ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ПРАЗНЕНСТВОТО НА ГОСПОДИН ПОЛ
На другата сутрин станах един час преди зазоряване и довърших моя ланец, коленичила на пода в спалнята до средната поставка, за да се възползувам от последното мъждукане на нощната лампа.
Всичките ми материали — целият ми запас от мъниста и коприна — се свършиха, докато верижката получи желаната от мен дължина и плътност. Изработих я двойна, защото знаех, че за да се задоволи вкусът на оня, за когото я приготвях, трябваше непременно да е много красива. Необходима ми бе малка златна закопчалка. За щастие подобна закопчалка имах на единствената си огърлица. Извадих я оттам, приших я на ланеца, сетне го сгънах внимателно и го сложих в кутийката, която бях купила заради изяществото й — беше от тропическа медена черупка, бледооранжева, покрита с коронка от искрящи сини камъчета. На вътрешната страна на капачето внимателно изгравирах с върха на ножицата нечии инициали.
Читателят, надявам се, помни описанието на тържеството в чест на мадам Бек. Вероятно не е забравил, че на всяка нейна годишнина в училището се събираха пари и се поднасяше подарък. Съблюдаването на този ден бе чест, отдавана единствено на мадам, и макар не толкова тържествено — на нейния роднина и съветник, господин Еманюел. В неговия случай то бе почит, изразена спонтанно, а не премисляна и уговаряна предварително — допълнително доказателство сред многобройните други за уважението, с което се отнасяха ученичките към учителя па литература въпреки неговите пристрастия, предубеждения и раздразнителност. Той бе дал да се разбере, че няма да приеме нито порцелан, нито скъпоценности. Радваше го малкото внимание, стойността, парите изобщо не го трогваха. Диамантеният пръстен или златната кутийка за енфие биха го развълнували много по-малко от някое цвете или рисунка, поднесени му простичко и от сърце. Такъв беше по характер. Не будеше симпатия при първа среща, но печелеше — при продължително общуване.
Празникът на господин Пол бе на първи март, четвъртък. Денят бе топъл и слънчев и тъй като тогава всички посещаваха литургията и освен туй следобедът бе отреден за почивка, разрешаваше се да се излиза из града, да се пазарува и да се ходи на гости, всички тези съображения изискваха по-хубаво облекло и елегантност. Всички носеха чисти яки, а обикновената училищна рокля бе заменена с нещо по-леко и по- светло. В този четвъртък госпожица Зели Сент Пиер си облече копринена дреха — нещо, което се смяташе в Лабасекур за лекомислено разточителство и лукс, — да, дори подхвърляха, че рано сутринта извикала фризьор да й оправи косите. По-наблюдателните ученички откриха, че била напръскала ръцете и кърпичката си нов моден парфюм. Бедната Зели. Напоследък тя често заявяваше, че се е уморила смъртно от този затворен трудов живот, че копнеела да има средства и време, за да си почине, да има кой да работи вместо нея — съпруг, който да й плаща дълговете (затънала бе до гуша в тях), да й купува дрехи и да й даде свобода, както се изразяваше, «за да вкуси малко от удоволствията». Отдавна се шушнеше, че е хвърлила око на господин Еманюел. А господин Еманюел често задържаше погледа си на нея. Стоеше и я наблюдаваше неотлъчно в продължение на дълги минути. Виждала съм го да я гледа цял четвърт час, докато ученичките тихо пишеха съчинение, а той седеше възхитен на естрадата и не вършеше нищо. Осъзнаваща това царствено внимание, тя се притесняваше, хем поласкана, хем удивена, а господинът долавяше какво изпитва и я оглеждаше с отблъскваща проницателност — в някои случаи той притежаваше ужасяващо, безпогрешно прозрение и умееше да улови и най-тайната мисъл в скривалището й, да разголи празните, безплодни места на душата и под най-пищното було; да, както и лошите скъпоценности, скритите недъзи — всичко онова, което и мъже, и жени биха искали да укрият — кривият гръбнак, сакатият крак, с който си се родил, и дори по-лошото — петната и уврежданията, които хората сами си нанасят. Господин Пол бе готов да съчувствува и да прости и най-странния недостатък, стига да си го признаваш открито, ала там, където очите му съзираха непочтено залъгване, където неспокойното му търсещо око откриваше лъжливо прикриване, о, там той проявяваше жестокост и дори проклетия. Екзалтирано дръпваше покривалото от бедните сгърчени нещастници, страстно ги подканваше към хребета на позорния хълм и там ги показваше голи, измамни, жалки, живи лъжци, бедни изчадия, които не биваше да се гледат без покривало. Той смяташе, че постъпва справедливо; що се отнася до мен, съмнявам се дали човекът е в правото си да раздава подобно правосъдие към друг човек. Неведнъж при подобни негови прояви съм се виждала принудена да опростя сълзите на жертвите му и не съм му спестявала гнева и укорите си. Той ги заслужаваше, но не бе лесно да го разубедиш в твърдата му вяра, че е постъпил справедливо и полезно.
След закуската и подир литургията училищният звънец събра всички в класните стаи. Гледката беше красива. Учителки и ученички седяха, спретнато облечени, и всяка държеше в ръка празничен букет — най-хубави и свежи пролетни цветя изпълваха въздуха със своето ухание. Само аз нямах букет. Обичам да гледам цветята, когато растат, ала откъснат ли се, те вече не ме радват. Смятам ги за неща без корен, тленни, приликата им с живота ме натъжава. Никога не поднасям цветя на хората, които обичам, не желая никога да получа цвете от ръце, които са ми скъпи. Госпожица Сент Пиер забеляза, че ръцете ми са празни. Не можеше да повярва, че съм проявила небрежност. Очите й живо потърсиха около мен — не можеше да не съм скрила някъде поне едно символично цвете, някое букетче от виолетки, нещо, с което да си спечеля похвала за проявения вкус, за изобретателност. Невъобразимата англичанка надмина опасенията на парижанката. Тя стоеше буквално «празна», без букетче и без листенце, като зимно дърво. Убедила се, че е тъй, Зели се усмихна доволна.
— Колко разумно сте постъпили, че сте си спестили парите, мис Люси — рече тя. — А пък аз, глупачката, взех и прахосах цели два франка за един букет от парникови цветя!
И тя гордо ми го показа.
Но тихо! Чуват се стъпки — стъпките! Те приближаваха отчетливо както винаги, ала с една отчетливост, казахме си поласкани, вдъхновена от други чувства, не само от нервност и целенасоченост. Стори ни се, че тази сутрин в «устрема» (изразено по-романтично) на нашия учител имаше нещо дружелюбно; и така беше.
Влезе в настроение, което се разля като нов слънчев лъч в и без туй в добре осветения първи клас. Утринната светлина, заиграла сред нашите цветя и огряла засмяно стените, се подсили от благия поздрав на господин Пол. Като истински французин (макар и да не зная защо го казвам, тъй като у него нямаше нито лабасекурска, нито френска кръв), той се бе облякъл за «случая» и за събитието. Очертанията на тялото му не се губеха в неясните, мрачни и затворнически гънки на черното му палто, обратното — фигурата ми (такава, каквато си беше — не смятам да я възвеличавам), бе стегната в елегантен жакет и копринена жилетка от красива материя. Наперената и безобразна «гръцка капа» липсваше. Той приближи гологлав, стиснал в ръката, облечена в ръкавица, една нормална, хубава шапка. Дребничкият човек изглеждаше елегантен, много елегантен. В сините му очи се четеше дружелюбност, мургавото му лице излъчваше добри чувства, които го правеха красиво. Човек просто забравяше, че носът му, макар и немалък, бе някак безформен, че страните му са хлътнали, че челото му е изпъкнало и ръбато, че устата му не е като розова пъпка. Човек го приемаше такъв, какъвто е, и съзнаваше, че е тъкмо противоположното на скучен и незначителен.
Той отиде до катедрата и постави там шапката и ръкавиците си. «Bon jour, mon amies» (Добър ден, приятели), прозвуча гласът му, в който имаше нотки на извинение за острите понякога забележки и хапливо заяждане. Не беше закачлив, добродушен глас, нито пък напевен като на свещеника, ала си бе само негов — бе гласът, с който личеше, че говори от сърце. Това негово сърце понякога наистина проговаряше; макар и раздразнително, то не бе каменно. В кората му имаше места, които бяха много нежни — които го караха да бъде нежен с малките деца, които му позволяваха да се привързва към девойките и жените, макар и да бе бунтовник по душа, той не бе в състояние да отрече, че те го привличат повече, отколкото съществата от неговия пол.
— Всички ние желаем на господина един добър ден и му поднасяме своите поздравления по случай неговия празник — изрече госпожица Зели, обявявайки се за говорителка на събранието, и като пристъпи с присъщите й приветливи движения, постави пред нея своя скъп букет. Той се поклони.
Нареди се дълга редица от поздравяващи. Всички ученички с плъзгащата се походка на чужденките, минаваха край него и оставяха своите цветя. Всяко момиче подреждаше букета си върху катедрата по такъв изкусен начин, че се получи нещо като цветна пирамида — пирамида разцъфтяла, разклонена и извисена с такава пищност, че накрая скри своя герой. След като тази церемония свърши, всички се върнаха по
