до пладне, без да спреме,
но между нас море бесня
от стародавно време.
Но като два стакана, знай,
накрай ще се сбереме
и ще отпием сладостта
на миналото време!
— Той рецитира Бърнс! На шотландски! — извика Полина. — Татко говори на шотландски и всъщност е половин шотландец. Ние сме Хоум и Басомпие — шотландци и гали.
— А този танц, който танцуваш, шотландска фейо, той шотландски ли е? — запита баща й. — Мисис Бретън, страхувам се, че след малко по средата на кухнята ви ще израсне зелен магически венец. Тя не е много предпазлива. Странно момиченце.
— Кажи на Люси да танцува с мене. Това е Люси Сноу.
Мистър Хоум (той се държеше колкото като простонародния мистър Хоум, толкова и като гордия конт Дьо Басомпие) ми подаде ръка и заяви любезно, че отлично ме помнел; а дори паметта му да му бе изневерила, името тъй често се споменаваше от дъщеря му и той бе чул толкова много разкази за мене, че ме смяташе за стара позната.
Всички бяхме вкусили от топлата напитка освен Полина, чийто самодивски, или какъвто там беше, танц никой не смяташе да прекъсва заради някакво обикновено питие, ала тя не се остави да я отминат или по- скоро да я лишат от правата й на смъртна.
— Дайте да го опитам — помоли тя Греъм, когато той вече слагаше купата на рафта на бюфета, високо от нея.
В това време мисис Бретън и вистър Хоум бяха заговорили. Танцът на феята не бе минал незабелязано за доктор Джон, той го бе наблюдавал и го бе харесал. Като махнем настрана мекотата и красотата на движенията, ласкави за благодарните му очи, тази освободеност в дома на неговата майка го бе очаровала, защото бе освободил и него самия. За Греъм тя отново бе станала дете — върнала се бе другарчето му по игри. Питах се как ли ще я заговори. Досега не го бях чувала да се обръща към нея. Думите му доказаха, че времето на „малката Поли“ се е върнало в спомените му от детинското веселие на тази вечер.
— Ваше благородие желае да получи купата?
— Струва ми се, че вече казах. Струва ми се, че намекнах за това.
— Не съм съгласен. Съжалявам, но не разрешавам.
— Защо? Вече съм здрава. Нито ще си счупя ключицата, нито ще си изкълча рамото. Вино ли е?
— Не, нито пък роса.
— Не ми трябва роса. Не обичам роса. Какво е това?
— Бира — силна бира; октомврийска, запазена от времето, когато съм се родил.
— Интересно. Вкусна ли е?
— Извънредно много.
И той смъкна съда, глътна голяма глътка от този елексир, изрази с поглед дълбоко задоволство от вкуса му и внимателно върна купата на рафта.
— Бих искала да вкуся — повтори Полина, загледана нагоре. — Никога не към пила „октомврийска“ бира. Сладка ли е?
— Опасно сладка — потвърди Греъм.
Тя продължи да гледа очаквателно, с изражение на дете, което копнее за забранено лакомство. Най- сетне докторът се смили, свали купата и си достави удоволствието да й позволи да вкуси от ръката му. Очите му, които всякога умееха да дадат израз на приятните му усещания, сега светнало и лъчезарно показваха, че това наистина му доставя удоволствие; и той го удължи, като наведе купата така, че само по една капка да стига до розовите пиещи устни, които се докосваха до ръба.
— Малко повече — още малко — помоли се тя, като докосна капризно ръката му до показалеца, за да го накара да наведе купата по-щедро и обилно. — Дъха ми на подправки и на захар, но не мога да го вкуся добре, китката ви е много стегната и вие сте много стегнат!
Той отстъпи, като прошепна сериозно:
— Не казвайте нито на мама, нито на Люси, че ще ми се скарат.
— А и аз също — отвърна тя, като промени и гласа си, и държането си в момента, когато бе отпила от течността, сякаш й бе подействувала като някакво отрезвително, което бе развалило магията на вълшебника. — То е всичко друго, но не и сладко. Горчиво е и горещо, накара ме да се задъхам. Вашата „стара октомврийска“ бе желана само докато бе забранена. Благодаря, не искам повече.
И с лек поклон, небрежен, но грациозен като танца й, тя се отдръпна от него и пристъпи към баща си.
Мисля, че бе казала истината. Седемгодишното дете все още се спотайваше в седемнадесетгодишната девойка.
Греъм загледа подире й малко смутено и малко учудено. Очите му я търсеха почти през цялата вечер, но тя като че ли не го забелязваше.
Когато се качвахме във всекидневната за чая, тя хвана ръката на баща си. Естественото й място сякаш бе до него, гледаше и слушаше само него. Той и мисис Бретън поддържаха разговора, а Полина бе най- внимателният им слушател, следеше всичко, което се казва, и ги караше да повтарят ту едно, ту друго от изреченото.
— А ти къде беше по това време, татко? И какво каза тогава? Разкажи на мисис Бретън какво се случи. — Тъй го подканяше да продължава.
Тя не се развесели повече, детинската игра бе изгаснала за тази вечер. Беше кротка, замислена и послушна. Приятно беше да се види как каза „лека нощ“. Държането й към Греъм бе изпълнено с достойнство; в леката й усмивка и в лекия поклон пролича контесата и Греъм се принуди да отвърне също тъй сериозно и леко да се поклони. Видях, че му е трудно да съчетае представите си за танцуващата фея и изисканата аристократка.
На другата сутрин, когато всички се бяхме събрали за закуска, все още потръпващи и свежи от измиването със студена вода, мисис Бретън издаде разпореждане никой, който не е задължен да излиза навън, да не напуща къщата през този ден.
И наистина това изглеждаше почти невъзможно. Преспи затъмняваха ниските прозорци на приземието, а навън небето и въздухът изглеждаха яростни и мъгливи, защото вятърът и снегът се срещаха в гневен двубой. Вече не валеше, но падналият сняг се вдигаше от земята, завърташе се в кратки съскащи вихрушки и биваше захвърлян долу в стотици фантастични форми.
Контесата подкрепи мисис Бретън.
— Татко не бива да излиза — заяви тя и премести стола до креслото на баща си. — Аз ще се грижа за него. Няма да ходиш в града, нали, татко?
— И да, и не — отвърна той. — Ако ти и мисис Бретън бъдете много мили с мене, Поли — добри и внимателни, ако ти се грижиш за мене извънредно любезно и не се отделяш нито за миг, може и да склоня да остана един час след закуската, за да разбера дали ще се укроти този бръснещ вятър. Но ето, не ми даваш закуска, не ми предлагаш нищо, оставяш ме да умра от глад.
— Бързо! Моля ви, мисис Бретън — замоли се Полина, — налейте кафето, докато аз се грижа за конт Дьо Басомпие в друго отношение. Откакто стана конт, той се нуждае от страшно много внимание!
Тя разряза и намаза с масло една дълга кифла.
— Ето, татко — заредих ти „пистолет“. Ето ти и мармалад, какъвто сме яли в Бретън и който ти смяташ за не по-лош от шотландския.
— И който ваше благородие искаше от мен за моето момче. Помниш ли това? — запита мисис Бретън. — Нима си забравила как идваше до лакътя ми, подръпваше ме за ръкава и прошепваше: „Моля, госпожо, нещо по-хубаво за Греъм — малко мармалад, мед или конфитюр?“
— Не, мамо — прекъсна я доктор Джон засмян, но поруменял, — не може да е било така. За мен тези
