— Над това ли работехте снощи?
— Над него.
— И сте го завършили тази сутрин?
— Да.
— Започнали сте го с намерение да ми го подарите ли?
— Несъмнено.
— И да го поднесете днес, на празненството ми?
— Да.
— С това желание сте го бродирали през цялото време?
Отново потвърдих.
— Тогава да не изразявам нищо от него, да не си казвам: «Тази част не е моя, тя е работена, за да украсява някой друг», така ли?
— В никакъв случай. Нито е необходимо, нито ще е справедливо.
— Значи цялото това е мое?
— Това цялото е ваше.
Начаса господинът разкопча палтото си, закачи ланецът на гърдите си и остави да се вижда колкото можеше повече от него, защото бе от хората, които обичат да показват онова, което харесват. Кутийката прие като прелестна «бонбониера» — впрочем той много обичаше бонбони — и понеже всякога желаеше да споделя с другите онова, което му харесва, раздаваше «дражетата» също тъй щедро, както раздаваше книгите си. Забравих да спомена, че сред милите подаръци, оставени от добрия дух в бюрото ми, често намирах кесийки с шоколадови бонбони. В това отношение проявяваше истински южняшки вкус, нещо, което ние смятаме за детинско. Скромният му обед най-често се състоеше от кифла, която си споделяше с някое дете от трети курс.
— Сега вече празникът ми е истински — заяви той, закопча палтото си и с това приключихме въпроса. След като прелисти двата тома, които ми бе донесъл, изряза с ножчето си няколко страници (преди да заеме другиму, всякога съкращаваше книгите, а особено романите; неведнъж ме е дразнила тази негова строга цензура, защото се нарушаваше връзката в разказа), той стана, поклони се учтиво и се сбогува.
«Сега сме приятели — помислих си — до следващото ни скарване.»
Още същата вечер се удаде възможност да се скараме, но колкото и да е чудно, този път не се възползувахме от случая.
Противно на всички очаквания, господин Пол се появи в часа за учение. След като почти цялата сутрин бяхме с него, не го очаквахме да дойде вечерта. Ала едва бяхме започнали заниманията, и той пристигна. Признавам — зарадвах се, като ги видях, — тъй се зарадвах, че не успях да скрия радостната си усмивка, а когато се запъти към същото място, заради което бяха възникнали онези дълбоки недоразумения, постарах се да не се отмествам прекалено много. Той ме следеше ревниво и скришно, но аз не го сторих, макар и пейката да беше претъпкана. Изчезнал беше предишният импулс да страня от господин Пол. Навикнала бях вече на палтото и «гръцката шапка» и близостта с тези одежди не ме дразнеше, нито ми пречеше. Вече не седях до него напрегната, като «задушена» , както се изразяваше той. Размърдвах се, когато ми се искаше да се раздвижа, покашлях се, когато ми се кашляше, дори се прозях, когато се почувствувах изморена — изобщо правех каквото исках, сляпо уверена в неговата снизходителност. Дръзкото ми поведение не получи заслуженото наказание, поне за тази вечер. Той проявяваше снизходителност и добродушие: не хвърли ни един гневен поглед, не каза ни една пряка дума през цялата вечер. Изобщо не ми проговори и въпреки това усещах, че е изпълнен с дружелюбност. Мълчанието може да бъде най-различно, да изразява различни чувства: никакви думи не биха могли да съобщят по-приятни неща от безмълвното присъствие на господин Пол. Когато донесоха таблите и настана суетнята на вечерята, той си тръгна и на тръгване промълви, че ми желае лека нощ и приятни сънища, и аз наистина прекарах една лека нощ и сънувах приятни сънища.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
ГОСПОДИН ПОЛ
Съветвам читателя да не заключва любезно, нито да предполага с прибързано добродушие, че от този ден нататък господин Пол е станал друг човек — приятен за съжителство, неспособен да пръска наоколо си страх и тревога.
Не, той по природа си беше малък мъж с неуравновесено настроение. Преумореше ли се, нещо, което му се случваше често, ставаше раздразнителен, а освен това в жилите му тъмнееше синкава смес от беладона, есенцията на ревността. Нямам предвид единствено любовната ревност на сърцето, а онова по- строго, по-низко чувство, което се поражда в ума.
Мислех си, когато наблюдавах господин Пол да бърчи чело и да издава устни над някое мое упражнение, което нямаше толкова грешки, колкото му се искаше на него (защото той се радваше, когато правя грешки, куп мои грешки му се услаждаха както шепа орехи), мислех си, че в някои отношения прилича на Наполеон Бонапарт. Все още мисля така.
С безсрамното си незачитане на великодушието той приличаше на великия император. Господин Пол бе в състояние да се изпокара с двадесет учени жени, невъзмутимо можеше да се заяжда и да отвръща на обвиненията, с цяла система от заговори, без да го е грижа, че щял да загуби или да накърни достойнството си. Бе в състояние да прати петдесет жени като мадам Дьо Стал, ако са го раздразнили, обидили, засенчили или са му противоречали.
Отлично помня един от бурните му сблъсъци с мадам Панаш, назначена временно от мадам Бек да преподава история. Беше умна — което значи, че знаеше доста — и освен това владееше изкуството да изтъква всичко онова, което знае; умееше да говори и имаше добро самочувствие. Външността й съвсем не бе лишена от достойнства — мнозина биха я нарекли «хубава жена» и въпреки това в шумното й налагащо се присъствие имаше нещо, което дразнеше изискания и капризен вкус на господин Пол. Звукът на гласа й, ехтящ в «карето», го довеждаше до странно състояние, волната й, освободена стъпка — почти като мъжка крачка, — долетяла в коридора, често го караше да събере набързо книгите си и да изчезне начаса.
Един ден съвсем злонамерено реши да я навести в клас. С бързината на мълния прозря преподавателските й методи; те се различаваха от любимия му начин на обучение. Безцеремонно и грубо той й изтъкна това, което наричаше нейни «грешки». Не зная дали е очаквал да получи в отговор подчинение и внимание, ала срещна жлъчен отпор, придружен с остро смъмряне заради необоснованата му намеса.
Вместо да се оттегли с достойнство, нещо, което все още можеше да стори, той й хвърли ръкавицата на предизвикателството. Мадам Панаш, войнствената мадам Панаш, я сграбчи с наслада. Тя размаха ръка под носа на натрапника, нахвърли се връз него с порой от думи. Господин Еманюел бе красноречив, но мадам Панаш бе словоохотлива. Породи се жестока омраза. Вместо да се надсмива тайничко над своята хубава неприятелка с нейното накърнено честолюбие и голяма самоувереност, господин Пол я презря от цялото си сърце. Удостояваше я с искрения си гняв, преследваше я отмъстително и неумолимо, не можеше нито да спи, нито да яде, нито да се наслаждава на пурата си, докато буквално не я изтръгна из корен от училището. Учителят победи, но победният лавров венец легна позорно на челото му. Веднъж си позволих да намекна за това. За голяма моя изненада той си призна, че можело и да съм права, но обясни, че всякога, когато се сблъсквал с такива груби и самодоволни хора, чийто прототип била мадам Панаш, не успявал да овладее страстите си, необяснимо и бурно отвращение го хвърляло в унищожителна война с тях.
След три месеца, когато научи, че победената му неприятелка преживява затруднения и е изпаднала в отчаяние, защото е без работа, той забрави омразата и тъй като за добро и за зло бе еднакво енергичен, обърна света наопаки, но й намери добра служба. А когато тя дойде, за да загладят старите недоразумения и да му благодари за проявената доброта, гласът й (твърде креслив) и обноските й (прекалено самоуверени) тъй го раздразниха, че на десетата минута той стана и напусна стаята, обхванат от нервна възбуда.
Ще си послужа отново с онова рязко сравнение и ще кажа, че в стремежа си да властвува, да държи първенство във всичко, господин Еманюел напомняше Бонапард. Понякога бе необходимо да се съпротивляваш, да се изстъпиш напред, да го погледнеш в очите и да му заявиш, че изискванията му са неразумни, че този негов абсолютизъм граничи с тирания.
