ще да ме депортира, преди подривните ми идеи да са предизвикали хаос и анархия по улиците, където нямаше по-тревожни проблеми от някакви си стрелби с автоматично оръжие. А то, както знаем, е напълно законно в щатите, и без него те щяха да бъдат завладени от еленски стада, стресирани правителствени чиновници и разюздани британски вносители на чай.
Покойният ми приятел Греъм Чапман, своенравен шофьор през повечето време, се възползваше от взаимното неразбирателство между британските и от щатските шофьорски нрави, като винаги носеше в себе си и британската и калифорнийската си книжки. Когато го спираха в щатите, им показваше британското си свидетелство за правоуправление и обратното. Освен това споменаваше, че е тръгнал към летището и ще напуска страната, което винаги се оказваше блага вест за полицаите, които я посрещаха с въздишка на облекчение и му махаха да си продължава по пътя.
Въпреки нередките неразбирателства между европейците и американците обаче нациите ни няколко десетилетия гледаха едни и същи филми и телевизионни сериали, което ни помогна да свикнем едни с други. Но всякакви други категорични мнения са немислими извън тези граници. В Китай например веднъж спрели поета Джеймс Фентън, затова, че велосипедът му имал фар. „Какво ще стане“ — много строго попитал полицаят, — „ако всички започнат така?“
Най-крещящият пример за нещо абсолютно забранено в една страна и напълно нормално в друга, обаче ми бе разказан от една моя братовчедка, която се кълне, че е истина, но аз все още не мога да се насиля да повярвам. Живяла е няколко години в Токио и ми разказа за едно съдебно дело, при което на шофьора, обвинен, че се е качил на тротоара, врязал се е във витрината на един магазин и е убил двама пешеходци, му било позволено да отбележи като смекчаващо вината обстоятелство факта, че е бил мъртвопиян.
Кои правила трябва да знаете, когато се местите да живеете в друга държава? Кои неща са позволени в една страна, но са забранени в друга? Здравият разум няма да ви каже. Трябва да си ги кажем едни на други.
„Индепендънт он Сънди“,
Януари 2000
Представяне на „Прокъл Харъм“ в Барбикан
Дами и Господа,
Всеки, който ме познава, знае колко се вълнувам, като тази вечер ви представям тази група. Заклет фен съм на Гари Брукър и на Прокъл Харъм от трийсет години насам, когато те изненадаха света, изскачайки буквално отникъде с един от най-големите хитове за всички времена и всички обстоятелства. След това изненадаха света още повече, тъй като се оказаха от Саутенд, а не от Детройт, както всички си мислеха. След това изненадаха света още повече с пълния си неуспех да извадят албум до четири месеца след сингъла, с оправданието, че още не са го написали. След което, в миг на несравнима пазарна проницателност и изобретателност, всъщност оставиха „Уайтър Шейд оф Пейл“ извън албума. Те никога не направиха нищо праволинейно, както знае всеки, който се е опитвал да проследи акордите на „Рум Тейл“.
Те оказаха едно много особено въздействие върху живота ми. Става въпрос за една тяхна песен, която предполагам някои от вас са чували, наречена „Гранд Хотел“. Когато пиша, винаги си пускам някаква музика, и се е случвало това да бъде касета с „Гранд Хотел“. Тази песен винаги ме е интригувала, защото в текста на Кийт Рийд се говори само за някакъв прекрасен хотел — сребро, канделабри и такива неща — но в средата на песента изведнъж избухва някаква могъща оркестрова кулминация, отникъде и заникъде. Непрекъснато се чудех какво е това мащабно събитие в задния план. И накрая си помислих: „Звучи все едно на подиума излиза звезда. Нещо грандиозно и изключително, като например, ами, краят на вселената.“ И ето откъде дойде идеята за „Ресторант в края на вселената“ — от „Гранд Хотел“.
Но стига толкова съм говорил. Тази вечер сме се събрали за едно велико представление. Няма друга такава група. Освен това ми е много приятно да обявя, че ще ги съпровожда Лондонският симфоничен оркестър. Затова, моля приветствайте: Лондонския симфоничен оркестър; Хора „Хамелеон Артс“; Прокъл Харъм; диригент — великият Никълъс Дод; и джентълмена-учен-музикант и, доколкото ми е известно вече и контраадмирал — Гари Брукър. Благодаря ви.
Из „Прокъл Харъм“ и Лондонският симфоничен оркестър
9 февруари 1996
Средства против махмурлук
Какво е онова, което всички ще се опитваме да правим следващата събота? Не и Тържествени Обети за Нова Година, ако сме поне малко с всичкия си. Всички те се провалят така конфузно рано през Новата Година, че малцина от нас ще пожелаят да затвърдят усещането за безполезност, като дадат Тържествени Обети за Новото Хилядолетие и не ги спазят хиляда пъти по-рано от обичайното, ако може така да се каже.
Всъщност — ако мога да се отклоня за момент (а ако не искате да се отклонявам, сигурно сте попаднали не на вашата рубрика) — оказва се, че може би съществува много смислена причина да не спазваме Обетите си за Новата Година, и тя не е очевидната презряна слаба воля. Тя е следната. Ние не помним какво сме се клели. Много просто. А ако пък ги напишем на лист, сигурно няма да си спомним къде сме оставили листа. Колкото да е странно, понякога листът излиза на бял свят точно след една година, когато ровиш за нещо, на което да напишеш следващите обречени на неуспех обещания да сложиш живота си в ред. Но това, както се оказва, не е съвпадение.
Между другото, нали не съм единственият, който намира израза „оказва се“ за невероятно полезен? Той позволява да правиш моментални, стегнати и авторитетни връзки между иначе произволно несвързани твърдения, без да се затрудняваш да обясняваш кой е всъщност авторитетният източник. Велик израз. Безкрайно по-добър от предшествениците си — „Някъде четох, че…“ или малодушното „казват, че…“, защото предполага, че и най-неубедителният довод, измъкнат от кой знае кой градски мит, всъщност не само се основава на чисто нови революционни изследвания, а и че това са изследвания, с които лично вие сте свързан отблизо. И пак, без никакъв действителен авторитет на хоризонта. Както и да е, докъде бях стигнал?
Оказва се, че мозъкът се влияе от алкохола. Естествено, това е известно на всеки, а онзи комуто е още неизвестно, ще стане известно. Но този ефект има няколко степени и тук се крие проблемът. Мозъкът организира спомените си като един вид холограма (така се оказва). За да извадите от паметта си даден образ, трябва да пресъздадете точните условия, при които е бил запаметен. В случая с холограмата, това е осветлението, в случая с мозъка е, или може да е (така се оказва), количеството алкохол, което се бълника в него. Нещата, които ви се случват или, плашещо често, нещата, които казвате или правите под въздействието на алкохола, ще изникнат в паметта ви, само когато и единствено когато попаднете отново под влиянието на точно същото количество алкохол. Тези спомени са абсолютно недосегаеми за нормалното, трезво съзнание. Което именно е причината след някоя неблагоразумна вечер навън да сте единствената личност в пълно неведение относно някоя крещящо тъпа забележка отправена към човек, чиито чувства цените дълбоко, или дори съвсем малко. Едва седмици, месеци или, както в случая с новогодишната вечер, точно една година по-късно, случката внезапно се завръща с гаден трясък в съзнанието ви и вие осъзнавате защо хората толкова време са ви отбягвали или са посрещали погледа ви с оцъклен взор. Това често води до едно „Боже, господи“ на висок глас към себе си и към посягане за едно яко питие, което пък води до следващата степен на опиянение, където разбира се ви връхлитат свежи шокове.
Същото важи за обратния път. Определени спомени биват извиквани при изпадането в същото състояние на обезводняване като онова, в което е възникнало първоначалното събитие. Оттук и проблемът с новогодишния обет, който е, че всъщност никога не помните нито обетите си, нито къде сте ги записали, докато не настъпи съвсем същият момент на следващата година, когато ви сполетява с цялата си гадост споменът за пълния ви провал да се придържате към тях за период по-дълъг от седем минути.
