неща не са били от значение.
— Така ли беше, Полина?
— Много ги обичаше — потвърди Полина.
— Не се стеснявай от това, Джон — успокои го мистър Хоум. — Аз ги обичам и до днес и винаги съм ги обичал. А Поли е показала здрав разум, като се е грижила за материалните удобства на своя приятел. Аз съм я учил на такива добри обноски и досега не я оставям да ги забрави. — Поли, подай ми едно резенче от този език.
— Заповядай, татко, но не забравяй, че се грижа за теб тъй всеотдайно само при условие, че си сговорчив и останеш в „Терасата“ през целия ден.
— Мисис Бретън — въздъхна контът, — искам да се отърва от дъщеря си — да я пратя в училище. Знаете ли някое добро училище?
— Училището на Люси, пансионът на мадам Бек.
— Нима мис Сноу е в някакво училище?
— Аз съм учителка — обясних и ми беше драго, че имам възможност да го кажа. От известно време се чувствувах така, сякаш не съм си на мястото. Мисис Бретън и синът й знаеха положението ми, но контът и дъщеря му — не. Може би щяха да променят до известна степен досегашното си любезно държане, ако знаеха какво точно е мястото ми в обществото. Затова отговорих с готовност, но порой от мисли, които не бях очаквала, нито извиквала, нахлу в ума ми заедно с думите и аз неволно въздъхнах. Мистър Хоум не вдигна поглед от чинията си и близо две минути не проговори. Възможно е да не бе чул думите ми, може да си е казал, че при подобна изповед учтивостта не позволява никакви коментари. Шотландците са пословично горделиви, колкото и дружелюбен да изглеждаше мистър Хоум, колкото да бе скромен в навиците и вкусовете си, винаги към смятала, че и той притежава това национално качество. Престорена ли бе тази негова горделивост? Дали зад нея се криеше истинско достойнство? Оставам въпроса неразрешен в най-широк смисъл на думата. Мога да отговоря дотолкова, доколкото засягаше само мене; в оня случай, а и винаги след това с мен той се е държал най-чистосърдечно.
По природа бе човек чувствителен и човек на мисълта. Над чувствата и мислите му се стелеше маранята на меланхолията — нещо повече от мараня: когато бе разтревожен и обхванат от скръб, тя се превръщаше в същински облак. Не знаеше много за Люси Сноу, онова, което знаеше, не го съзнаваше докрай. Всъщност представата му за моя характер често ме е карала да се усмихвам. Но той виждаше, че житейският ми път лежи откъм сенчестата част на планината. Признаваше ми усилието, с което се опитвах да вървя по правата пътека; ако можеше, готов би бил да ми помогне. След като това не му се удаваше, поне ми желаеше доброто. Когато ме поглеждаше, в очите му се четеше доброта, когато ми говореше, гласът му звучеше благо.
— Професията ви — рече той — е трудна. Желая ви здраве и сили да я овладеете с успех.
Малката му дъщеря не остана толкова сдържана при думите ми. Тя впери в мен очи, изпълнени с учудване, дори с удивление.
— Нима сте учителка? — възкликна тя. И като помълча, за да осъзнае чутото, додаде: — Никога не съм знаела каква сте, не съм се и досетила да питам: за мен вие всякога сте били Люси Сноу.
— А сега вече какво съм? — не се сдържах да запитам.
— Пак сте си вие естествено. А наистина ли преподавате тук, във Вийет?
— Наистина.
— И вие е приятно, така ли?
— Не винаги.
— Защо тогава не се откажете?
Баща й вдигна поглед и за момент помислих, че ще я прекъсне, но той каза само:
— Продължавай, Поли, продължавай с разпита, докажи, че си малък дървен философ. Ако, мис Сноу се бе изчервила или изглеждаше смутена, щях да те накарам да млъкнеш и двамата щяхме да довършим закуската си засрамени; ала тя само се усмихва, затова настоявай, засили разпита. Е, мис Сноу, защо тогава не се откажете?
— Най-вече, струва ми се, заради парите, които получавам.
— А не от някаква филантропия? Поли и аз си бяхме избрали тази хипотеза като най-благоприятното обяснение за вашата ексцентричност.
— Не, не сър. По-скоро заради покрива и убежището, които това ми осигурява, и заради душевното спокойствие, което ми дарява — смятам, че докато мога да си изкарвам прехраната, спестявам си неудобството да тежа на чужд гръб.
— Татко, каквото щеш да приказваш, но аз съжалявам Люси.
— Вземи си назад съжаленията, мис Дьо Басомпие; вземи ги в две ръце, като малко патенце, излязло от двора без твое разрешение; върни ги обратно в топлото гнезденце на сърцето, откъдето е избягало, и чуй какво ще ти прошепна: ако на моята Поли някога й е съдено да преживее загубата на измамните земни притежания, бих искал да може да постъпи като Люси — да работи за хляба си, за да не тежи на близки и роднини.
— Да, татко — отвърна тя замислено и послушно. — Бедната Люси! Аз си мислех, че е богата и има богати приятели.
— Мислиш като малка глупачка. Аз поне никога не съм мислел тъй. Когато се е случило да размишлявам над поведението и външността на Люси, стигал съм до извода, че тя е от хората, които трябва да бдят над другите, а не другите над тях, трябва да действува, а не да бъде обслужвана; и тази съдба според мен й е помогнала да придобие опит, за който — ако живее достатъчно дълго, да оцени ползата от него — ще бъде благодарна на Съдбата. А в това училище — продължи той, като промени тон и заговори по-весело, — смятате ли, Люси, че мадам Бек ще приеме моята Поли?
Отговорих, че ще трябва да се пита мадам и веднага ще се разбере. Тя обичаше да има англичанки за ученички.
— Ако вие, сър — додадох, — доведете мис Дьо Басомпие с вашата карета още днес следобед, уверявам ви, че Розин, портиерката, тозчас ще се озове на вашето позвъняване, а пък мадам, в това съм сигурна, ще сложи най-елегантните си ръкавици и ще слезе в салона, за да ви приеме.
— В такъв случай не виждам защо да отлагаме — отвърна мистър Хоум. — Мисис Хърт може да изпрати „вещите“ на нейно благородие там, Поли ще може да се захване с буквара още преди да е паднала нощта, а вие, мис Люси, сигурно няма да откажете да я наглеждате и да ми съобщавате как се учи. Надявам се, че сте доволна от решението, мис Дьо Басомпие?
Контесата се изкашля и поколеба.
— Мислех си — обади се тя, — че вече съм свършила с учението…
— Това показва колко погрешно можем да мислим. Аз съм на противното мнение, същото мислят и другите, които бяха свидетели на дълбоките ти познания за живота тази сутрин. Ах, моето момиченце, ти имаш още много да учиш, а татко ти трябва да те изучи много повече. Хайде, не ни остава друго, освен да опитаме с мадам Бек; а и времето се оправя, аз вече закусих…
— Но, татко!
— Какво има?
— Има една пречка.
— Не я виждам.
— Тя е огромна, татко, непреодолима. Голяма е колкото тебе и зимното ти палто с пряспата отгоре.
— И като тази пряспа лесно ще се стопи?
— Не, тя е от здрава, силна плът. Това си ти самият. Мис Люси, предупредете мадам Бек да не вярва на никакви приказки, че съм щяла да постъпвам при нея, защото накрая ще се окаже, че ще трябва да приеме там и татко; щом се закача с мене, тогава и аз ще го издам. Мисис Бретън и всички други слушайте. Преди пет години, когато бях дванадесетгодишна, той си внуши, че ме е разглезвал — че съм растяла неподготвена за живота и не знам още какво, че единственото, което можело да го успокои и задоволи, било да ме прати на училище. Аз плаках и тъй нататък, но господин Дьо Басомпие се оказа коравосърдечен, непоклатим и суров и така — постъпих в училище. Какво излезе? Татко и той, по най- чудесен начин тръгна на училище; през деня пристигаше, за да ме вижда. Мадам Егрьоду се сърдеше, но
