местата си и тогава настъпи дълбока тишина в очакване на неговото слово.
Изминаха цели пет минути, а мълчанието продължаваше; минаха десет, без да се чуе нито звук.
Мнозина от присъствуващите вече започнаха да се чудят какво чака господинът. И с пълно право. Безгласен и невидим, неподвижен и мълчалив, той се притесняваше зад купчината цветя.
Накрая оттам се зачу глас, приглушен, сякаш долиташе от някаква яма:
— Това ли е всичко?
Госпожица Зели се огледа.
— Всички ли предадоха букетите си? — запита тя ученичките.
Да, всички бяха оставили китките си, от най-възрастните до най-малките, от най-високата до най- ниската. Главната учителка го съобщи.
— И това ли е всичко? — прозвуча пак въпросът, изречен с още по-плътна интонация отпреди.
— Господине — изправи се госпожица Сент Пиер и сега заговори с характерната си сладка усмивка, — имам честта да ви съобщя, че с едно-единствено изключение всички присъствуващи в класа са ви поднесли своите цветя. Господинът ще бъде тъй добър да извини мис Люси. Като чужденка, тя най-вероятно не е знаела нашите обичаи или не оценява тяхното значение. Мис Люси е сметнала тази церемония за прекалено лекомислена, за да й отдаде нужното внимание.
— Браво! — промълвих през зъби. — Умееш да приказваш, Зели.
Едно помахване с ръка зад пирамидата бе единственият отговор на думите на госпожица Сент Пиер. Този жест като че ли осъждаше думите и искаше тишина.
След малко ръката бе последвана от цялата фигура; заставайки отпред на естрадата, взрян право пред себе си в огромната карта на света, която прикриваше отсрещната стена, той запита за трети път с много трагичен глас:
— Това ли е всичко?
Все още можех да оправя нещата, като пристъпя към него и сложа в ръката му червеникавата мидена кутийка, която в този миг стисках в своята собствена ръка. Всъщност това и смятах да сторя, но първо смешното държане на господина ме бе накарало да се позабавя, а след това пък превзетата намеса на госпожица Сент Пиер ме бе предизвикала да се въздържа. Читателят, който и без това няма никакви основания да приписва на мис Сноу кой знае какви достойнства на характера, едва ли ще се изненада да научи, че тя е сметнала за унизително да се защищава с намеците на парижанката, а освен това господин Пол изглеждаше толкова нещастен и приемаше пропуска ми тъй надълбоко, щото заслужаваше да бъде подразнен. Не поднесох кутийката, не промених израза си и останах на своето място безчувствена като камък.
— Добре тогава! — долетя гласът на господин Пол; като изрече тази фраза, по лицето му се изписа пристъп на бурни чувства — гняв, възмущение, решителност, — челото му се сбръчка, устните му се свиха, по страните му се вдълбаха дълбоки бръчки. Той преглътна онова, което му се искаше да каже, и се впусна в обичайното си слово.
Не си спомням точно какво беше то. Не слушах. Начинът, по който успя да се овладее, бързината, с която се справи с обидата или гнева си, всичко това ме накара да изпитам чувство, което бе противоположно на присмеха, събуден от въпроса «Това ли е всичко?»
Към края на речта му настъпи весел обрат. Заслушах се с учудване.
Вследствие на едно неочаквано раздвижване изпуснах напръстника си на пода и навеждайки се да го вдигна, ударих глава о острия ръб на масата; злополука, която съвсем естествено предизвика малко суматоха, макар да бе неприятна единствено за мене. Господин Пол се раздразни и като прати по дяволите достойнството и самообладанието, които никога не успяваха да го завладеят докрай, поддаде се на настроението, в което се чувствуваше най-добре.
Не зная как, но докато е произнасял своето слово, той бе успял да прекоси Ламанша и да акостира на английския бряг; заварих го там, където се заслушах.
Хвърляйки унищожителен поглед върху класа — поглед, който имаше за цел да покосява, когато стигне до мене, — той се нахвърли яростно върху «Les anglaises».
Не бях чувала да се говори срещу англичанките така, както говори в оная сутрин господин Пол. Не пощади нищо — нито ума, нито морала, нито поведението, нито външността ми. Особено ясно си спомням хулите срещу високия им ръст, дългите им шии, тънките им ръце, безбожния им скептицизъм, педантичното им образование, развлеченото им облекло, непоносимата им горделивост, престорената им добродетелност; сдъвка ги най-безпощадно и по вида му личеше, че само благоприличието го спира да изрече още по-жестоки неща. О, той беше зъл, отровен, необуздан и в резултата на всичко тъй отблъскващ с грозотата си.
«Ах, ти, малко, проклето, зло човече!, казах си аз, нима съм длъжна да се безпокоя, че съм щяла да те наскърбя, да засегна твоите чувства? Как не, за мен ти си вече без значение, като най-проскубания букет от твоята пирамида.»
Със съжаление признавам, че не успях да доведа докрай това свое решение. За известно време хулите срещу Англия и англичаните не успяха да ме засегнат. Стоически търпях в продължение на петнадесет минути, но тази съскаща усойница бе твърдо решена да ухапе и накрая изрече такива неща — не само за жените ни, но и за най-светлите ни имена и велики мъже, опетнявайки британски щит и окалвайки британското знаме, — че наистина успя да ме ухапе. Със злостна наслада той използува за доказателство най-цветистите злободневни европейски исторически лъжи. Зели и целият клас се разляха в широки усмивки на отмъстително тържество, защото тези шутове лабасекурите изпитват странна и тайна омраза към Англия. Накрая аз ударих силно по масата, отворих уста и изкрещях:
— Да живее Англия, историята и нейните герои! Долу Франция, лъжите и подлеците!
Класът занемя втрещен. Предполагам, че са ме сметнали за луда. Учителят измъкна носната си кърпа и злодейски се усмихна в гънките й. Злонамерено чудовище! Сега вече си мислеше, че е спечелил победа, защото ме бе накарал да се разгневя. Миг след туй то бе в добро настроение. Ласкаво взе да говори за подарените му цветя, изказа се поетично и символично за тяхната прелест, за уханието, чистотата и тъй нататък, послужи се с цветисти френски сравнения между «младите девойки» и красивите цветове пред него; отправи на госпожица Сент Пиер многословен комплимент за нейния пищен букет и завърши с изявлението, че в първата хубава и топла пролетна утрин възнамерявал да изведе целия клас на закуска в полето — «поне онези от класа — додаде натъртено, — които смятам за свои приятели».
— Аз не съм сред тях — възкликнах неволно.
— Добре! — отвърна той и като събра цветята в две ръце, изхвръкна от стаята, а пък аз сложих ръкоделието, ножиците, напръстника и пренебрегнатата кутийка в масата си и се качих горе. Не зная дали той е чувствувал гняв и ярост, но си признавам, че аз бях разтърсена от тях.
Но гневът ми бе странно мимолетен — не бях стояла час на ръба на леглото, припомняйки си вида, държането, думите му, и вече се усмихвах на случилото се. Дори съжалявах, че не съм му подарила кутийката. Имала бях желание да го зарадвам. Ала съдбата не бе повелила това.
Следобед като си спомних, че чиновете на класните стаи са достъпни за всички и като си помислих, че ще е по-добре да прибера онази кутийка заради инициалите на капака й, П. К. Д. Е., за Пол Карл (или Карлос) Давид Еманюел — това бе пълното му име (тези чужденци имат цяла върволица от кръщелни имена), — аз слязох в класната стая.
Тя тънеше в празнична тишина. Приходящите ученички се бяха разотишли, пансионерките бяха излезли на разходка, учителките освен дежурната за седмицата бяха из града на гости или на покупки. Етажът с класните стаи беше пуст, пуста бе и приемната с тежката тържествена лампа, спусната от тавана, с двата разклонени канделабри, с големия роял — затворен, онемял, наслаждаващ се на почивката в средата на седмицата. Учудих се, че вратата на първи клас зее полуотворена, защото обикновено тази стая, когато не учехме, стоеше заключена и в нея освен мадам Бек можех да влизам единствено аз, понеже притежавах втория ключ. Още повече се учудих, когато приближих и дочух отвътре някакво движение — долових стъпки, преместване на стол, шум от отваряне на капак.
«Сигурно мадам Бек извършва своите проверки» — реших, след като поразмислих. Открехнатата врата ми позволяваше да се уверя. Надникнах. И какво съзрях? Не одеянието на мадам Бек — шалът и чистото боне — а палтото и късо подстриганата коса на някой мъж. Тази личност бе седнала пред моята маса. Мургавата му ръка държеше отворения капак, а носът му бе заврян сред книгите ми. Беше с гръб към мене,
