и както изглежда, през ум не му минаваше, че други могат да я приемат в друга светлина. Често говореше за онова, което смятал да направи, когато „Поли“ станела жена, когато пораснела, а „Поли“, застанала до стола му, се усмихваше, схващаше главата му в малките си ръце и целуваше стоманеносивите къдри; друг път мръщеше устни и тръскаше коси, но ни веднъж не каза: „Татко, аз вече съм пораснала.“
С различни хора тя се отнасяше по различен начин. С баща си бе все още дете или се детинееше, любеща, весела и закачлива. С мен бе сериозна и женствена, подтиквана към това от мислите и чувствата си. С мисис Бретън се държеше прилежно и доверчиво, но сдържано. С Греъм бе стеснителна — засега дори твърде срамежлива. Понякога се опитваше да бъде хладна, опитваше се дори да го отблъсне. Стъпките му я караха да се стряска, щом влезеше, тя замлъкваше, заприказваше ли я, отговорът й долиташе неуверено; когато той се сбогуваше, тя оставаше ядосана на себе си и разколебана. Дори баща й забеляза това й поведение.
— Моя малка Поли — рече той, — живееш много усамотено. Ако и като пораснеш, останеш такава стеснителна, как ще се движиш в обществото? Не си дружелюбна към доктор Бретън. Защо? Забрави ли, че като малка бе доста привързана към него?
— „Доста“, така е, татко — отекна Поли по привичния й суховат и все пак нежен и простичък начин.
— Защо не ти харесва вече? Какво ти е сторил?
— Нищо. Да-а, не че не го харесвам, но сме се отчуждили.
— Ами тогава сближете се, Поли, изтрийте ръждата и отчуждението. Общувайте, когато е тук, и не се страхувай от него.
— Сам той също не е кой колко приказлив. Страхува ли се от мене, как мислиш, татко?
— О, най-вероятно. Че кой мъж не би се страхувал от подобна малка мълчалива дама?
— Някой ден ще трябва да му кажеш да не обръща внимание на моята мълчаливост. Кажи му, че съм такава по нрав, а не защото не ми е приятел.
— Виж я ти, бъбрицата! Как ще си такава по нрав — това е само някакъв каприз!
— Тогава ще се опитам да се променя, татко.
На другия ден тя бе очарователна в старанието си да удържи своята дума. Забелязах я да прави усилия, подхващайки стеснително разговор с доктор Джон на различни теми. Оказаното внимание накара лицето на госта да сияе от удоволствие. Изслушваше я предпазливо и отговаряше с най-тихия си глас, сякаш въздухът бе изпълнен с някакво ефирно щастие, което той се боеше да не разпръсни дори с дъха си. И наистина в стеснението и желанието, с което тя пристъпваше към сприятеляването, се криеше голямо очарование.
Когато докторът си отиде, тя приближи до стола на баща си.
— Устоях ли на думата си, татко? Държах ли се по-добре?
— Моята Поли се държа като кралица. Ще бъда много горд, ако това продължи. Постепенно тя ще започне да приема гостите ми сдържано и с достойнство. Ние с мис Люси ще трябва да се понапрегнем и да опитаме да се държим също тъй приветливо и елегантно, иначе тя ще ни засенчи. Но все още, Поли, усещам известно объркване, неяснота при произнасяне на думите, някакво леко фъфлене — както фъфлеше някога като шестгодишна.
— Не, татко — прекъсна го тя с негодувание, — това не е вярно.
— Мис Люси! Признайте: когато ставаше дума за двореца на принц Боа д̀Етанг, тя не каза ли, че го била „виздала“ и че бил „разкосен“?
— Татко, подиграваш ми се и злословиш. Произнасям всяка буква от азбуката по-ясно и от тебе. Но я ми отговори: след като толкова държиш да се отнасям мило с доктор Бретън, ти самият харесваш ли го?
— Разбира се. Дори само заради старото приятелство. Освен туй той е чудесен син на майка си и тъй също добросърдечен човек и отличен лекар. Да, ергенчето си го бива.
— „Ергенчето“! Ах, ти, шотландецо! Татко, в Единбург ли, или в Абърдийн говорят така?
— И на двете места, милото ми, и на двете, та дори и в Глазгоу.
— Непоправим си, татко! И ти май имаш нужда от учение.
— Добре, Поли, склони мис Сноу да учи и двама ни — ти да станеш уравновесена и женствена, а аз — изискан и достолепен.
Светлината, в която господин Дьо Басомпие виждаше „мис Сноу“, ме караше вътрешна да се усмихвам. Какви противоречиви качества на характера ни приписват понякога различните хора, които ни преценяват! Мадам Бек ме смяташе за учена и педантка, мис Фаншоу — за отлична учителка, олицетворение на уравновесеност и дискретност, малко безинтересна може би, твърде изпълнителна, ограничена и добросъвестна, но идеал на съвършена гувернантка, докато друг един — учителят Пол Еманюел, никога не пропускаше случая да ми натякне, че съм прекалено пламенна и избухлива, склонна към авантюри, непокорна и безочлива. Всички те ме караха да се усмихвам насмешливо. Познаваше ме такава, каквато бях, единствено Полина-Мери.
Понеже не желаех да й стана постоянна и платена компаньонка, макар все повече да радвах на нашите сърдечни и другарски разговори, тя ме убеди да учим заедно, за да се виждаме по-редовно и често. Предложи да изучаваме немски език, който и тя като мен намираше труден за овладяване. Решихме да взимаме уроци от някоя учителка на улица „Креси“. Това споразумение ни събираше по няколко часа всяка седмица. Господин Дьо Басомпие изглеждаше много доволен от решението. Напълно одобряваше това, гдето „мадам Мъдрост“ ще прекарва известна степен от свободното си време с неговото хубаво и мило дете.
Другият самозван мой съдник, учителят от улица „Фосет“, след като открил по някакъв потаен начин, че вече не съм непрестанно в пансиона, а излизам редовно в определени часове на определи дни, решил да ме сложи под наблюдение. Разправяха, че господин Еманюел бил възпитан сред йезуити. Бях повярвала докрай, ако действията му бяха по-умело прикривани. Но това, което ставаше, ме караше да се съмнявам. Не съм срещала по-открит заговорник, по-откровен, по-небрежен интригант. Той анализираше собствените си машинации, подробно разработваше интриги те си, а сетне се впускаше в самохвални обяснения за неповторимото си умение. Не знаех дали се чувствувах развеселена, или раздразнена, когато една сутрин приближи до мен и най-сериозно ми прошепна, че „ме държал под око“. Решил бил да изпълни приятелския си дълг и да не ме остави да се поддам докрай на собствените си хитрини. Просто не знаел как да си ги обясни. Смятал братовчедка си Бек виновна, че е допуснала подобно непостоянство от страна на учителка от собствения й пансион. Какво общо можела да има личност като мен, отдадена на тази сериозна професия — учителка, с разни контове и контеси, с „хотели“ и „дворци“? според него вече съм била поела по „лошия път“. Убеден бил, че шест от седем дни на седмицата ги прекарвам навън.
Отвърнах:
— Господинът преувеличава. Наистина напоследък се радвах на удоволствието от известна промяна, но едва след като това стана необходимо и в никакъв случай не съм прекалила.
— „Необходимо?“ Как тъй — необходимо? Та вие сте съвсем здрава. За какво ви е необходима промяна? Препоръчвам ви да се вгледате в католическите калугерки и да изучите техния живот. Те никога не се нуждаят от прамяна.
Не зная какво е било изражението ми, докато ми е говорел, но го е раздразнило. Обясни ми, че съм била безразсъдна, светска, жена, епикурейка, стремяла съм се към величие, трескаво съм гонела светските удоволствия и суета. Очевидно била съм лишена от жертвоготовност, липсвала ми способност да се съсредоточавам, била съм неверница, егоистка, самодоволна. Сметнах за безполезно да отговарям на подобни обвинения и мълчаливо продължих да поправям тетрадките с упражнения по английски.
Не виждал в мен нищо християнско. Като мнозинството протестанти, тържествувала съм в горделивостта и своеволието на езичеството.
Извърнах се от него и се сгуших още по-навътре под крилото на мълчанието.
Той процеди през зъби някакъв неясен звук. Не вярвах да е било проклятие — бе твърде верующ за подобно нещо, но убедена съм, че дочух думата „sacre“. Срамувам се да го призная, но той отново повтори тази дума, допълнена с „хиляди“ не знам какво си, когато два часа по-късно го отминах по коридора на път за урока по немски на улица „Креси“. Не съм срещала по-добър човек в някои отношения от господин Пол; тъй също не познавам по-голям деспот от него.
Учителката ни по немски, фройлайн Анна Браун, беше достойна, сърдечна четиридесет и пет годишна
