сложила да седне, настанила го е удобно, нагласила го е; едрият мъж с радост се оставяше на това робство, покоряващо единствено с любовта.
Греъм дойде известно време след конта. Полина се извърна, когато чу стъпките му. Поговориха си само с няколко думи. Пръстите им се срещнаха за миг, но бездушно. Полина остана край баща си, Греъм се отпусна в креслото на другия край на стаята.
Добре, че мисис Бретън и мистър Хоум имаха да си разменят неизчерпаеми спомени за старите времена, иначе, струва ми се, групата щеше да е твърде мълчалива.
След чая бързата игла и хубавият златен напръстник на Полина проблясваха усърдно под светлината на лампата, но езикът й почиваше, а гладките й добре оформени клепачи неохотно откриваха очите й. Греъм, и той, изглежда, бе уморен. Слушаше внимателно възрастните, самият рядко се намесваше и следеше с поглед златния отблясък от напръстника на Полина, сякаш бе светла пеперуда или златната глава на разгневено жълто змийче.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ
От този ден нататък животът ми престана да е скучен. Излизах твърде често със съгласието на мадам Бек, която напълно одобряваше кръга на моите познати. Тази достойна директорка още от самото начало се бе отнасяла към мен с уважение, а като научи, че ме канят да посещавам ту „дворец“, ту пък „хотел“, уважението й стана още по-дълбоко.
Не го изразяваше многословно. Мадам бе толкова светска, толкова и силна; и в най-разгорещените й стремежи се усещаше мярка и разум, към най-големите примамки за облаги посягаше спокойно и обмислено. Та без да се излага на моя присмех като ласкателка и угодница, тя тактично показа, че й е приятно хора, свързани с нейното училище, да посещават обществото, което ги култивира и издига, вместо да ги принизява и смазва. Ни един път не възхвали нито мен, нито приятелите ми, само веднъж, когато седеше в градината, приятно отпусната на слънцето, с чаша кафе край нея и с вестник в ръката, аз я приближих, за да поискам разрешение да отсъствувам вечерта, тя се изрази по следния елегантен начин.
— Oui, oui, ma bonne amie, давам ви разрешение от все сърце. Работата ви в моето училище всякога е била отлична, изпълнена с усърдие и дискретност, заслужавате да се поразвлечете. Излизайте когато искате. Що си отнася до близките ви, напълно ги одобрявам: те са умни, достойни, изтъкнати.
Тя стисна устни и се зачете във вестника.
Читателят не бива да взима присърце дребното обстоятелство, че по това време плътно вързаният пакет от пет писма временно изчезна от моето бюро. Когато го установих, аз се слисах, но миг след туй се успокоих.
„Търпение, казах си. Ще замълча и ще изчакам търпеливо, те пак ще се върнат.“
И те се върнаха. Били са на кратко посещение в стаята на мадам. След като бяха прегледани, върнаха се послушно на мястото си. На другия ден ги намерих невредими.
Питах се какво ли е помислила за моята кореспонденция? Какво ли си е казала за епистоларното умение на доктор Джон? Как ли е възприела твърде резките съждения, разумните схващания и оригинални мнения, изложени простичко, елегантно, одухотворено? Как е схванала сърдечния им весел тон, който ми доставяше такова удоволствие? Как е погледнала на ония няколко мили думи, разхвърляни тук и там — не нагъсто, като диамантите в долината на Синбад, а оскъдно, както се намират истинските скъпоценности в истинските им леговища? О, мадам Бек! Как приехте вие тези неща?
Струва ми се, че в очите на мадам Бек петте писма са намерили добър прием. Известно време след като ги бе заела от мен (смятам, че за подобна изискана женичка трябва да се говори с изискани думи), аз я хванах, че ме наблюдава с втренчен внимателен поглед, малко учуден, но не и злонамерен. Беше през краткото междучасие, когато ученичките излизат на двора, тя и аз бяхме останали сами в първи клас. Когато срещнах погледа й, мислите й се сформираха в слова.
— В английския характер — заяви тя — има нещо много забележително.
— Как така, мадам?
Тя се засмя и повтори думичката „как така“ на английски.
— Не бих могла да ви кажа „как“, но с една дума, англичаните си имат свои представи за приятелството, за любовта, за всичко… и най-малко те имат нужда от надзорници — додаде тя, стана и затропа навън като същинско малко пони.
„В такъв случай, измърморих на себе си, бъдете любезна да оставяте вече писмата ми на мира“.
Уви! Нещо се втурна в очите ми, замъгли погледа, размаза контурите на класната стая, на градината, закри светлото зимно слънце, когато си помислих, че никога вече няма да получа писма като тия, които тя бе прочела. Никога вече! Чудесна река, край чиито брегове се бях разхождала, чиито вълни бяха навлажнявали устните ми, бе поела по друг път. Изоставила бе малката ми хижа и нивите ми пусти и сухи, изливаше вече богатството на водите си далече от мен. Промяната бе справедлива, правилна, естествена — нямах какво да кажа, ала как обичах моя Рейн, моя Нил! Обожавах моя Ганг и тъгувах, че големият прилив ще кипи на друго място, ще изчезне като лъжлив мираж. Макар да се държах стоически, не бях стоик, капки заваляха по ръцете ми, по бюрото. От очите ми се изля порой, тежък, но краткотраен.
Ала скоро си казах: „Надеждата, която оплаквам, изстрада много и много ме накара да страдам. Тя умря едва когато удари часът й; след подобна продължителна агония смъртта е добре дошла.“
И аз се опитах да приема радушно тази смърт. Признавам — продължителното очакване ме бе научило на търпение. Накрая склопих очите на моята покойница, покрих лицето й и сключих ръцете й, обладана от дълбоко спокойствие.
Трябваше да премахна писмата от чуждите погледи. Хората, преживели смъртта на своите близки, ревниво прибират и скриват предметите, които връщат спомена. Непоносимо е да оставяш острия нож на съжалението непрестанно да пробожда сърцето.
В един свободен следобед (четвъртъчния) отидох при моето съкровище, за да обмисля къде да го скрия, и отново установих — този път с дълбоко възмущение, — че пак са го пипали. Наистина вързопчето беше там, но панделката, която го стягаше, бе развързана и вързана отново; а и по други признаци разбрах, че са отваряли чекмеджето ми.
Това беше вече прекалено. Мадам Бек бе самото олицетворение на дискретността, а освен това беше умна и разумна в преценките си като малцина други; това, че знаеше какво има в моето ковчеже, не беше приятно, но можех да го понеса. Като малка йезуитска инквизиторка тя умееше да вижда нещата в истинската им светлина и да ги разбира както трябва; ала мисълта, че си е позволила да съобщи онова, което е узнала по непозволен начин, и на други, че може би с друг някой се е забавлявала с драгоценните за мен писма, това ме възмути жестоко. Имах винаги основания да се страхувам, че е било точно така; дори се сещах кой е бил другият. Роднината й, господин Пол Еманюел, бе прекарал предишната вечер при нея. Тя имаше навика да се съветва и да разисква с него въпроси, които не споделяше с никой друг. Същата тази сутрин по време на часа му този господин ме бе удостоил с поглед. Който сякаш бе откраднал от актрисата Вашти. Тогава аз не можах да разгадая синята, но зловеща светкавица на гневните му очи, но сега разбрах. Уверена бях, че той не е в състояние да погледне на онова, което се отнасяше до мене, безпристрастно, нито да ме прецени с търпимост и искреност. Всякога беше рязък и подозрителен. Мисълта, че тези писма, обикновени приятелски писма, са попаднали веднъж, и може отново да попаднат в неговите ръце, ме прободе дълбоко в сърцето.
Какво да сторя, за да предотвратя това? В кой ъгъл на тази чужда къща да ги укрия? Имаше ли място тук, където ключът да е ключ и бравата — препятствие?
Дали не на тавана? Не, не обичах тавана. Освен туй повечето кутии и долапи там бяха полуизгнили и нямаха ключалки. А пък и плъховете прояждаха загниващото дърво, мишките свиваха гнезда в чекмеджетата. Безценните ми писма (макар и незначителни за другите) можеха да бъдат проядени от гадини, а буквите скоро щяха да станат нечетливи от влагата. Не, таванът не ставаше; къде тогава?
Докато размишлявах, седях на пейката пред прозореца на спалнята. Беше хубав студен следобед. Зимното слънце залязваше и озаряваше с бледа светлина клоните на градинските шубраци в „забранената алея“. Голямото старо крушово дърво — дървото на монахинята — се издигаше към небесата като строен скелет на дриада, сив, мършав и гол. Озари ме мисъл, една от ония странни, фантастични идеи, които
