— Възраст?
— Четири години.
— Описание.
— Ами, хм. Малко е сложно.
— Какво му е сложното? Какъв е, черен? Бял? Риж? Сивокафяв?
— А, сиамец.
— Добре. — Дърк записа „сиамец“. — И кога го видяхте за последно?
— Преди около три минути.
Дърк остави молива и я погледна.
— Всъщност, май станаха четири — добави тя.
— Я да видя дали ви разбирам правилно — каза Дърк. — Казвате, че сте изгубили котарака си, ъъ, „Поривисти“, докато сте стояли тук и сте разговаряли с мен?
— Не. Изгубих го — по-скоро го изгубих наполовина — преди две седмици. Но вие ме попитахте кога съм го видяла за последно и това беше преди да вляза в офиса ви. Проверих да видя дали е добре. Беше добре. Е, горе-долу добре. Ако наричате това добре.
— И… ъъ, къде точно се намираше той, когато проверихте да видите дали е добре?
— В кошницата си. Да го донеса ли? Той е отвън.
Тя излезе от стаята и се върна с една плетена котешка кошница среден размер. Остави я на бюрото на Дърк. Съдържанието й измяука тихо. Тя затвори вратата на офиса.
Дърк се намръщи.
— Извинете ме, но нещо не схващам — каза той и я погледна иззад кошницата. — Кажете ми къде точно греша. Стори ми се, че искахте от мен да упражня професионалните си умения и да потърся, и ако е възможно, да намеря и да ви върна котка…
— Да.
— … която е при вас в котешката си кошница?
— Ами, вярно е, но донякъде.
— Докъде.
— Погледнете сам.
Тя издърпа металната пръчка, която затваряше капака, бръкна в кошницата, извади котарака и го остави на бюрото на Дърк, до кошницата.
Дърк го погледна.
Той — Поривисти — погледна Дърк.
Сиамските котки гледат хората по един особено презрителен начин. Чувството е познато на всеки, който се е натъквал на кралицата, докато е чоплила зъбите си.
Поривисти погледна Дърк и очевидно го намери достоен за порицание. Обърна се, прозя се, почеса се, прокара лапа по мустаците си, облиза едно местенце, където козината се беше разрошила, след което рипна от бюрото и заразглежда внимателно цепките в паркета, които намери за далеч по-интересни от Дърк.
Дърк зяпаше Поривисти и не можеше да обели и дума.
Поривисти донякъде изглеждаше точно като нормален сиамски котарак. Донякъде. Мястото, докъдето Поривисти изглеждаше като нормален сиамски котарак, беше кръстът му, който беше белязан с тясна мъглява сива ивица.
— А задната част? — попита Дърк.
— Е онова, което искам да потърсите.
— Зад сивата мъглява ивица нямаше нищо. Тялото на котарака просто свършваше по средата. Всичко приблизително след деветото ребро, ами, отсъстваше.
Най-странното беше, че котаракът изобщо не изглеждаше засегнат. Това не означаваше, че се беше научил да живее с трагичния си недъг или че куражлийски търсеше положителните страни на ситуацията. Беше чисто и просто незасегнат. Явно не му пукаше. Освен че не му пукаше за нормалните изисквания на биологията, котаракът навлизаше и в явно противоречие със законите на физиката. Движеше се, скачаше, крачеше, сядаше точно така, сякаш задната му част си беше на мястото.
— Не е невидима — каза Мелинда и взе неохотно котарака. — Изобщо я няма. — Тя прокара ръката си през празното пространство, където трябваше да бъдат задните му части. Котаракът се задърпа в прегръдката й, измяука сърдито, след което скочи на земята и се отдалечи обидено.
— Боже, боже — каза Дърк и подпря брадичката си с пръсти. — Странно.
— Ще поемете ли случая.
— Не. — Дърк бутна настрани купчината хартия. — Съжалявам, но просто не се занимавам с такива неща. Ако има нещо, което да желая по-малко от търсенето на една котка, то е да търся половин котка. Представете си, че имам лошия късмет да я намеря. И какво? Как да я залепя? Съжалявам, но приключих с котките и определено приключих с всичко, което намирисва на свръхестествено или паранормално Аз съм рационално същество и… извинете ме.
Телефонът иззвъня. Дърк го вдигна. Въздъхна. Беше Тор, древният норвежки бог на гръмотевиците. Дърк моментално разбра, че е той от продължителното знаменателно мълчание и раздразненото гърлено ръмжене, последвани от странни долитащи отдалеч крясъци. Тор не се оправяше много добре с телефоните.
Имаше навика да застава на три метра от тях и да им крещи божествени команди. Това обикновено помагаше, що се отнасяше до свързването, но правеше действителния разговор доволно невъзможен.
Тор се беше преместил да живее при една американка, позната на Дърк, и от странните исландски прокламации отекващи в слушалката Дърк разбра, че следобед трябва да се отбие на чай.
Дърк каза, че, да, знаел, и че щял да дойде към пет и че нямал търпение да се види с него; но Тор, естествено, не чу нищо от мястото, където беше застанал и се ядоса и крещя много.
На Дърк накрая му се наложи да се откаже и да затвори колебливо телефона с надеждата, че Тор няма да нанесе големи поражения в малкия апартамент на Кейт. Доколкото знаеше, тя беше успяла да го убеди в пристъпите си на ярост да троши пакети чипс, вместо истински канапета и мотоциклети, но нещата понякога малко се изплъзваха от контрол, когато той не успяваше да вникне в онова, което ставаше.
Дърк се почувства угнетен. Вдигна поглед. А, да.
— Не — каза. — Вървете си. Повече не мога да се разправям с такива неща.
— Но, господин Джентли, чух, че имате известна репутация в тази област.
— И точно от нея искам да се отърва. Затова, моля ви, вървете си и си отнесете половинчатата фелина.
— Е, щом така искате…
Тя взе котешката кошница и излезе без да бърза. Половината котка също се изнесе демонстративно без да бърза.
Дърк поседя малко зад бюрото си, в продължение на минута-две се опита да приведе мислите си в ред, докато се чудеше защо беше в толкова лоша форма днес. Погледна през прозореца и видя извънредно привлекателната си и интригуваща клиентка, която беше прогонил така само заради отвратителното си настроение. Тя изглеждаше особено великолепна и привлекателна, докато пресичаше улицата, за да хване едно черно лондонско такси.
Той изтича до прозореца и го отвори със замах. Провеси се навън.
— Предполагам, че в такъв случай и дума не може да става за вечеря? — изкрещя.
Глава 3
БОЯ СЕ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ИЗПУСНА ТОР — каза Кейт Шлехтър. — Изпадна във внезапен пристъп на скандинавска ярост, не разбрах за какво точно.
Тя махна безпомощно в посока на нащърбената дупка в прозореца, който гледаше към „Примроуз хил“. — Сигурно е отишъл пак в зоологическата градина да гледа лосовете. Ще се появи след няколко часа, преливащ от бира и разкаяние и ще носи голямо стъкло, което няма да стане. И това отново ще го разстрои и ще счупи нещо друго.
— Боя се, че не успяхме да се разберем както трябва по телефона — каза Дърк. — Но не нещо не мога
