много внимателно успях да украся челото му с тази величествена шапка. Уверявам те, никак не му стоеше лошо; приличаше на светлокос арабин. Обаче вече никой не може да го обвини, че е рижав; косите му са кестеняви — тъмно, лъскаво кестеняви. А като го наметнах и с големия си кашмирен шал, заприлича на същински млад бей, дей или паша — както предпочиташ.
Голямо забавление беше, но невкусено докрай, защото бях сама. Ти трябваше да бъдеш тук.
След малко повелителят ми се събуди; огледалото над камината скоро му разкри как изглежда. Сега живея под заплахата и ужаса на отмъщението.
Но да се върна към същността на моето писмо. Зная, че четвъртък на улица «Фосет» е ден за почивка. В такъв случай приготви се за пет следобед, когато ще изпратя каретата да те доведе в «Терасата». Ела непременно. Ще срещнеш някои стари познати. До скоро виждане, моя мъдра, мила, сериозна малка кръщелнице. Искрено твоя
Луиза Бретън“
Писмо като това изясняваше нещата. Тъгата не ме напусна и след като го прочетох, но сега бях по- спокойна — не развеселена, и по-уравновесена. Приятелите ми бяха добре, бяха щастливи. Нищо лошо не се бе случило на Греъм, нито пък болест бе сполетяла неговата майка — бедствия, които дълго време терзаеха сънищата и мислите ми. Чувствата им към мен също не се бяха променили. И все пак колко странно бе да си мисля за седемте седмици на мисис Бретън и да ги сравнявам с моите седем! И също тъй колко задължително е за оня, изпаднал в объркано положение, да сдържа езика си и да не хленчи, че страдал от това! Хората могат да разберат какво е да умреш от липса на храна; малцина са обаче ония, които съзнават какво е да полудееш от пълно уединение. За тях дългогодишният затворник, излязъл отново на белия свят, не е друго освен луд или идиот! А как разумът го е напуснал, как нервите му, изпърво заболели, са били подложени на неописуеми страдания и накрая са се разстроели — това е предмет, прекалено сложен за проучване, твърде отвлечен, за да бъде разбран. Какъв е смисълът да оплакваш? Все едно да се изстъпиш на някой площад и да закрещиш най-злокобни поговорки със същите слова и настроения, с които Новуходоносор, царят ипохондрик, се е изповядал пред своите смаяни халдейци. Още дълги години ония, за които подобна тема не е загадка, които знаят ужаса на тези терзания, ще се броят на пръсти и ще се губят в мнозинството! Още дълги години ще се смята, че единствено физическото заболяване е достойно за съчувствие, а всичко останало е само глезотия! Когато светът е бил по-млад и в по-цветущо здраве, отколкото днес, мъките на душата са били още по-голяма загадка. Може би в цялата страна на Израел е имало само един Саул — и един-единствен Давид, който да го утеши и да го разбере.
Пронизващият тих мраз на утрото бе последван от остър вятър откъм руските степи. Студената зона дъхна върху умерената зона и бързо я замрази. Тежки облаци, сиви и натегнали от сняг, нахлуха откъм север и се спряха над очакваща Европа. Следобед заваля. Страхувах се, че каретата не ще успее да дойде, тъй гъст и бурен бе снеговалежът. Но нищо не можеше да попречи на моята кръстница! Поканила го веднъж, тя бе решена да приеме своя гост. Към шест часа слязох от каретата пред полузасипаното от пряспа стълбище на двореца и се изправих пред вратата на „Терасата“.
Изтичах през вестибюла нагоре по стълбището и се намерих във всекидневната, където намерих мисис Бретън сияйна като слънчев ден. Два пъти по-замръзнала да бях, сърдечната й милувка и милата прегръдка щяха да ме стоплят. Привикнала от дълго време на стаи с голи дъски, на черни чинове, бюра и печки, синият салон сега ми се стори великолепен. Дори само във веселия, подобен на коледен, огън се криеше някакво ясно, червено тържество, което ме заслепи.
След като кръстницата бе подържала ръката ми в своята и след като си поговорихме, след като ме смъмра, че съм по-слаба от преди, тя намери, че снежната вихрушка е разрошила косите ми, и ме изпрати горе да се среша и са си сваля шапката.
Качих се в моята малка морскозелена стая и видях, че и там гори огън, а и свещите са запалени. Стройни свещи осветяваха голямото огледало от двете му страни и пред огледалото се обличаше някакво същество — въздушно, ефирно същество, дребничко, тъничко, бяло — като зимен дух.
Признавам, че за миг си спомних за Греъм и неговите призраци. Недоверчиво огледах това ново видение. Носеше бяла дреха, напръскана с червени капки, коланът му беше червен, в косите си имаше нещо като листенца, но лъскави — малък венец с отблясък на нуевехни. Привидение или не, в него нямаше нищо задгробно и аз се приближих.
Тя се извърна и черните очи под клепките огледаха мене — натрапницата. Клепките бяха тъмни и дълги и очертанията им омекотяваха очите, които закриляха.
— Ах, значи дойдохте! — възкликна тя с мекия си, тих глас, усмихна се мило и не отдели поглед от мен.
Сега я познах. Макар само веднъж да бях видяла това лице с неговите фини и деликатни черти, не можех да не я позная.
— Мис Дьо Басомпие — казах аз.
— Не — долетя отговорът, — никаква мис Дьо Басомпие, за вас не.
Не запитах коя ще е тогава, а търпеливо зачаках обяснението.
— Променили сте се, но все пак сте си същата — каза тя, като ме приближи. — Помня ви отлично. — Изражението, цвета на косите, изражението ви.
Бях пристъпила към огъня, а тя застана отсреща и продължи да ме съзерцава, и докато ме гледаше, изражението й ставаше все по-оживено от мисли и чувства, докато накрая сълзи премрежиха погледа й.
Заинтригувана, но все още объркана, не знаех какво да кажа. Най-сетне заекнах:
— Струва ми се за първи път ви видях в онази нощ, преди няколко седмици, когато ви раниха.
Тя се усмихна.
— Нима сте забравили, че съм стояла на скута ви, че сте ме държали в прегръдката си, че дори съм спала на вашата възглавница? Не си ли спомняте онази нощ, когато пристигнах разплакана до леглото ви, като непослушно детенце, каквото и бях, и вие ме приютихте? Не си припомняте утехата и закрилата, с която успокоихте моето дълбоко страдание?
Най-сетне прозрях всичко.
— Вие сте малката Поли?
— Аз съм Полина-Мери Хоум дьо Басомпие.
Как променя времето! В своето бледо, дребно личице, с неговата хубава симетрия, с променливите изражения, малката Поли криеше обещания за нежност и прелест; ала Полина-Мери бе станала красива — не с прорязващата красота на розата, кръгла, румена и набита — не със закръглеността, розовината и русата хубост на братовчедка си Дженевра; нейните седемнадесет години й бяха донесли нежен и изтънчен чар, който не се криеше в тоновете, макар те да бяха светли и чисти, нито в силуета, макар очертанията й да бяха миловидни и крайниците й съвършени; тя излъчваше някакво приглушено сияние, което идваше от душата. Това не беше ваза от скъп материал, а прозирна лампа, която пазеше пламъка да не изгасне, но не го криеше от възхитеното око и той светеше жив и действен. Като говоря за нейните достойнства, не преувеличавам, те наистина ми се струваха много истински и привлекателни. Какво от туй, че всичко беше миниатюрно? То бе като прелестно дихание на бялата виолетка, която я прави по-ценна от най-едрата камелия, от най-пищната гергина.
— Ах! Значи вие помните миналите дни в Бретън?
— По-добре — отвърна тя, — дори по-добре от вас. Спомням си ги с най-малки подробности — не само дните, но часовете на тези дни, минутите на тези часове.
— Дали не сте забравили нещо?
— Почти нищо, струва ми се.
— Тогава бяхте малко, но променчиво дете. Вероятно следите, които радостта и тъгата, обичта и сърдечните скърби са оставили у вас преди повече от десет години, отдавна са се изличили.
— Смятате, че съм забравила кои съм харесвала и доколко съм ги харесвала, когато съм била дете?
— Изчезнала е сигурно остротата на чувството — силата му; ароматът; дълбоките впечатления трябва да са се изтрили, изличили са се.
— Не съм забравила нищо от ония дни.
