена връзка с едно куче или, по-скоро с две кучета. Следствието е това, че донякъде знам как се чувства една любовница.
Кучетата не са съседски. Дори не живеят… ами, щях да кажа на същата улица, и щях да увъртам още малко, но ще мина направо на истината. Те живеят в Санта Фе, Ню Мексико, което е едно ужасно място за кучета, пък и изобщо за всеки. Ако някога сте ходили или живели в Санта Фе, Ню Мексико, то нека ви го кажа: вие сте пълен идиот. Самият аз бях пълен идиот допреди една година, когато едно стечение на обстоятелствата, което не искам да обяснявам, ме доведе до това, че се нанесох временно в къщата на един човек насред пустинята, на север от Санта Фе, за да пиша някакъв сценарий. За да ви дам представа що за място е Санта Фе, мога да разкажа за пустинята и надморската височина, за светлината и за сребърните и тюркоазени бижута, но мисля, че ще е най-добре да спомена един пътен знак на шосето за Албукърки. На него с големи букви пишеше ПОРИВИСТИ ВЕТРОВЕ, а отгоре с по-малки ОПАСНОСТ ОТ.
Така и не се срещнах със съседите си. Те живееха на километър по нататък на върха на следващото пясъчно възвишение, но веднага щом започнах да излизам за сутрешното си бягане или просто за лека разходка, се запознах с техните кучета, които така моментално и диво се зарадваха на появата ми, че се зачудих дали не смятаха, че ме познават от някакъв предишен живот (Шърли Маклейн живееше наблизо и можеше да са прихванали какви ли не щури идеи само затова че обитаваха околността).
Казваха се Маги и Труди. Труди имаше невероятно глупав изглед, черен френски пудел, с походка излязла едно към едно от анимационно филмче на Дисни: друсащо се подскачане, подчертавано от огромните й развяващи се уши в предния край и от късата опашка с нещо като помпон в края. Козината й представляваше плътна маса от гъсти черни къдрици, което допринасяше за Дисни-ефекта, тъй като й придаваше съвършено добродушен вид. Начинът, по който всяка сутрин ми даваше да разбера, че неимоверно се радва да ме види, беше нещо, което винаги съм смятал, че се нарича „подскачане“, а то всъщност било „обрадване“. (Открих грешката си съвсем наскоро и сега ще трябва да преровя цели глави от живота си, за да видя какви недоразумения може да съм предизвикал и в какви глупави ситуации може да съм изпадал). „Обрадването“ е вертикално подскачане с четирите крака едновременно. Моят съвет: не си отивайте от този свят, докато не видите голям черен пудел подскачащ с четирите си крака едновременно в снега.
Начинът, по който Маги всяка сутрин ми даваше да разбера, че неимоверно се радва да ме види, беше да хапе Труди по врата. Това също така беше нейният начин да покаже, че неимоверно се радва на перспективата за разходка, това беше нейният начин да покаже, че е излязла на разходка и й е много приятно, това беше нейният начин да покаже, че иска да бъде пусната в къщата, това беше нейният начин да покаже, че иска да бъде пусната вън от къщата. Накратко, непрекъснатото игриво хапане на врата на Труди беше нейният начин на живот.
Маги беше красиво куче. Тя не беше пудел и всъщност името на породата й непрекъснато ми беше на езика. Не ме бива много с кучешките породи, но Маги беше истинска и явна класика: източена, с черна и златиста козина, нещо като ретривер, нещо като голям зайчар. Как им викаха? Лабрадор? Шпаньол? Елкхаунд? Самоед? Попитах приятеля си Майкъл, филмовият продуцент, след като усетих, че го познавам достатъчно добре, за да призная, че не мога да се сетя за породата на Маги, въпреки факта, че беше толкова очевидна.
— Маги — каза той с бавния си и сериозен тексаски говор — е порода „улична превъзходна“.
И така, всяка сутрин ние тримата излизахме: аз, огромният английски писател, пуделът Труди и помиярът Маги. Аз тичах или ходех по широкия коловоз през сухите червени дюни, Труди подскачаше весело край мен с плющящи уши, а Маги я хапеше жизнерадостно по врата. Труди беше изключително добродушна и многострадална, но от време на време й писваше. В такива моменти изпълняваше внезапно обръщане във въздуха, приземяваше се на четири крака, обръщаше се към Маги и я поглеждаше страшно строго, при което Маги веднага сядаше и започваше да хапе собствения си заден десен крак, сякаш на нея също й е писнало от Труди.
След това започваха отново и тичаха и се търкаляха, и се блъскаха, и се преследваха, и се хапеха през дюните, през сухата трева и рехавите плевели, и от време на време внезапно и без никаква причина спираха, сякаш и на двете в един и същ момент им бяха свършили ходовете. Тогава сконфузено се взираха
