Зрението на господин Пол бе особено, трудно да се коригираше, а тези стъкла му подхождаха много добре. Чувала го бях да ги нарича „съкровища“. Когато ги вдигнах, натрошени и безполезни, ръката ми потрепера. Дълбоко бях стресната от белята, която направих, но струва ми се, че бях обзета по-скоро от жалост, отколкото от страх. Известно време не смеех да погледна сполетения от бедата учител. Той проговори пръв.
— Ето! — рече. — Останах си без очила! Мис Люси, вярвам, ще признае, че въжето и бесилото са напълно заслужени. Трепери в очакване на присъдата. А, изменнице, изменнице! Решили сте да ви падна в ръцете безпомощен и сляп!
Вдигнах поглед. Лицето му, вместо да е разлютено, застрашително и намръщено, преливаше в оная усмивка, розовееше в оная руменина, която го озаряваше вечерта в хотел „Креси“. Не бе разгневен, не бе дори тъжен. Спрямо истинските бели, той откликваше с пълно опрощение; пред истинското предизвикателство се превръщаше в търпелив светец. Случката, която ми изглеждаше толкова злополучна — която според мен бе провалила отведнъж всичките ми шансове да го убедя — се бе превърнала в мой пръв помощник. Неподатлив към убеждаване, докато не му бях сторила нищо лошо, той бе сърдечно склонен на всякакви отстъпки, щом вече стоях пред него в ролята на умишлен и разкаян злосторник.
Той продължаваше мило да ме укорява, че съм била „силна жена, ужасна англичанка, същински ураган“, и накрая заяви, че нямал друг изход, освен да се подчини на оная, дала му такъв пример за опасната си сила, постъпила съм точно като „великия император“, който разбил една ваза, за да смае околните. Накрая той наложи шапката си, стисна окуражаващо и опрощаващо ръката ми, измъкна от нея счупените си очила, поклони се за сбогом и се понесе към „Атене“, развеселен и в чудесно настроение.
След гореспоменатата дружелюбност читателят ще съжали, когато научи, че преди още да се бе стъмнило, отново се карах с господин Пол, но тъй стана, и то не по моя вина.
Той имаше обичая — един много похвален и приятен обичай — да пристигне вечер, без да е предупредил, да нахлуе в тихия час за занимания, да се натрапи неочаквано на нас и на заниманията ни, да накара да се затворят учебниците, да е измъкнат ръкоделията и като разгъне пред себе си някоя дебела книга или книжка с памфлети, да ни предложи наместо противния урок по вероучение, четен монотонно от позаспалата ученичка, някоя трагедия, внушителна благодарение на пламенния му глас — някоя драма, която до този миг аз не съм оценявала както трябва; защото господин Еманюел съумяваше да я превърне в съд за излияния и да я напълни, с вродения си размах и страст, като купа с живителна течност. Друг път поразяваше мрака на нашито ежедневие с лъч, отразен от друг, по-слънчев свят, даваше ни възможност да надзърнем в съвременната литература, прочиташе ни пасажи от някое увлекателно четиво или пък последния фейлетон, предизвикал бурен смях в парижките салони, като всякога със строгата си ръка се стараеше да премахне от трагедията, мелодрамата, разказа или есето всеки пасаж, фраза или дума, които според него бяха неподходящи за ушите на тази аудитория от млади девици. Забелязаха бях, и то неведнъж, че там, където пропускът остава безсмислена празнота или обезсилваше фразата, той можеше и съумяваше да измисли цели параграфи, също толкова въздействуващи, както пропуснатите. Диалозите и описанията, които съчиняваше, бяха често дори по-хубави от съкратените.
И тъй, в описаната вечер ние седяхме тихи като монахини в „усамотение“; ученичките учеха, а учителките работеха. Спомням си моето ръкоделие. Беше красиво и ми доставяше удоволствие. Работех го с определена цел, не само за да убивам времето. Смятах, като го завърша, да го подаря, а понеже часът за поднасяне на подаръка наближаваше, трябваше да бързам, шиех усилено.
Чухме познатото ни рязко иззвъняване, сетне до нас стигна тропотът от забързаните стъпки. Думите „господинът идва“ още не бяха доизречени, когато двукрилата врата се разцепи (защото тя наистина се „разцепваше“, когато влизаше той; дума, бавна като „отвори“, не е в състояние да опише действията му) и той застана сред нас.
Имаше две маси за занимания, дълги и оградени с пейки, над всяка от тях висеше лампа. Под тази лампа, от двете страни на масата, седеше по една учителка. Ученичките се нареждаха отляво и отдясно, най-възрастните или най-ученолюбивите по-близо до лампите или „тропиците“, а по-мързеливите и по- малките към „северния“ и «южния» полюс. Господинът имаше обичай учтиво да предлага стол на някоя от учителките, обикновено на Зели Сент Пиер, главната учителка, сетне да се настани от освободеното от нея място и да се възползува от цялото сияние на Рака или Козирога, нещо, което поради лошото зрение му бе необходимо.
Както винаги, Зели стана живо, засмяна до уши, разкрила две редици бели зъби в оная нейна особена усмивка, която минаваше от ухо до ухо и се бележеше единствено с острота, тънка извивка на устните, без да се разпростре по изражението й, без трапчинки по бузите, без светлинки в очите. Предполагам, че господинът не я забеляза или по-скоро бе решил да не я забелязва, защото бе капризен като някоя жена; освен това очилата (беше си купил нови) му служеха за извинение при подобен пропуск и недоглеждане. Все едно какво му е било в ума, но той отмина Зели, тръгна към отсрещната страна на масата и преди да съм успяла да мръдна, прошепна: «Не мърдайте», и се настани между мен и мис Фаншоу, постоянната моя съседка, която всякога ме допираше с лакът, макар вечно да й повтарях:
— Дженевра, няма ли най-сетне да ме оставите на мира!
Лесно бе да се каже «Не мърдайте», но какво друго можех да сторя? Трябваше да му сторя място, трябваше да помоля ученичките да се отдръпнат, за да се отдръпна и аз. На Дженевра й беше добре да се залепи до мене, «за да й бъдело топло», както обясняваше, в студените зимни вечери и да ме боде в сърцето с нейните вечни задевки и побутвания — дотам, че ме принуждаваше понякога да скривам по някоя карфица в колана си, за да се пазя от острия й лакът; но смятах, че с господин Еманюел не мога да се държа по същия начин, затова отдръпнах конците и ножиците, за да освободя място за книгата му, и се поместих, всъщност отдалечих се на не повече от метър — нещо, което всеки разумен човек би сметнал за естествено, прилично разстояние. Ала господин Еманюел не бе разумен човек; като прахан и кремък, какъвто си бе — той припали и пламна изведнъж.
— Значи не ме искате за съсед — измърмори. — Значи ще се делим на касти, отнасяте се с мен като с парий — кипеше учителят. — Добре! Ще го наредим другояче! — И се хвана на работа.
— Станете, госпожици! — викна господин Пол.
Момичетата станаха. Той ги накара да се оттеглят от другата страна на масата. Мене ме заведе до края на дългата пейка и след като ми донесе кошничката за ръкоделие, коприната, ножиците и всички принадлежности, сам се настани на противоположния край.
Колко абсурдно изглеждаше всичко, сторено дотук, никой не посмя да се изсмее, беда щеше да сполети нещастницата, която би си позволила да се изкиска. Що се отнася до мен, приех всичко с пълно спокойствие. Седях си тям усамотена и откъсната от света. Седях, гледах си работата и не се чувствувах нещастна.
— Достатъчно ли ви е това разстояние? — запита той.
— Господинът ще прецени най-добро — отвърнах.
— Много сте добре. Вие поискахте да сте нашироко. Не съм крив аз.
И с това твърдение той започна да чете.
За беда избрал си бе френския превод на онова, което обяви като «драма Вилямс Шекспир; лъжливото божество — гласяха по-нататъшните обяснения — на ония езичници, англичаните». Как би допълнил описанието, ако настроението му бе се помръкнало, не смея и да си представя.
Естествено преводът на френски бе много лош, а пък и аз не си направих труд да прикривам възмущението, извикано от някои безобидни пропуски и несъвършенства. Не беше необходимо да казвам каквото и да е, ала човек може да показва мнението, което му е забранено да изрази с думи. Очилата на господина бяха нащрек и той забелязваше всеки мой възмутен поглед, не вярвам да е пропуснал ни един. Накрая махна очилата, за да остави очите си да искрят на воля, и тъй яростно се разгорещи на северния полюс, където доброволно се бе изолирал, както не би могъл да се затопли в тази студена стая дори под отвесните лъчи на самото съзвездие Рак.
Свърши да чете и аз очаквах да видя дали ще се оттегли, без да е дал израз на яда си, или ще го пусна да се изрази. Не бе в нрава му да се владее, но всъщност какво му бях сторила, за да му дам повод за открита вражда? Не бях промълвила нито думи и не би било справедливо да ме кори или наказва за това, че
