познайте какво! Не шиели толкова дълги като за мен. Нека да го повторя, за да проумеете, докато четете, пълния ужас на ситуацията, както го проумях аз в онова лято на 1964-а, застанал в училищния магазин. Нямаха достатъчно дълги униформени панталони като за мен. Щеше да се наложи да ги шият по поръчка. Което щеше да отнеме шест седмици. Шест седмици. Шест минус две беше, както ни бяха научили с цената на много търпение и пот, четири. Което означаваше, че цели четири седмици от първия срок щях да бъда единственото момче в училището по къс панталон. През следващите две седмици не внимавах как пресичам улицата, боравех небрежно с кухненските ножове и стоях близо до вратите на влака по гаровите платформи, но за съжаление някаква висша сила пазеше живота ми и аз трябваше да го изживея: четири седмици на най-голямото унижение и конфуз, познати на човека, или по-скоро, на най-податливото на унижение и конфуз същество на земята, дванайсетгодишния дългуч. Всеки е сънувал кошмар, в който се озовава чисто гол на оживена улица. Вярвайте ми, това беше по-лошо, и не беше сън.
Тук историята леко изветрява, защото след месец, естествено си получих дългия панталон и бях приет отново в доброто общество. Но, вярвайте ми, продължавам да нося в себе си белезите и въпреки че се опитвам да възседна света като Колос, пиша бестселъри и… (е, май е това), ако се изявявам като непригоден, социално изолиран, тъжен, емоционален изрод (в случая си мисля основно за февруарските неделни сутрини), то всичко е заради онези четири седмици през септември 1964-а, когато трябваше да нося къс панталон.
„Уай“4
„Защо“ е единственият въпрос, който тормози хората дотолкова, че да му отделят цяла буква от азбуката.
Азбуката не върви „А, В, С, D, Какво?, Кога? Как?“, а върви „V, W, X, Защо?, Z“.
„Защо?“ винаги е най-трудният въпрос. Знаеш отговора, когато някой те попита „Колко е часът?“ или „Кога се е състояла битката от 1066?“, или „Как става така, че коланите се стягат, когато натиснеш спирачките, татко?“ Отговорите са лесни и съответно са: „Седем и пет минути“, „В десет и петнайсет сутринта“, и „Не задавай тъпи въпроси“.
Но, когато чуеш думата „Защо?“, знаеш, че си попаднал на най-големите въпроси без отговор, като например „Защо сме родени?“ или „Защо умираме?“, и „Защо прекарваме повечето си време в мрежата в получаване на джънк имейли?“
Или пък този:
„Ще си легнеш ли с мен?“
„Защо?“
На този въпрос „Защо?“ съществува само един добър отговор, който може би също е редно да включим в азбуката. Има място. „Защо?“ не трябва да е последната дума, тя дори не е последната буква. Какво ще кажете азбуката да завършва не „V, W, X, Защо?, Z“, а „V, W, X, Защо не?“
Не задавай тъпи въпроси.
Из „Хокни алфабет“
(Фабер и Фабер)
„Значението на живв“5 се роди като упражнение по английски, което трябваше да направя в училище, и което с Джон Лойд след петнайсет години превърнахме в игра. Няколко приятели бяхме прекарали целия следобед в една гръцка таверна в игри на гатанки и пиене на рицина, но накрая трябваше да измислим някаква игра, при която не се налагаше да се става толкова често.
Правилата бяха елементарни (трябваше да са елементарни; следобедът беше твърде напреднал за сложни): някой казваше име на град и друго трябваше да каже какво означава думата. Трябваше да сте там.
Бързо открихме, че има страшно много изживявания, идеи и ситуации, които всеки знаеше и познаваше, но които никога не биваха идентифицирани подходящо, просто защото за тях нямаше дума. Всички бяха от типа „Попадали ли сте някога в ситуация, където…“ или „Нали знаеш как се чувстваш, когато…“ или „Знаеш, винаги съм си мислил, че само аз съм…“. Нужна е само дума и нещото е идентифицирано.
И така, леко некомфортното усещане, когато седнеш на затоплен от нечие друго седалище стол, е също толкова реално, като усещането, когато от храста срещу теб изскочи огромен свиреп слон, но дотук всъщност има дума само за второто. Вече има думи и за двете. Първата е „погребиобувство“, а втората, разбира се е „страх“.
С течение на времето събрахме доста такива думи и концепции и започнахме да осъзнаваме колко своеволно избирателно е бил съставен Оксфордският английски речник. Той просто не разпознава огромни блокове от човешкото познание. Като например да стоиш в кухнята и да се чудиш за какво си влязъл. Всеки го прави, но тъй като за това няма — или нямаше — дума, всеки си мисли, че се случва само на него, което го прави по-глупав от другите хора. Окуражаващо е да осъзнаеш, че другите не са по-умни от теб и че, когато стоим в кухнята и се чудим за какво сме влезли, просто се „рабуждаме“.
Купчинките картончета с подобни думи постепенно започна да набъбва в долното чекмедже на Джон Лойд и всеки, който знаеше за тях добавяше собствени концепции.
Те за пръв път видяха бял свят, когато Джон Лойд съставяше календара за „Не-1982“ и се чудеше какво да слага най-отдолу на страниците (а също така и най-отгоре и на доста места в средата). Обърнал чекмеджето, подбрал десетина от най-добрите нови думи и ги сложил в книгата под заглавието „Окстейл Инглиш Дъкшънъри“. Той бързо стана един от най-популярните откъси от „Не-1982“ и успехът на идеята в този й миниатюрен мащаб ни подсказа, че можем да издадем цяла книга — и тя е факт: „Значението на живв“, плод на цял живот изучаване и хроникиране на човешкото поведение.
Из „Ново от Пан“, бр. 54
Октомври 1983
Носът ми
Майка ми имаше дълъг нос, баща ми широк, а аз съм с комбинация от двете. Носът ми е голям. Единствения човек, когото познавах със значително по-голям нос от моя, ми беше преподавател в началното училище и освен това имаше малки очи, почти незабележима брадичка и беше абсурдно слаб. Приличаше на кръстоска между фламинго и допотопно земеделско сечиво, и по време на силен вятър походката му беше доста нестабилна. Освен това доста се криеше.
Аз също исках да се крия. Като малък години наред ме подиграваха най-безжалостно заради носа ми, докато един ден не се случи да зърна профила си в двойка ъглови стъкла, и не ми се наложи да призная, че в всъщност е доста смешен. От този момент хората престанаха да се подиграват с носа ми и вместо това започнаха да ме подиграват най-безжалостно затова, че употребявах думи като „всъщност“, което и се случва до ден днешен.
Една от по-любопитните характеристики на носа ми е, че не приема никакъв въздух. Трудно е за разбиране и дори за вярване. Проблемът е много отдавнашен, още откогато бях малък и живеех в къщата на баба ми. Баба ми беше местният представител на дружеството за защита на животните, което означаваше, че къщата й винаги беше пълна с болни кучета и котки, а понякога имаше и някой друг язовец, бялка или гълъб.
Някои бяха повредени физически, други психически, но ефектът им върху мен бе да повреждат сериозно способността ми да се съсредоточавам. Във въздуха гъмжеше от животински косми и прах, носът ми беше постоянно възпален и течеше, и кихах на всеки петнайсет секунди. Поради това всичко, което не успеех да изследвам, развия и доведа до някакъв логичен край за петнайсет секунди, биваше насилствено изхвърляно от главата ми, заедно със солидна доза секрети.
Някои казват, че имам склонност да мисля и пиша в изречения от един ред, и ако в тази критика има
