хвърли поглед . Мис Фаншоу е чудесно момиче.

Аз естествено кимнах утвърдително.

— Има ли друга по-чудесна в този салон? — продължи той.

— Смятам, че по-хубава от нея няма.

— И аз мисля като вас, Люси. Вие и аз често сме на едно мнение, с еднакъв вкус или поне с еднакви преценки.

— Така ли? — отвърнах малко зачудено.

— Ако бяхте момче вместо момиче, Люси — кръщелник, на мама вместо нейна кръщелница, — мисля, че щяхме да бъдем добри другари. Щяхме да мислим като един човек.

В думите му се долавяше шеговитост. Някаква светлинка, хем нежна, хем иронична, заигра в очите му. О, Греъм! Един ли, два ли от самотните си часове съм прекарвала да се питам какво ли мислиш за Люси Сноу. Успяваш ли някога да я отсъдиш с добродушие и справедливост! Ако Люси бе същата по характер, ала в допълнение имаше богатство и обществено положение, щеше ли да я преценяваш със същата мярка, пак тъй ли щеше да се отнасяш с мен? Но с тези въпроси аз не те обвинявам. Не, истина, често си ме натъжавал и обърквал, ала аз съм от хората, които твърде често униват и се чувствуват потиснати, настроението ми се помрачава от най-лекото облаче, засенчило слънцето. Може би в очите на най- всевишния съдник аз ще бъда по-виновна и от тебе.

И като си опитах да потисна безразсъдната болка, която проряза сърцето ми, защото усетих, че Греъм отправяше към друг своето истинско, сериозно, мъжко внимание, а за Люси, другарката му от добрите стари времена, намираше само весел присмех, запитах спокойно:

— В какво си приличаме чак толкова?

— И двама умеем да наблюдаваме. Може би не искате да ви признаете това качество, ала аз го притежавам.

— Но вие говорихте за вкусове. Нима не е възможно да гледаме един и същ обект, а да го преценяваме по различен начин?

— Хайде да се изпитаме. Естествено вие ще отдадете заслуженото на достойнствата на мис Фаншоу. обаче кажете ми, какво мислите за другите в стаята — за майка ми например; или за светилата отсреща — господа А и Z… или, да речем, за онази млада дама, мис Дьо Басомпие?

— Знаете мнението ви за майка ви. Не съм се замисляла за А и Z…

— А за другата?

— Мисля, че тя е, както я определихте, бледа млада дама — в момента най-вече бледа, защото е изморена от превъзбуда.

— Но не си я спомняте като дете, нали?

— Питам се понякога дали вие си я спомняте.

— Бях я забравил, но очевидно е, че случки, личности, дори думи и погледи, които са се заличили в паметта, могат при дадени обстоятелства, при дадено състояние на собствения или друг нечий ум да се съживят.

— Напълно възможно.

— И все пак — продължи той — това съживяване не е пълноценно — то се нуждае от потвърждение, дотолкова се е превърнало в неясно видение от някакъв сън, в неуловима игра на въображението, щото е необходимо потвърждението на някой друг свидетел, за да се възстанови образът. Струва ми се, че гостувахте в Бретън преди десет години, когато мистър Хоум доведе момиченцето си, наричано от нас „малката Поли“, и го остави на мама.

— Бях там през нощта, когато то пристигна, а също и сутринта, когато си замина.

— Особено дете беше, нали? Как ли съм се отнасял с нея? Дали съм обичал деца в ония години, бил ли съм любезен и мил тогава — какъвто си бях непохватен и палав? Но вие сигурно и мене не помните, нали?

— Знаете портрета си в „Терасата“. Той е съвсем достоверен. А по държане и вчера бяхте такъв, какъвто сте днес.

— Но, Люси, какво означава това? Думи като тези наистина будят любопитството ми. Какъв съм бил в онова „вчера“ отпреди десет години?

— Мил спрямо всичко, което ви бе приятно, никога и към нищо груб и жесток.

— Тук грешите. Според мен с вас се държах едва ли не грубиянски.

— Грубиянски! Не, Греъм. Никога не бих изтърпяла чиято да било грубост.

— Това поне отлично си го спомням; кротката Люси Сноу ни веднъж не вкуси от моята благосклонност.

— Но не съм вкусила и жестокостта ви.

— Дори Нерон не би си позволил да измъчва същество, безобидно като някоя сянка.

Усмихнах се, потискайки стеснението. О! Защо най-сетне не ме оставеше на мира, защо не престанеше да се занимава с мен. Тези епитети, тези определения аз не желаех да приема. Връщах му „кротката“ Люси Сноу, неговата „безобидна сянка“, връщах му ги без озлобление, но с дълбока умора. Те студенееха и ми тежаха като олово, не желаех да ме товари с подобна тежест. За щастие той скоро смени темата.

— Какви бяха отношенията ми с „малката Поли“? Може би се лъжа, но мисля, че не бяхме врагове…

— Говорите много мъгляво. Смятате ли, че и Поли е толкова безпаметна?

— О, сега не приказваме за „малката Поли“. Моля ви, наричайте я мис Дьо Басомпие; много естествено е подобна царствена особа нищо да не си спомня от Бретън. Погледнете огромните й очи, Люси. Нима те могат да разчетат и един ред в страницата на спомена? Нима са същите, които насочвах към редовете на буквара? Тя не подозира, че аз съм този, който отчасти я е учил да чете.

— От Библията в неделните вечери?

— Днес профилът й е по-сложен, нежен, почти изящен, а колко неспокойно, напрегнато бе изражението й преди! Какво нещо са детските предпочитания — като тънки мехурчета! Да не повярваш просто — навремето тази дама ме харесваше.

— Мисля, че до известна степен ви харесваше — рекох уклончиво.

— Значи и вие не помните? Аз бях забравил, но сега си спомням. От всички в Бретън тя най-много харесваше мен.

— Така си мислите.

— Много точно си спомням. Бих искал да й кажа за всичко, което помня, или по-скоро желал бих вие например да застанете зад нея и да й го нашепнете, а пък аз да изпитвам удоволствието — като седя ей тук — да я наблюдавам, когато споменът са връща. Бихте ли го направили, Люси, за да заслужите вечната ми благодарност?

— Дали бих могла да ви направя вечно благодарен? — запитах. — Не, не бих могла. — И тогава усетих как пръстите ми нервно заиграха и как стискам ръце. Почувствувах освен това някаква вътрешна смелост, пламенна и неотстъпчива. В този случай не бях склонна да задоволя доктор Джон — не желаех. С нов прилив на сили осъзнах колко погрешно преценява той моя характер и моята природа. Всякога бе склонен да ми възлага роля, която не бе за мен. Природата и самата аз му се противопоставяхме. И през ум не можеше да му мине какво чувствувам. Не съумяваше да прочете погледа ми, израза ми, жестовете, а бях уверена, че те всички говорят. Той са наведе към мен и в гласа му прозвуча увещание:

— Направете това за мен, Люси.

И аз може би щях да го задоволя или поне щях ясно да му кажа и да му дам да разбере, че никога не трябва да очаква от мен да вляза в ролята на услужлива субретка в някоя любовна драма, когато след истинския му шепот, почти едновременно с умолителното, кротко „Направете това за мене, Люси“ другото ми ухо бе пронизано от острите, просъскващи думи.

— Хитруша, преструвана, кокетка! — изрече неочакваната змия. — Правите се на сериозна, покорна, умислена, но не сте такава: чуйте какво ще ви кажа: „Неверница! С пламенна душа и светнали очи!“

— Да, душата ми е пламенно и очите ясни! — извиках аз и се извърнах разгневена, ала учителят Еманюел бе изсъскал обидата и бе побягнал.

Най-лошото бе това, че доктор Бретън, чийто слух е остър и чувствителен, долови всяка дума. Той покри лице с носната си кърпа и се разтърси от смях.

Вы читаете Вийет
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату