и плодородна земя на Лабасекур могат да се зародят политически убеждения и национални чувства, каквито долитаха до ушите ми? Излишно е тук да разказвам подробно за неговите схващания, ще кажа само, че дребният мъж бе еднакво искрен и прав в своите възгледи. С цялата си пламенност той бе както строг, тъй и разумен. Смачка в нозете си утопичните теории, отхвърли пренебрежително безплодните мечти, ала когато заговори за тиранията, в очите му проблеснаха искри, а щом заприказва за несправедливостта, гласът му се извиси уверено и ми напомни за тромпета на духовата музика, който долиташе по здрач откъм градината.
Струва ми се, че слушателите му не успяха да споделят докрай чистотата на неговия плам, ала някои от колежаните се въодушевиха, когато им посочи какъв трябва да е пътят им и към какво да се стремят в борбата за бъдещето на тяхната родина Европа. Когато завърши, те го изпратиха д бурни, продължителни и звучни аплодисменти. Макар и строг, той бе любимият им учител.
Когато нашата група излизаше от салона, той стоеше на входа. Видя ме, позна ме и свали шапка за поздрав. Подаде ми ръка и тихо запита:
— Какво ще кажете? — типичен въпрос, който ми напомни дори в този победен за него миг неукротимото му любопитство, пълната липса на онова, което според ме бе задължителен самоконтрол, но той не го притежаваше. В оня миг не би трябвало да го интересува какво мисля аз или който да било от другите, ала той искаше да знае и бе твърде естествен, за да прикрие, твърде импулсивен, за да потисне желанието за това. Дразнех се от прекалената му настойчивост, но пък харесвах наивността му. Би трябвало да го похваля. Сърцето му преливаше от възторг, но — уви! — не ми достигаха слова. Малцина намират нужните думи в подходящия момент. Измърморих някакво бездушно изречение и се зарадвах от сърце, когато другите край мене го заляха с многословни поздравления и прикриха моето безмълвие с водопад от думи.
Някакъв господин го представи на конт Дьо Басомпие, а контът, който също бе възхитен, го покани да се присъедини към приятелите му (повечето бяха приятели и на господин Еманюел) и да вечеря с тях в хотел „Креси“. Той отклони поканата за вечеря, защото бе от хората, които се стесняват от вниманието на богатите. В изражението му се четеше някаква упорита независимост — не отблъскваща и всъщност приятна за оня, който бе опознал характера му. Обаче обеща да отиде по-късно заедно с приятеля си М. А., френски академик.
На вечерята и Дженевра, и Полина, всяка по свой начин, изглеждаха много красиви. Дженевра бе по- пищна с телесните си чарове, ала Полина бе по-привлекателна за ценителя на изящното и на душевната изтънченост — очите й бяха искрящи и изразителни, държането — очарователно, изразът й — жив и интелигентен. Тъмната пурпурна рокля на Дженевра изтъкваше светлите й къдри и подхождаше на розовата й кожа. Дрехата на Полина — с модна кройка, но много простичка, от гладък бял плат — успокояваше очите и изтъкваше бледината на кожата, кроткото оживление на лицето, нежната дълбочина на погледа, тъмната сянка и гъстотата на косите — по-кестеняви от тези на братовчедка й; такива бяха и веждите, клепките, големите й живи очи — по лицето на мис Фаншоу природата бе изписала всички тези подробности едва-едва, с небрежна ръка, а при мис Дьо Басомпие бе положила старание и вкус.
Полина се стесняваше от учените, но това не я бе накарало да занемее. Разговаряше скромно, тихо, с известно усилие, ала с истинско очарование, така изискано и умно, че баща й на няколко пъти прекъсна думите си да послуша и я погледна с гордост и задоволство. Тя беседваше с един учтив французин, М., много учен и възпитан. Останах възхитена от френския й език. Беше безпогрешен — изреченията построени правилно, с подходящи идиоми, с чист акцент. Дженевра, прекарала половината от живота си в Европа, бе далеч по-невежа — наистина речникът й беше богат, но нито притежаваше, нито някога щеше да постигне подобна точност и чистота. Господин Дьо Басомпие изпитваше задоволство и от това, защото бе особено взискателен, що се отнася до владеенето на един чужд език.
Тук имаше и друг слушател и наблюдател — човек, който бе пристигнал малко по-късно, възпрепятствуван от ангажиментите на професията си. Още щом седна на мястото си, доктор Бретън безмълвно огледа двете момичета, и продължи да ги наблюдава скришом почти през цялото време. Присъствието му съживи мис Фаншоу, която до този миг седеше съвсем безучастна. Тя изведнъж стана усмихната и самодоволна, поведе разговор — макар онова, което казваше, да не бе на място или по-скоро темите й бяха неуместни за случая. Лекомислените й, несвързани приказки може би някога са се харесвали на Греъм. Твърде възможно бе още за му харесват, може би моето въображение ме караше да си представям, че докато очите му изпитваха наслада и ушите му поглъщаха гласа й, естетическото му чувство и изящният му вкус оставаха недотам задоволени и възторжени. Истината е, че Дженевра се стараеше всячески да привлече вниманието му, а то се озоваваше на това с мила учтивост. В държането му не проличаваше нито раздразнение, нито студенина. Дженевра седеше до него, а той й отдаваше почти цялото си внимание по време на вечерята. Тя като че ли остана доволна и премина в гостната в отлично настроение.
Ала щом стигнахме в това убежище, тя отново стана безразлична и бездушна. Тръшна се на един диван, заяви, че и словото, и вечерята били безкрайно отегчителни, и запита братовчедка си от къде намира сили да понася тази група от прозаични дървени философи, които баща й събирал край себе си. Но щом се чуха стъпките на мъжете, оплакванията й секнаха. Тя се изправи, притича до пианото и въодушевено засвири. Доктор Бретън влезе сред първите и застана край нея. Казах си, че няма дълго да остане там. Струваше ми се, че ще го привлече мястото край камината. Той само погледна нататък; докато гледаше, други пристъпиха натам. Очарованието и умът на Полина извикваше възхищението на тези интелигентни французи. Изтънчената й хубост, кроткото й и учтиво държане, младежкият й, но вроден такт им допаднаха много. Струпаха край нея не за да разискват по научни въпроси, нещо, което би я накарало да замлъкне, а да поговорят за книги, за изкуство, за живота изобщо — теми, по които тя очевидно бе размишлявала и чела. Аз слушах. Убедена съм, че и Греъм, макар да стоеше настрана, също се ослушваше. Слухът, както и зрението му бяха остри, бързи, проницателни. Знаех, че следи разговорите. Чувствувах, че начинът, по който се водеха, му харесва, радва го почти до болка.
Полина криеше у себе си далеч по-голяма сила както на чувствата, тъй и на характера, отколкото можеше да се предположи — отколкото самият Греъм можеше да си представи, — защото тя на се разкриваше пред всекиго. Истината е, читателю, че няма съвършена хубост, няма истинско очарование, не съществува съвършенство на душата без такава вътрешна сила — същинска, цялостна, уверена. Останалото е като да очакваш сочен плод и пищни цветове от дърво без корени и без сокове, да търсиш очарование в някое хилаво и бездушно тяло. Възможно е за известно време прелестният образ на красотата да разцъфти на суха клонка, но той не ще издържи и на най-слабия повей, скоро увяхва дори и под най-яркото слънце. Греъм би се удивил, ако някой доброжелател му подшушнеше колко жилаво и издръжливо е това крехко същество, ала аз, която я познавах от дете, знаех, или по-скоро досещах се, колко дълбоки и здрави са корените, с които плодовитата почва на действителността подхранваше нейните достойнства.
Докато слушаше и изчакваше пролука в оня магически кръг, доктор Бретън оглеждаше неспокойно цялата стая и погледът му случайно се спря на мене — там, където се бях скрила кротко в нишата, близо до кръстница и господин Дьо Басомпие, които си „бъбреха“ — както би се изразил шотландецът мистър Хоум, а контът би превел като „tete a tete“. Греъм ми се усмихна приятелско, прекоси салона, запита ме как съм и ми заяви, че му се виждам побледняла. Аз също се усмихнах, като си спомних, че от цели три месеца доктор Греъм не бе разговарял с мене — вечност, която той изобщо не осъзнаваше. Той седна и се умълча. Предпочиташе да гледа вместо да приказва. Сега Дженевра и Полина се намираха срещу него. Можеше да ги съзерцава до насита. Огледа двете фигури, проучи и двете лица.
След вечерята бяха дошли няколко дами и господа, за да участвуват в разговорите; сред мъжете бях забелязала един строг, тъмен учителски силует, който се движеше оттатък, във външния салон. Господин Еманюел познаваше мнозина от присъствуващите мъже, но от жените, струва ми се, позната му бях само аз. Като погледна към камината, той ме видя и спонтанно понечи да приближи, ала като съзря и доктор Бретън, разколеба се и отстъпи. Да бе единствено това, не би имало причина за скарване, но вместо само да остане, където си беше, той смръщи вежди, нацупи устни и тъй се огрози, че аз отвърнах поглед от противната гледка. Заедно с неприветливия си брат бе пристигнал и господин Жозеф Еманюел, и в този миг отменяше Дженевра на пианото. Какви майсторски пръсти смениха ученическото подрънкване! С какви звучни, благодарствени звуци откликна инструментът на милувката от ръката на истинския артист!
— Люси! — доктор Бретън наруши мълчанието и се усмихна, когато Дженевра се плъзна край него и му
