жена. Би трябвало може би да живее по времето на кралица Елизабет, защото редовно закусваше сутрин и към обед с бира и говеждо, тъй също откритата й и пряма германска душа, изглежда, страдаше дълбоко от нашата английска сдържаност, макар ние, от своя страна, да смятахме, че се държим необичайно сърдечно с нея. Ала не я тупахме по рамото, а когато скланяхме да я целунем по бузата, вършехме го тихо, не със звучно мляскане. Тези пропуски я смазваха и разстройваха, но, общо взето, се разбирахме добре. Навикнала да преподава на млади чужденки, които нито мислят, нито учат самостоятелно и нямат представа как да се справят с някое затруднение и да го преодолеят, след като поразмисли или се потрудят, нашият напредък, който всъщност бе твърде бавен, й се струваше удивителен. В нейните очи ние бяхме два ледени феномена, студени, горди и свръхестествени.
Наистина младата контеса бе малко горделива и капризна — може би вродената й нежност и хубост й даваха право за подобно държане; ала да се приписват подобни неща и на мене, бе ужасна грешка. Никога не забравях сутрешния поздрав, от който Полина се измъкваше, когато можеше, нито пък надменността бе моето защитно средство, докато Полина винаги държеше това свое оръжие излъскано, подострено и блестящо и всяка дебелашка германска шега измъкваше от ножницата блестящото му острие.
Почтената Анна Браун усещаше тази разлика и докато хем боготвореше, хем се страхуваше от Полина и се отнасяше с нея като с изящна нимфа или малка фея, тя търсеше утеха при мен, личност, напълно земна и по-сговорчива.
Една от книгите, които много обичахме да четем и да превеждаме, беше томчето от баладите на Шилер. Полина скоро се научи да ги рецитира артистично. Фройлайн я слушаше с широка, възхитена усмивка и казваше, че гласът й звънял като музика. Освен това Полина ги превеждаше с голяма лекота и поетическо вдъхновение. Старините й поруменяваха, по устните й трептеше усмивка, очите й искряха и се топяха от възторг. Най-хубавите от баладите научи наизуст и ги рецитираше често, когато оставахме сами. Най-много й харесваше „Жалбата на девойката“ — обичаше да повтаря думите. Успяваше да открие жалостиви нотки в звукосъчетанията, но не одобряваше напълно текста. Една вечер, като седяхве край огъня, тя промълви:
О, непорочна, рожбата си призови назад,
познах докрай блаженството на този свят;
живях и любих аз.
— „Живях и любих“ повтори тя, — това е върхът на земното щастие, краят на живота — да любиш? Не смятам, че е така. То може да е връх на земното страдание, да бъде чисто губене на време и безплодно изтезаване на чувствата. Ако беше казал: „Да бъдеш любен“, Шилер щеше да е по-близо до истината. Нали е друго нещо това, Люси, да бъдеш обичан?
— Сигурно, но защо да го разискваме? Какво означава любовта за вас? Какво знаете за любовта?
Тя поруменя от раздразнение и срам.
— Стига, Люси, чувате ли се какво приказвате? Разбирам татко да се отнася с мен като с дете — дори предпочитам да ме смята за малка, но вие знаете и трябва да признаете, че вече започвам деветнадесет години.
— И на двадесет и девет да бяхте, все това е, чувствата не се опознават с разискване и приказки. Няма да разговаряме за любов.
— Хайде, хайде! — викна тя припряно и разпалено. — Въобразявате си, че ще ме спрете и ще ме накарате да замълча, но аз вече разисквах въпросите на любовта, слушах за нея надълго и нашироко, и то неотдавна, чух лоши неща, обидни неща, неща, които вие няма да одобрите.
И раздразненото, тържествуващо, хубавко, непослушно момиче се изсмя. Не разбрах какво искаше да каже, а не желаех да я питам. Бях много объркана. Но като видях невинното й изражение, опърничаво и унило, накрая казах:
— Кой е този, който ви е приказвал противни и отблъскващи неща по тези въпроси? Кой от хората, близки до вас, се е осмелил да го стори?
— Люси — отвърна тя кротко, — това е една личност, която понякога ме кара да се чувствувам нещастна и много бих желала да не ме навестява. Не я искам.
— Но коя ще е тя, Полина? Учудвате ме.
— Това е, това е братовчедка ми, Дженевра. Всеки път, когато я пуснат, за да отиде у мисис Чолмондли, тя се отбива тук и намери ли ме сама, заговорва за обожателите си. Ще ми разправят за любовта! Трябваше да чуете онова, което тя има да каже за любовта!
— О, та яз съм я чувала — отвърнах спокойно, — и всъщност добре е, че и вие сте я чули. В това няма нищо лошо, дори е добре. Но нима е възможно Дженевра да има някакво въздействие върху вас? Вие сте много повече от нея.
— Много ми влияе. Притежава способността да нарушава щастието ми, да обърква представите ми. Наранява ме посредством чувствата ми към хората, които са ми скъпи.
— Какво ви разправя, Полина? Кажете. Сигурно има начин да се поправи нанесеното зло.
— Черни хората, които най-отдавна и най-много ценя. Не пощади и мисис Бретън, не пощади и Греъм.
— О, не, разбира се, а как точно свързва тия двамата с чувствата си и с любовта си? Защото не се съмнявам, че точно това прави?
— Тя у нахална, Люси, и дори смятам, че лъже. Познавате доктор Бретън. И двете го познаваме. Може да е безгрижен и горд, но кажете, бил ли у някога низък и раболепен? Тя непрестанно ми го описва коленичил в нозете й, хвали се, че я преследвал като сянка, тя го отблъсквала с най-добри думи, а пък той страстно я умолявал. Вярно ли е това, Люси? Има ли истина в това?
— Вярно е може би, че е имало време, когато я е смятал за хубава. Продължава ли да твърди, че той я ухажва?
— Каза, че можела да се омъжи за него когато поиска. Той чакал единствено нейното съгласие.
— Вследствие тези приказки вие станахте по-сдържана към Греъм, нещо, което и баща ви забеляза, така ли е?
— Това ме накара да се усъмня в качествата му. Когато слушам Дженевра, думите й не ми звучат като чиста истина. Предполагам, че преувеличава — а може би и измисля, — но бих искала да зная до каква степен?
— А не искате ли да подложим Дженевра на изпитание — да й дадем възможност да докаже властта, с която се хвали?
— Можем, и то още утре. Татко е поканил гости на вечеря, все хора на науката. Греъм, когото татко също смята за учен — казват, че владеел няколко клона на знанието, — е сред поканените. Ще се чувствувам неловко на трапезата в тази чисто мъжка компания. Трудно ще ми е да разговарям с парижките академици А и Z… Цялото ми светско умение ще бъде поставено на изпитание. Вие и мисис Бретън трябва да дойдете заради мене, а Дженевра ще се отзове, щом само й спомена за това.
— Добре, тогава ще й предам поканата и ще я оставим да докаже на практика онова, което разправя.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
ХОТЕЛ „КРЕСИ“
Следващият ден се оказа много по-запълнен и вълнуващ, отколкото ние — всъщност отколкото аз си го бях представяла. Бил рожденият ден на един от младите принцове на Лабасекур — най-големият, дук Дьо Диндьоньо, — по случая училищата бяха разпуснати, а особено тържествено празнуваше малки колеж „Атене“. Учениците от тази институция бяха съчинили специален адрес, който щяха да връчат в обществената сграда, където се провеждаха годишните изпити и се радваха награди. След церемонията един от преподавателите щеше да държи тържествено слово.
На тържеството щяха да присъствуват неколцина от учените приятели на господин Дьо Басомпие, които бяха свързани по един или друг начин с колежа, заедно с най-видните граждани на Вийет: кавалерът господин Льо Стаас, кметът, както и родителите и роднините на съучениците. Господин Дьо Басомпие бе поканен от приятелите си; естествено, хубавата му дъщеря щеше също да отиде, и тя изпрати бележка до
