И така, какъв е отговорът на този отвратителен повтарящ се проблем? Ами, очевидно жестоката самодисциплина. Монашеско придържане към режим от задушени зеленчуци, гола вода, продължителни разходки, редовни упражнения, ранно лягане, ранно ставане и сигурно някакви ароматични масла или нещо такова. Но, ако трябва да сме сериозни, нещото, за което ще копнеем най-горещо в първия ден от новата година, и което отчаяно ще се опитваме да си спомним как се прави, е доброто средство против махмурлук, и особено онова, което не включва гмуркане в заледената река. Неприятното е, че никога не ги помним, когато ни трябват и дори не помним къде да ги търсим. А причината, за да не ги помним никога, когато ни трябват, е, че сме ги чували тогава, когато всъщност не са ни трябвали, което не ни помага изобщо, поради горе изброените причини. В мозъка ви се въртят предизвикващи повдигане образи на сурови жълтъци и сос „Табаско“, но вие изобщо не сте в състояние да си подредите мислите. Поради което е нужно спешно да ги организираме сега, докато още е време. И така, това е апел за добри, ефикасни методи за освежаване на мозъка на първия ден от новата година, изключая мозъчната хирургия. По този случай, моля изпращайте рецептите против махмурлук на www.h2g2.com. И желая всичко най-хубаво през следващите хиляда години на вас и на потомците ви.
„Индепендънт он Сънди“
Декември 1999
Любимите ми питиета
Обичам уискито отвсякъде. Обичам вида му в бутилката, този чуден златист цвят. Обичам подредените на рафта етикети — шотландските полички и мечове и леко разфокусираните овци. Обичам усещането, че това питие — за разлика например от уорингтънската водка — е обогатено с културата и историята на мястото, където е дестилирано. Най-много обичам аромата на дим и торф на малцовото уиски. Всъщност, единственото, което не обичам на уискито, е, че дори след една единствена глътка от това питие ме пронизва остра болка, от дъното на лявата очна ябълка до върха на левия ми лакът, походката ми става особена, блъскам се в хората и ръмжа на мебелировката. Поради което съм се научил да запълвам следобеда си с други питиета.
Много си падам по маргаритите6, но те ме карат да върша глупости. След като съм пил няколко маргарити, на другата сутрин винаги се събуждам обзет от ужас какво ще открия на долния етаж. Най-страшни бяха двуметровият молив и половинметровата гума, докарани ми от Ню Йорк вследствие на един безразсъден гуляй. Объркващото беше, че те пристигнаха няколко седмици след мен и аз ги открих на долния етаж след като предишната вечер бях пил само чаша кианти с пицата си.
Затова, когато ходя в Ню Йорк, вече пия мартинита със „Столичная“, защото са много интелигентни и изтънчени и много нюйоркски, но и защото, най-важното, ме правят напълно неспособен да извърша каквато и да е глупост, и изобщо каквото и да е, въпреки че под тяхно въздействие понякога говоря много осведомено за квантова хромодинамика и отглеждане на прасета.
Обичам „Блъди Мери“, но само по летищата. Нямам обяснение за този факт. При обичайни обстоятелства и през ум не ми минава да си вземам „Блъди Мери“, но само гледайте какво става като попадна на някое летище — устремявам се към столичната и доматения сок като плъх напускащ потъващ кораб, след което пристигам на местоназначението си няколко часа по-късно с глава кънтяща от часовата разлика.
В къщи съм склонен да пия каквото намеря в хладилника, което обикновено е съвсем малко. Моят хладилник има една странна особеност: оставям вътре бутилка хубаво шампанско и когато го потърся, откривам вместо него бутилка долнопробно бяло вино. Още не съм разбрал защо се получава така, но в такива случаи обикновено се утешавам с най-скучното питие на земята, единственото, което не ми влияе по никакъв начин: джин с тоник.
„Индепендънт он Сънди“,
Декември 1990
Предговор към радио сериал
Тези интимни беседи в началото на книгите наистина ми доставят удоволствие. Всъщност, това е абсолютна лъжа. В действителност се получава така, че се мъча да завърша, ако не и да започна книга, която съм обещал да предам преди седем месеца, и започват да пристигат факсове, в които те питат дали не можеш да напишеш още един кратък предговор към книга, на която помниш ясно, че си сложил „Край“ някъде към 1981-а. Това, обещава факсът, нямало да ти отнеме и две минути. Изобщо не отнема две минути, по дяволите. Отнема цели тринайсет часа, при което пропускаш събиране с приятели и жена ти не ти говори, и книгата закъснява толкова, че пропускаш цялата почивка на къмпинг в Пиренеите и жена ти не ти говори, най-вече защото идеята за къмпинга е била твоя, а не нейна и тя се е съгласила само заради теб, а сега се налага да отиде, и то сама, при положение, че ти си пределно наясно с омразата й към отпуските на къмпинг. (Между другото, аз също. В случая послъгах.)
След което започват да пристигат още факсове, настояващи за още предговори, този път към събрани съчинения, към всички от които съм написал техни собствени предговори. Не след дълго откривам, че съм написал толкова предговори, че някой ги събира в книга и ме моли да напиша предговор към нея. Поради което пропускам поредното събиране с приятели, както и водолазна отпуска на Азорските острови, и откривам, че причината жена ми да не ми говори е, че всъщност вече е омъжена за друг. (Пак послъгвам, доколкото ми е известно.)
Навремето, когато можех да ходя по купони на приятели, с други думи, когато бях написал само две книги и писането на предговори към тях още не се беше запълнил цялото ми време, си спестявах доста усилия, когато откриех, че двама мои приятели не се познават и им казвах: „Това е Питър, а това е Пола, защо не се представите един на друг?“ Резултатът обикновено беше фантастичен и още преди да се усетиш, Питър и Пола ставаха една щастлива двойка, прекарваща ваканциите си във френските Алпи с жена ти и втория й съпруг.
И така. Скъпи читателю. Това е преизданието на сериала „Пътеводител на галактическия стопаджия“ по случай неговата годишнина. Защо не се представите един на друг
Тази интимна беседа ми беше приятна.
Предговор към „Оригиналният сценарий на «Стопаджията»“, издание по случай десетата годишнина
(Хармъни Букс, май 1995)
Как един перспективен писател може да стане автор?
Първо, дайте си сметка, че е много трудно и че писането е суров и самотен бизнес, освен ако не сте изключителен късметлия, и на всичкото отгоре е зле платен. По-добре ще е наистина, наистина, наистина да имате желание да го вършите. След това трябва да напишете нещо. В случай че не сте дали обет да пишете само романи, ви предлагам да започнете да пишете радио сценарии. Там все още се пробива сравнително лесно, защото заплащането е мизерно. Но е много подходящо за писатели, тъй като там се разчита изключително на въображението.
Недовършените работи на века
Още няколко дни. Смятам, че е важно да не напускаме века, да не говорим за хилядолетието, без да разтребим след себе си, а недовършени работи определено има. Предлагам Интернет обществото да направи опит за идентификация на тези недовършени работи и да види дали не можем да ги оправим, за да
