понякога спохождат самотниците. Сложих си бонето, наметката, кожата и излязох.
Поех към старата, историческа част на града, чиито посивели и затулени улички често кръстосвах, когато бях тъжна; тръгнах от място на място, докато накрая на един полупуст площад съзрях някакъв антикварен магазин — старо място, пълно със старинни предмети.
Трябваше ми металическа кутия, която да се запои, някакъв буркан или шише с дебело стъкло, което да се запуши и запечата херметически. Сред купчината от различни вещи намерих онова, което търсех.
След това направих от писмата свитък, загънах ги във восъчна хартия, завързах ги с връв и като ги пъхнах в бутилката, накарах стария евреин да я запуши, да я запечата и да я направи непромокаема. Той изпълняваше нарежданията ми и ме поглеждаше с подозрение изпод дебелите си клепачи. Трябва да си е мислел, че подготвям някакво злодеяние. От всичко това аз изпитвах смразяващо чувство — не удоволствие, а тъжно, самотно задоволство. Импулсът, който ме движеше, настроението, което ме владееше, напомняха оня импулс и онова настроение, които ме бяха подтикнали да посетя изповеднята. С бърз ход се върнах в пансиона по здрач, по времето на вечеря.
Луната изгря в седем. В седем и половина, когато ученичките и учителите се намираха в стаята за занимание, а мадам Бек се бе прибрала при майка си и децата в своята всекидневна, когато приходящите се бяха разотишли по домовете и Розин бе напуснала вестибюла, когато всичко бе утихнало, аз се наметнах с шала и като взех запечатаната бутилка, прокраднах се през вратата на първи клас, минах през беседката и оттам тръгнах по „забранената алея“.
Крушата Метусалем се намираше в края на алеята, до моята пейка. Тя се издигаше, неясна и сива, над по-ниските заобикалящи я храсти. Но Метусалем, макар да бе старо дърво, бе все още здраво, само до корена му имаше една дупка, по-скоро хралупа. Знаех тази хралупа, закрита отчасти от бръшлян и гъсти влачещи растения; там бях решила да заровя съкровището си. Ала намерението ми беше не само да скрия едно съкровище, а да погреба една скръб. Тази скръб, над която проливах сълзи, докато я увивах в предпазната й обвивка, трябваше са бъде закопана в земята.
Разрових бръшляна и намерих дупката. Беше достатъчно широка, за да побере шишето, и аз го мушнах вътре. В бараката в дъното на градината имаше строителни материали, оставени от работниците, които неотдавна бяха поправяли част от сградата. Взех лопата и хоросан, замазах с цимент, покрих всичко с черната пръст и отгоре наредих бръшляна. Като привърших, спрях да си почина, облегната на дървото — позабавих се, като всеки скърбящ, край пресния гроб.
Нощният въздух беше тих, ала пропит с някаква странна мъгла, която превръщаше лунната светлина в някаква блестяща омара. В този въздух, или по-скоро в тази мъгла, се криеше нещо — може би електричество, — което ми въздействуваше по особен начин. Почувствувах се тъй, както година преди това в Англия, през една нощ, когато звездата Вечерница сияеше и се движеше по небето, когато, закъсняла в самотните поля, бях спряла да наблюдавам сбора на армията със знамената, трептенето на безбройните копия, бързото движение на пратениците отдолу, откъм Полярната звезда, чак до тъмната висока арка на небесния свод. Не се чувствувах щастлива — напротив, но се усещах крепка, с нови сили.
Ако животът е война, то ориста ми бе да воювам сама. Замислих се как да напусна зимния си лагер — да изоставя землянката, в която нямах вече нито храна, нито фураж. За да осъществя промяната, трябваше до поведа нова битка със Съдбата; готова бях за сражение. Твърде бедна, за да губя, може би бог щеше да ми помогне да спечеля. Но кой бе пътят пред мен? Какъв да бъде моя план?
Все още размишлявах, когато луната, все още забулена, засия ярко. Пред мен проблесна светъл лъч и аз видях някаква сянка да добива ясни очертания. Вгледах се по-внимателно, за да разбера какво е това нещо, появило се така внезапно на мъгливата алея. То ставаше все по-бяло и по-черно. Изведнъж се оформи. Стоях на три метра от стройна, облечена в черно и пребулена в бяло жена.
Изминаха пет минути. Не побягнах, нито извиках. Образът също не помръдна. Заговорих:
— Коя си ти и защо си дошла при мене?
Тя стоеше безмълвна. Нямаше лице, нито образ. Всичко от очите надолу бе закрито с бял плат, ала очите й се взираха в моите.
Почувствувах не толкова смелост, колкото отчаяние, а отчаянието често заема мястото и върши работата на смелостта. Пристъпих крачка. Протегнах ръка, защото смятах да я докосна. Тя сякаш се оттегли. Приближих още. Тя се отдалечаваше мълчаливо, но бързо. Тумбести храсти от вечнозеления лавър и тис се препречиха между мен и онова, което преследвах. Преминах препятствието, огледах се, но не видях нищо. Почаках. Казах: „Ако искаш да предадеш някаква вест на смъртните, ела ми я кажи!“ Тя не се обади, нито се върна.
Нямаше го сега доктор Джон, комуто да разкажа, нямаше ни един, комуто да прошепна: „Пак видях монахинята.“
Полина-Мери често ме викаше на улица „Креси“. Някога в Бретън, макар да се показваше, че ме харесва, тя бе свикнала да не се отделя от мене. Забелязала бях, че кача ли се в стаята си, тя бързо дотичваше подире ми, отваряше вратата, надничаше вътре и казваше с тъничък заповеден глас:
— Слезте долу. Защо стоите тука сама? Трябва да дойдете в гостната.
По същия начин ме подканяше и сега:
— Напуснете улица „Фосет“ и елате да живеете при нас. Папа ще ви плаща много повече от мадам Бек.
Самият мистър Хоем ми предлагаше чудесна сума — три пъти повече от сегашната ми заплата, — ако приемех да стана компаньонка на дъщеря му. Отказах. Струва ми се, че много по-бедна да бях, с много по- ограничени средства, с далеч по-неясно бъдеще, пак щях да откажа. Това не ми бе призвание. Можех да преподавам, да давам уроци, но да бъда частна гувернантка или компаньонка, не бе по вкуса ми. Вместо подобно положение в който и да било голям дом, аз съзнателно бих предпочела да стана слугиня, щях да си купя чифт здрави ръкавици, да мета спални и стълбища, да почиствам печки и брави, но да съм спокойна и независима. Готова бях за шия ризи и да гладувам, но не и да бъда нечия компаньонка.
Не бях сянка за никоя хубава дама — та била тя и мисис Дьо Басомпие. По природа бях склонна да изпадам в меланхолични настроения, бях затворена по нрав, ала и тъгата, и унинието ми трябваше да са доброволни — те ме държаха надвесена усърдно над моето бюро, сред познатите ми вече ученички в първия клас на мадам Бек, отделяха ме от другите в леглото ми, в нейната спалня или в пейката на алеята, която сега се наричаше моя, в нейната градина. Не умеех да се преобразявам, нито да се преправям, не можех да се превърна в предпазен калъф за никоя скъпоценност, в придатък към никоя красота, в сянка на ни едно величие на този свят. Без да се влияем, мадам Бек и аз се разбирахме. Не бях нейна компаньонка, нито пък гувернантка на децата й. Тя ме оставяше свободна, не ме привързваше към нищо — нито към себе си, нито дори към нейните интереси. Веднъж в продължение на две седмици се бе наложило да отсъствува поради заболяването на близък роднина; когато се върна, притеснена и загрижена да не би в нейно отсъствие нещо в училището да се е объркало, и като разбра, че всичко е вървяло по реда си и няма признаци за видима немара, от признателност за тяхната добросъвестност тя раздаде на всеки от учителите по някакъв подарък. Яви се край леглото ми в полунощ и заяви, че нямала подарък за мен.
— Аз съм принудена да покажа на Сент Пиер, че верността е нещо изгодно — заяви мадам. — Но опитам се дали да я направя изгодна за вас, помежду ни ще възникне неразбирателство — а може и да се разделим. Но мога да сторя друго, за да ви направя удоволствие — да оставя свободата, готова съм на това.
Удържа думата си. Каквито и леки белезници да ми бе слагала досега, от този миг нататък ги свали. Така аз имах удоволствието доброволно да съблюдавам правилата й, доставях си радост да отделям двойно повече внимание, да полагам двойно по-големи усилия за ученичките, които ми бе поверила.
Що се отнася до Мери дьо Басомпие, макар да не желаех да живея при нея, аз я посещавах често с удоволствие. При тези посещения установих, че и редките ни срещи, и това доброволно общуване скоро щяха да й станат ненужни. От своя страна господин Дьо Басомпие като че ли не забелязваше, оставаше сляп за подобна възможност, неосъзнаващ като някое дете признаците, неизбежността, очевидното зараждане на нещо, което — стигнеше ли до своя край — може би нямаше да бъде одобрено от него.
Често се питах дали ще го приеме от сърце или ще се възпротиви. Трудно бе да се предскаже. Той бе дълбоко погълнат от научните си интереси, бе проницателен, настойчив, склонен да отстоява всичко, което засягаше любимите му цели, но бе лишен от всяка подозрителност и изпълнен с доверчивост към проблемите на ежедневието. Доколкото разбирах, отнасяше се към „дъщеричката“ си все още като към дете
