безполезно; накрая татко и аз бяхме изхвърлени от училището. Нека Люси да разкаже на мадам Бек за тази му особеност. Не е почтено да крием от нея какво я очаква.
Мисис Бретън запита мистър Хоум какво ще възрази на това. Тъй като не можа да се оправдае, той бе признат за виновен и Полина възтържествува
Но тя можеше да се държи не само весело и по детински. След закуската, когато двамата възрастни се оттеглиха — да разговарят, предполагам, за делата на мисис Бретън — и контесата, доктор Бретън и аз останахме за известно време сами, детинщините я оставиха; с нас двамата, които бяхме по-близо до нейната възраст, тя изведнъж се превърна в малка дама. Сякаш самото й лице стана друго, игривите изражения и откритият поглед, които, докато разговаряше с баща си, изписваха по страните й трапчинки и ги закръгляха, изчезнаха и тя стана замислена, с по-ясни и по-строги черти.
Греъм също забеляза промяната. Той постоя известно време край прозореца, загледан в снега. След малко приближи до огнището и подхвана разговор, но някак си смутено. Не съумяваше да намери подходящи теми; избираше ги уж внимателно, колебливо и съответно — несполучливо. Заговори объркано за Вийет — за жителите, забележителностите и за сградите. Мис Дьо Басомпие му отвръщаше съвсем по женски — интелигентно, не безлично; понякога интонация, поглед, жест, по-скоро оживени и прибързани, отколкото отмерени и достопочтени, все още издаваха малката Поли; но от нея все пак се излъчваше така прелестна изисканост, такава спокойна и очарователна изящност и те тъй прикриваха и омаловажаваха незначителните й странности, че човек, по-нечувствителен от Греъм, не би се осмелил да ги сметне за уязвимост, която позволява по-голяма близост.
Но при все че бе някак си смирена и непривично укротена, доктор Бретън я наблюдаваше неотлъчно. Не му убягна ни една от проявите й на несдържаност и неувереност. Не пропусна ни едно от неовладените й движения, колебливост във фразата, неяснота в произношението. Понякога, като говореше по-бързо, тя все още фъфлеше, но веднага поруменяваше и старателно, много внимателно, също тъй очарователно като незначителна грешка, повтаряше думата ясно.
Всеки път, щом станеше това, доктор Бретън се усмихваше. Постепенно, докато разговаряха, напрежението и от двете страни се разсея; ако общуването бе продължило, предполагам, скоро щяха да се сприятелят. По лицето на Полина вече се връщаше красивата сърдечна усмивка, тя изфъфли веднъж и забрави да се поправи. Що се отнася до доктор Джон, не зная точно как се промени той, но се промени. Не стана по-весел — в очите му, в израза му не се четеше предизвикателство, но изглежда, доби самочувствие, стана по-словоохотлив , гласът му доби мекота. Преди десет години тези двамата винаги намираха какво да си говорят. Изминалото десетилетие ги бе направило по-опитни в живота, обогатило бе умовете им; освен това съществуват характери, които си влияят един на друг така, че колкото повече общуват, толкова повече намират какво да си кажат. Общуването им прераства в привличане, привличането — в неразделна привързаност.
Но Греъм трябваше да тръгва. Професията му не позволяваше нито да пренебрегва, нито да отлага задълженията си. Той излезе от стаята, ала пред да напусне дома, отново се върна. Убедена съм, че не дойде нито за бележките си, нито за картичката с адреса, който трябвало да посети, който уж останала на бюрото — върна се, за да се убеди с още един поглед, че Полина е същата, каквато се бе запечатала в съзнанието, че не я е съзерцавал с предубедени, замаяни очи, че не е преувеличил. Не, увери се, че е гледал ясно — всъщност спечели, а не загуби, че се върна. Отнесе със себе си един прощален поглед — срамежлив, но много нежен, — поглед красив и невинен, като на малък фавн от папратовото му леговище, като на агънце от китната ливада.
Останахме сами и замълчахме. И двете подхванахме по някакво ръкоделие и заработихме тихо и усърдно. Бялата кутия за ръкоделие от едно време сега бе заменена с друга, инкрустирана с ценна мозайки и украсена със злато. Тънките треперещи пръстчета, които едва държаха иглата, макар все още тънки, бяха добили бързина и сръчност. Не бяха забравили обаче онова съсредоточено сбръчкване на челото и характерните движения, все тъй бързи и нервни — оправянето на паднал кичур, изтръскването на въображаема прашинка или на някой конец от копринената пола.
Тази сутрин бях настроена мълчаливо. Бурният зимен ден ме успокояваше. Страстите на този януари, тъй бял и безкръвен, все още не стихваха. Бурята бе вилняла до прегракване, но не бе изтощена. Ако Дженевра Фаншоу бе заедно с мен в тази всекидневна, нямаше да ме остави нито да съзерцавам, нито да се ослушвам. За тема щеше да й служи оня, който току-що ни бе напуснал; и как само щеше да коментира! Щеше да ме преследва и отегчава с въпроси догадки — щеше да ме измъчва и потиска с изповеди, които не желаех да чуя и копнеех да избягна.
Полина-Мери ме погледна няколко пъти спокойно, но проницателно с тъмните си големи очи, устните й се отвориха, сякаш да кажат нещо, но тя осъзна и тактично уважи мълчанието ми да мълча.
„Това няма да е за дълго“, помислих, защото не познавах много девойки или жени, които умеят да се владеят и са навикнали на себеотрицание. Всяка възможност да разискват баналните си малки тайни и плитките си и незначителни любовни увлечения бе удоволствие, от което трудно се отказваха.
Малката контеса бе изключение. Продължи да бродира, докато се измори, а сетне взе някаква книга.
Случи се тъй, че взе да търси четиво сред книгите на доктор Бретън и попадна на стар том от Бретън — илюстрирана книга по естествена история. Неведнъж я бях виждала, застанала до Греъм, подпряла този том на коляното му, да чете под негово ръководство, а след свършване на урока за награда съм я чувала как моли да й обясни картините. Наблюдавах я внимателно. Сега щях да изпитам паметта, с която се бе похвалила. Дали ще си спомни?
Дали ще си спомни ли? В това нямаше никакво съмнение. Докато обръщаше страниците, по лицето и пробягваха чувства, най-незначителното от които бе ясният спомен за миналото. После обърна на титулната страница и се вгледа в името, изписано с детски почерк. Наблюдава го дълго време. Не се задоволи само да го гледа, леко докосна с пръсти буквите, придружавайки, действието с неосъзната, но нежна усмивка, която превърна докосването в милувка. Полина обичаше миналото, ала странното в тази малка сцена беше, че тя не каза нито дума. Можеше да изживява чувствата си, без да ги излива в порой от думи.
Остана пред библиотечните рафтове близо час, като сваляше томовете един по един и подновяваше запознанството си с тях. След това седна на ниското столче, подпря лице на ръката и се замисли, все още мълчалива.
Звук от отварянето на външната врата, шумът от нахлулия вятър и гласът на баща й, който говореше с мисис Бретън, я извадиха от унеса. Тя скочи. Миг след това вече бе долу, в антрето.
— Татко! Татко! Да не би да излизаш?
— Миличка, трябва да ида в града.
— Но много е студено, студено е, татко.
Сетне чух господин Дьо Басомпие да й показва колко топло е облечен и как щял да пътува с карета, защитен от вятъра; накратко, доказваше й, че не бива да се безпокои.
— Обещаваш ли да се върнеш, преди да се е стъмнило — ти и доктор Бретън, двамата, в каретата? Не е време за езда.
— Добре, ако видя доктора, че му кажа, че една дама му нарежда да се грижи за ценното си здраве и да се върне рано у дома под моя охрана.
— Да, кажи „една дама“, а той ще помисли, че това е майка му, и ще те послуша. И, татко, не закъснявай, защото ще чакам и ще се ослушвам.
Вратата се затвори и каретата пое безшумно по снега; контесата се върна замислена и тревожно.
И тя наистина чакаше и се ослушваше, когато взе да се стъмва; ала го вършеше незабележимо, кръстосвайки всекидневната с тихи стъпки. Понякога поспираше кадифения си ход, накланяше глава, вслушваше се в нощните звуци — всъщност в нощната тишина, защото вятърът най-сетне беше спрял. Небето, облекчено от товара си, лежеше голо и бледо. През сухите клони на дърветата в алеята го виждахме добре, забелязахме и полярния блясък на новогодишната луна — бяла орбита, леден свят. Не беше станало късно, когато видяхме каретата да се връща.
Тази вечер Полина не танцува танца на посрещането. Зае се с баща си още в мига, в който влезе в стаята; завзе го изцяло, заведе го до стола, избран от нея, и докато го обсипваше със сладки думи за това, колко бил добър, че се е върнал рано, човек оставаше с впечатление, че силата на нежните й ръце го е
