Дженевра и мен, в която ни молеше да бъдем у тях по-рано, за да я придружим.
Докато се обличахме с мис Фаншоу в спалнята ни на улица „Фосет“, тя (мис Фаншоу) внезапно се разсмя.
— Какво има? — запитах, защото бе спряла да се облича и ме гледаше втренчено.
— Толкова ми е странно — отвърна тя с привичния й полуискрен, полунасмешлив тон, — че вие и ад сега сме на едно равнище, че посещаваме същото общество и имаме общи познати!
— Да, наистина — отвърнах. — Аз не изпитвам голямо уважение към приятелите, с които дружахте до неотдавна; мисис Чолмондли и сдружение изобщо не биха ми подхождали.
— Но коя сте вие всъщност мис Сноу? — запита тя с тъй неприкрито и откровено любопитство, че и аз се разсмях. — Наричахте се детска гувернантка. В началото като дойдохте тук наистина се грижехте за децата на директорката. Виждала съм да носите малката Жоржет като някоя бавачка — малко са гувернантките, които биха се съгласили на подобно унижение, — а сега мадам Бек ви тачи повече от парижанката Сент Пиер и онова горделиво хлапе, братовчедка ми, ви е направила своя най-доверена приятелка.
— Чудесно! — възкликнах, развеселена от нейното объркване. — Коя съм наистина? А може би някоя предрешена личност? Жалко, че не приличам на такава.
-Учудвам се как всичко това не ви ласкае — продължи Дженевра, — приемате го с такова странно достойнство. Ако наистина сте нищожество, за каквото ми мислех отначало, трябва да сте много опитна.
— Нищожеството, за което някога сте ме мислили! — повторих и лицето ми пламна, но не се ядосах. Какво от туй, че някаква си ученичка безотговорно си играела с думи като „нищожество“ и „величие“? Затова се задоволих да отбележа, че съм била приета вежливо и запитах защо чак толкова я учудва проявата на една най-обикновена учтивост.
— Човек не може да не се чуди на някои неща — настояваше тя.
— Чудите се на чудеса, измислени от самата вас. Готова ли сте най-сетне?
— Да! Позволете да ви хвана под ръка.
— Не! Ще вървим една до друга.
Хванеше ли ме, тя се облягаше цялата върху мене, а понеже нито бях мъж, нито неин обожател, това не ми беше приятно.
— Пак започвате! — викна Дженевра. — Предложих да ви хвана, защото исках да покажа, че харесвам дрехата ви и целия ви външен вид. Замислила го бях като комплимент.
— Така ли? С една дума, искали сте да изтъкнете, че не се срамувате да ви срещнат на улицата с мене, че ако случайно мисис Чолмондли гали кученцето си на някой от прозорците си или полковник Дьо Амал си чопли зъбите на балкона и ви забележи, няма да ви е неприятно, че ви вижда с мене.
— Да — отвърна тя с оная прямота, която бе най-приятното й качество и придаваше простота и искреност и на най-големите й лъжи — прямота, която бе солта, единственото съхраняващо средство за тези характери, иначе не от най-устойчивите.
Оставих лицето ми да изрази онова, което тя мислеше, че е отношението ми към това нейно „да“; устните ми доброволно възпряха езика. Разбира се, в погледа, с който я изгледах, не се четяха нито уважение, нито възторг.
— Проклето, заядливо същество! — продължи да мърмори тя, докато пресичахме големия площад и навлизахме в тихия, приятен парк, през който най-бързо се стигаше до улица „Креси“. — Никой на този свят не се е държал тъй безжалостно!
— Сама си го търсите. Не ме закачайте. Не приказвайте толкова. Тогава и аз ще ви оставя на мира.
— Как да не ви закачам, когато сте тъй странна и толкова загадъчна?
— И странността, и загадъчността са плод на вашата фантазия — досадни червеи; моля ви да ги махнете от погледа ви.
— Но коя сте всъщност? — упорстваше Дженевра, като мушна ръката си под моята; аз от своя страна плътно притисках лакът до ребрата, за да не пусна натрапницата.
— Образ, който търпи развитие — отвърнах. — Започнах като компаньонка на стара дама, сетне станах детска гувернантка, а сега се издигнах до учителка.
— Моля ви, признайте коя се. Никому няма да кажа — настояваше тя, смешна с натрапливото си убеждение, че съм някаква загадъчна личност, която крие истинското си име, и не пусна ръката ми, която бе успяла да хване, продължи да ме подтиква и да прави догадки дотогава, докато се принудих да спра и да се изсмея. По време на пътя тя измисли какви ли не варианти на тази тема и доказа с това нейно упорито убеждение или по-скоро със своето недоверие, че е неспособна да си представи как човек, роден без знатна титла и богатство, без видно име или видни приятели, може да се държи самостоятелно и независимо. Що се отнася до мен, за душевното ми спокойствие беше напълно достатъчно, че съм призната там, където исках да ме знаят. Останалото ми бе безразлично: произход, обществено положение и отвлечените интелектуални достижения заемаха в интересите и мислите ми еднакво място; за мен те бяха като третостепенни обитатели, на които се отрежда малката всекидневна и таванската спалня. Дори когато гостната стая и трапезарията бяха свободни, не ги канех там, защото смятах, че не заслужават подобна почит.
Има хора, които ниското обществено положение води до дълбоки страдания, които, загубвайки връзките с висшето общество, престават да се уважават. Нима тогава не са прави да отдават най-голямо значение на онова положение и ония връзки, които ще ги предпазят от самоунищожение? Щом човек чувствува, че ще се принизи в собствените си очи, ако се узнае, че е от просто потекло, а не от аристокрацията, че родителите му са бедни, а не богати, работници, а не капиталисти, правилно ли ще е да го порицаваме безпощадно, че криел тези съдбоносни факти — че се е стряскал и се е страхувал да не го разобличат? Колкото по-дълго живеем, толкова по-голям опит трупаме за света, и толкова по-склонни сме да извиняваме поведението на ближните си и да не се съмняваме в житейската мъдрост. Очевидно е, че отбранителните стени, с които забелязваме да се ограждат някои лъжедобродетелни жени и някои светски лъвове, са им необходими.
Стигнахме в хотел „Клеси“. Полина бе готова, там беше и мисис Бретън; предвождани от нея и господин Дьо Басомпие, скоро се озовахме на мястото на тържеството и заехме хубави места недалеч от трибуната. Учениците от „Атене“ ни бяха изпреварили, общинските съветници и кметът заемаха почетните столове, младите принцове и възпитателите им стояха на видно място, а останалите редове се изпълваха от аристокрацията и жителите на града.
И през ум не ми бе минало да се запитам кой ли ще е преподавателят, който трябваше да произнесе тържественото слово. Очаквах, че някой от учените ще ше изстъпи да ни държи официална реч, безкритична по отношение на колежките, хвалебствена, що се отнася до принцовете.
Когато влязохме, трибуната беше празна, но след десет минути вече бе заета; внезапно, в един само миг, над пурпурната маса се появиха глава, гръден кош и ръце. Познавах тази глава. Цветовете, формата стойката, изражението й бяха близки и на мен, и на мис Фаншоу. късата черна коса, широкото бледо чело, синият огнен поглед — всичко бе тъй запечатано в спомените ни и свързано с толкова много напрегнати преживелици, че внезапната им поява едва не ни разсмя. Всъщност, да си призная, що се отнася до мен, аз наистина се смях до сълзи, ала се погрижих да сведа глава и да доверя своето веселие единствено на носната си кърпичка и на спуснатия воал.
Драго ми бе да съзерцавам господин Пол. Драго ми бе да го гледам там, изправен, строг и откровен, навъсен и искрен, сприхав и безстрашен, също както в катедрата си в клас. Присъствието му ме изненада. И през ум не ми бе минало, че ще го видя, макар да знаех, че преподава литература в колежа. Убедена бях, че щом той е на трибуната, речта му не ще е нито бездушна, нито хвалебствена, ала не бях подготвена за онова, с което бяхме удостоени, за всичко, което се изсипа върху ни най-внезапно, бързо и несекващо.
Той се обърна към принцовете, към благородниците, към магистратите и гражданите със същата оная непринуденост, със същата рязка и нервна откровеност, с каквато обикновено атакуваше трите курса на улица „Фосет“. На колежаните заговори не като на ученици, а като на бъдещи граждани и патриоти. Тогава все още никой не подозираше събитията, които след туй сполетяха Европа, и духът на словото, произнесено от господин Еманюел, ми се стори странно новаторски. Кой би могъл да допусне, че в равната
