влизам в тази стая, сама, един огромен петдесетгодишен мъж ме приближава, говори с мен няколко минути и сетне направо ми обръща гръб и безцеремонно напуща стаята. Странно държане. Сигурно съвестта му го е жегнала, защото всички в къщи казват, че съм била копие на леля Дженевра. Мама често повтаря, че приликата била невероятна.
— Сама ли бяхте там?
— Сама? Да, беше и „миси“, моята братовчедка — разглезено, галено същество.
— Господин Дьо Басомпие има дъщеря, така ли?
Тя се прозина. Като се тръшна безцеремонно на леглото ми, додаде:
— Изглежда, че госпожицата едва не била смачкана на пихтия при някаква паника в театъра преди няколко седмици.
— Ах, да! И те живеят в един голям „хотел“ на улица „Креси“, нали?
— Точно така. Вие пък откъде знаете?
— Бях там.
— О, виж ти! Напоследък сте навсякъде. Сигурно мама Бретън ви е завела. Тя и Ескулап имат постоянен достъп в апартаментите на Дьо Басомпие. „Синът ми Джон“, изглежда е лекувал „миси“ при оная злополука. Злополука ли? Глупости! Преструвки! Стъпкали са я, както й се пада, за нейните фасони. Сега вече са много интимни. Дочух нещо за „добрите стари времена“ и разни такива. О, колко глупави са всички!
— Всички? Нали уж бяхте там сама?
— Така ли казах? Забравила съм да спомена старицата и нейното синче.
— Значи доктор и мисис Бретън бяха у Дьо Басомпие тази вечер, тъй ли?
— Да, да, да, също като живи; и госпожичката играеше ролята на домакиня. Ама че суетна кукла!
Нервирана и изморена, мис Фаншоу започваше да разкрива причините за своята изнемощялост. Очевидно не й бяха кадили тамян, отнесли се бяха по-хладно или никак не я бяха ухажвали; кокетството не беше й помогнало, суетата й бе дълбоко ранена. Лежеше, разгневена до сълзи.
— Добре ли е вече мис Дьо Басомпие?
— По-добре и от вас, и от мен, но е такава преструвана, че се превземаше, за да я лекуват. Ах, да бяхте видели как старата дама я караше да си полегне и как „синът ми Джон“ й забраняваше да се вълнува и прочие, и прочие — пфу! Призля ми от гледката.
— Нямаше да е тъй, ако предметът на внимание бе друг — ако вие бяхте на мястото на госпожица Дьо Басомпие.
— Как не! Мразя „синът ми Джон“.
— „Синът ми Джон“! Кого имате предвид под това име? Майката на доктор Бретън никога не го нарича така.
— А би трябвало. Клоунът, мечката, такъв е този Джон.
— Това, което казвате не е истина; търпението ми се изчерпа и аз настоявам да станете от това легло и да опразните тази стая.
— Нервно същество! Лицето ви е алено като мак. Питам се какви ви кара да се ядосвате, щом заговоря за този грубиянин, Джон. Джон! Д-ж-о-н! Ама че красиво име!
Разтреперана от яд, който би било глупаво да изявявам — защото нямаше начин да се разбереш с това лековато перо, с тази вятърничава пеперуда, — след като тя не искаше да ме остави, духнах моята свещ, заключих бюрото си и аз я оставих. Колкото и безобидна да беше, струваше ми се непоносима.
На другия ден беше четвъртък и ден за почивка. Закуската свърши; уединила се бях в стаята на първи клас. Ужасният час, часът на пощата, наближаваше и аз го чаках тъй, както оня, комуто се привиждат духове, чака появата на своя призрак. Не съществуваше вече никаква вероятност за писмо и въпреки това, колкото да се съпротивлявах, не можех да забравя, че все пак има надежда. С наближаването на тоя миг усещах да ме обхващат неспокойство и страх, по-силни от друг път. Зимният ден бе ветровит, духаше откъм изток, а напоследък аз бях сключила ужасяваща дружба с ветровете, непозната, неразбираема за здравите хора. Северният и източният имаха някакво страховито въздействие, което изостряше всяка болка, задълбочаваше всяка мъка. Южният успокояваше, западният понякога развеселяваше — естествено, когато не носеха на крилете си облаците на бурята, под чиято тежест и топлина замираха телесните сили.
Януарският ден беше хаплив и мрачен, но аз си спомням, че излязох от класната стая, изтичах гологлава до дъното на дългата градина, и сетне тръгнах да се разхождам между голите храсти с напразната надежда, че пощальонът ще позвъни, докато съм далеч, и тъй ще си спестя болезнения трепет, който някакъв нерв или нерви, почти разкъсани от неуморимия зъб на моята идея-фикс, правеха вече непоносим. Разхождах се дотогава, докато вярвах, че няма да привлека внимание с отсъствието си. Увих глава в престилката и запуших уши, за да не чуя мъчителния звън, след който, знаех, за мене следваше мъртвешко мълчание, празен вакуум. Най-сетне се осмелих да вляза в първи клас — беше едва осем и половина и ученичките още ги нямаше. Първото, което видях, бе някакъв бял предмет на черното ми бюро. Значи пощата наистина бе дошла, без да я чуя. Розин бе посетила моята килия и като някой ангел бе оставила ярък знак за своето присъствие. Лъскавото нещо на бюрото наистина беше писмо, истинско писмо. Това успях да видя от три метра, а тъй като ми пишеше един-единствен човек, следователно беше от него. Не ме беше забравил. Изблик на благодарност вля нов живот в сърцето ми.
Приближих, наведох се и погледнах писмото, разтреперана, но уверена, че ще срещна познатия почерк. Съзрях, уви, букви, изписани от непозната ръка — блед, женски рисунък вместо решителен мъжки почерк. Тогава си казах, че съдбата е прекалено благосклонна към мен, и възкликнах гласно: „Това е жестоко!“
Ала преодолях и тази болка. Животът си е живот въпреки стрелите му. Очите, ушите и техните реакции си остават с нас, макар гледките, които радват, да им бъдат отнети завинаги и звуците, които утешават, да замлъкнат напълно.
Отворих плика, междувременно бях разпознала почерка. Писмото носеше адрес „Терасата“ и казваше следното:
„Мила Люси, раших да запитам какво е станало с теб през последните един-два месеца. Не се и съмнявам, че ще ти бъде лесно да разкажеш. Предполагам, че и ти като нас в «Терасата» си било много заета и много щастлива. Що се отнася до Греъм, професионалните му ангажименти се увеличават с всеки изминал ден. Толкова го търсят, толкова е зает, че се страхувам да не се главозамае. И тъй като към истински добра майка, правя всичко по силите си, да не му позволявам това; както знаех, от мен не чува ни една ласкателна дума. И все пак, Люси, той е чудесен, сърцето на майка му трепти от радост, когато го наблюдава. След като е тичал насам-натам през целия ден, като се е сблъсквал с петдесетина различни характери и се е справял със стотици капризи, бил е свидетел на жестоки страдания — а понякога, както му подхвърлям, сам е бил причинителят им, — вечер се връща при мен у дома в такова приятно настроение, щото имам чувството, че животът ми е съвсем противоположен на живота на другите и в тези януарски вечери моят ден изгрява в часа, когато за другите се спуща нощта.
Ала той все пак има нужда да бъде стяган, да бъде поправян и да бъде мъмрен, тъй че аз му правя тази услуга. Но момчето е много гъвкаво, трудно е да го разтърсиш както трябва. Когато вече мисля, че съм му натрила носа, той ми се отплаща с весели шеги. Всъщност ти го познаваш, знаеш всичките му пороци, а пък аз като някоя оглупяла старица съм седнала да те занимавам с него.
Що се отнася до мен, тук беше моят адвокат от Бретън, та двамата бяхме затънали до гуша в работа. Много ми се ще да върна за Греъм поне част от наследството, което баща му остави. Той ми се присмива за старанията, кара ме да се огледам и да видя, че печели достатъчно и за двама ни, и пита какво повече искала старата дама от онова, което вече имала; намеква ми за светлосини тюрбани, обвиняваме в стремежи да се кича с диаманти, да имам слуги в ливреи, да притежавам «хотел» и да бъда начело на модата в английската колония във Вийет.
Като споменах за светлосиния тюрбан, спомних си за миналата вечер и съжалявам, че не беше и ти при нас: върнал се беше много уморен, изпи си чая и с обичайната си дързост се тръшна в моя стол. За мое голямо удоволствие веднага заспа. (Помниш как ме подкача, че съм задрямвала — аз, която никога денем не склопвам очи.) докато спеше, аз го гледах, Люси, и си мислех колко е хубав! Каква глупачка съм, че толкова се гордея с него! Но всеки на мое място би сторил същото. Покажи ми друг, равен нему. Колкото и да се оглеждам, няма такъв в цял Вийет. Та реших да му изиграя една шега; донесох светлосиния тюрбан и
