Очите й го доказваха. Бяха очи на човек, който си спомня — чието детство не се е стопило като сън, чиято младост не е изчезнала като слънчев лъч. Тя не приемаше живота разхвърлено и разпокъсано, на части, не бе от тия, които забравят зимата, щом дойде пролетта; бе от сърцата, които запазват и трупат, проверяват всичко от корен и тъй с годините се развиват хармонично и цялостно. Но все пак не ми се щеше да вярвам, че всички картини, които сега се изправяха пред мен, бяха също тъй живи и зрими за нея. Симпатиите й, игрите и състезанията с любимия й другар, търпеливата, дълбока привързаност на детското й сърчице, страховете й, тактичната сдържаност, малките й премеждия, последната пронизителна болка на раздялата — припомних си ги и поклатих недоверчиво глава. Тя упорствуваше.
— Седемгодишно дете все още живее в седемнайсетгодишната девойка — заяви тя.
— Вие много обичахте мисис Бретън — казах, за да я изпитам. Тя веднага ме поправи.
— Не я обичах. Харесвах я, уважавах я, както я уважавам и днес. Тя много малко се е променила.
— Така е — потвърдих аз.
Помълчахме. Тя погледна стаята и рече:
— Тук има няколко предмета, които бяха в Бретън. Спомням си този игленик и това огледало.
Очевидно уверена беше в спомените си — поне до тук.
— Значи смятате, че бихте познали мисис Бретън?
— Спомням си я безпогрешно — чертите на лицето й, матовата й кожа и черната коса, ръста й, походката, гласа.
— За доктор Бретън, естествено, не може да става и дума — настоявах аз, — и понеже присъствувах на първата ви среща, уверена съм, че го приехте като съвсем чужд.
— В оная първа вечер бях озадачена — отвърна тя.
— Как стана, че той и баща ви се познаха?
— Размениха си визитни картички. Имената Греъм Бретън и Хоум дьо Басомпие събудиха въпроси и обяснения. Това беше на втория ден, но преди това вече бях започнала да знам нещичко.
— Как тъй? — „да знаете нещичко“?
— Странно е как повечето от хората тъй бавно чувствуват истината — не виждат, а чувствуват! След като доктор Бретън ме бе посетил вече няколко пъти, седял бе до мен и бе разговарял с мене, след като бях наблюдавала изражението на очите му, израза на устата, формата на брадичката, начина, по който държи главата си, и въобще всичко, което забелязваме у хората, които общуват с нас — как да не си припомня по асоциация Греъм Бретън? Греъм беше по-тънък от него и още не беше пораснал, лицето му беше по-гладко, косата му беше по-дълга и по-светла, а гласът му не беше толкова плътен — приличаше малко на момичешки, а все пак той си е Греъм, както аз съм си малката Поли, а вие сте Люси Сноу.
Аз мислех същото, но се учудих, като я чух да разсъждава като мене. Има неща, които толкова рядко срещаме у другите, че когато се случи, мислим, че е станало чудо.
— Вие и Греъм навремето бяхте другари по игра.
— А вие помните това? — запита ме тя на свой ред.
— Не ще съмнение, че и той ще го помни — отговорих аз.
— Не съм го питала. Нищо не би ме учудило повече, ако и той си спомня. Предполагам, че характерът му е все тъй весел и безгрижен?
— Такъв ли беше навремето? За такъв ли го смятахте? Тъй ли си го спомняте?
— Едва ли го помня по-различен от това. Понякога беше усърден, друг път — весел, но все едно дали се занимаваше с уроците си, или пък предпочиташе да играе, той мислеше предимно за книгите или за игрите и му беше все едно с кого чете и с кого се забавлява.
— Но към вас той проявяваше слабост.
— Слабост — към мене? О, не, той имаше други другари — съучениците си. За него аз не представлявах нищо, освен в неделни дни; да в неделя беше много мил. Спомням си как отивахме, хванати за ръка, в църквата „Дева Мария“, как ми намираше химните в молитвеника и колко добър и притихнал беше в неделните вечери! — безкрайно кротък за подобно гордо, живо момче, безкрайно търпелив към грешките ми, като четях, и можеше да се разчита на него, защото през всичките тези вечери си оставяше в къщи. Вечно се страхувах, че ще приеме нечия покана и ще ни изостави, ала той не го стори, нито имаше желание за това. Естествено, сега не може да е същото. Предполагам, че в неделните вечери доктор Бретън вечеря вън, нали?
— Деца, слезте долу! — повика ни мисис Бретън. Полина бе склонна да продължи, но аз предпочитах да слезем. Тръгнахме надолу.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
МАЛКАТА КОНТЕСА
Колкото и да бе приветлива по характер моята кръстница и колкото и забавна да се опитваше да бъде заради нас, вечерта в „Терасата“ не беше кой знае колко весела, докато при дивия вой на зимната нощ не долетя звукът на завръщането. Твърде често, когато жените и девойките стоят на топло край уютните огнища, сърцата и въображението им са обречени да напущат приятния дом, принудени са нощем да скитат по тъмни пътеки, да пренебрегват лошото време, да се борят със снежни виелици, да чакат пред самотни порти и стълбища в най-силни бури, застанали нащрек, заслушани да чуят и да видят дали бащата, синът или съпругът се връща у дома.
Най-сетне бащата и синът пристигнаха в двореца, защото тази вечер конт Дьо Басомпие придружаваше доктор Бретън. Не зная коя от трите ни първа чу тропота на конете. Студът и бурята оправдаха нетърпението, с което се втурнахме долу в антрето, за да посрещнем и поздравим двамата ездачи още при влизането им; ала те ни викнаха да не ги приближаваме. И двамата бяха поделели — две снежни планини, а мисис Бретън, като ги видя, незабавно им нареди да вървят в кухнята и им забрани под страх от наказание да стъпят на постланата с килими стълба, докато не са свалили от себе си одеждите на Дядо Коледа. Не устояхме, последвахме ги в кухнята. Тя беше просторна, стара холандска кухня, живописна и приятна. Малката бяла контеса се завъртя в танцова стъпка край своя побелял баща, взе да пляска с ръце и да вика:
— Татко, татко, приличаш на голяма бяла мечка!
Мечката се разтърси и малката елфа избяга от ледения душ. Но скоро се върна, засмяна и готова да помогне в свалянето на арктическото одеяние. Контът, който най-сетне бе съблякъл тежкото си зимно палто, понечи да я похлупи с него като лавина.
— Добре, хайде — извика тя и се наведе да приеме удара, а когато палтото бе надвесено игриво над главата й, изплъзна се от него като малко козле.
Движенията й бяха меки и кадифено нежни на котенце; смехът й беше по-ясен от звънтенето на сребро и кристал. Когато взе студените ръце на баща си и ги разтри, застанала на пръсти, за да го целуне, над нея сякаш засия нимба на обичлива радост. Сериозният и уважаван господин я погледна тъй, както мъжете гледат онова, което е зеница на очите им.
— Мисис Бретън — обади се той, — кажете какво да правя с тая моя дъщеря, или по-скоро дъщеричка? Нито помъдрява, нито пораства. Не намирате ли, че е хубавка като детето, каквото бе преди десет години?
— Тя е същото дете, каквото е и това мое момче — рече мисис Бретън, която се сърдеше на сина си, защото не искал да облече дрехите, за които тя настояваше. А той стоеше облегнат на холандския бюфет, смееше се и я отблъскваше от себе си.
— Хайде, мамо — подкани я Греъм, — за да не се караме и за да се затоплим и външно, и вътрешно, дай да изпием по една коледна наздравица за добруването на Стара Англия — ей тука, край огнището.
И тъй, докато контът се грееше на огъня, а Полина-Мери все още танцуваше наоколо, щастлива, че е в широката стара кухня, мисис Бретън нареди на Марта да размеси и стопли коледно питие, изля го в една кана, останала от Бретън, а после го прехвърли, за да не изстива, в една сребърна купа, която знаех, че е кръщелната чаша на Греъм.
— Да пием за старите времена! — викна контът, вдигнал купата високо. А сетне, поглеждайки мисис Бретън, изрече:
В потока шляпахме ний с тебе
