но не можеше да има никакво съмнение. Бе съблякъл тържествените си дрехи, намъкнал бе любимото си изпоцапано с мастило палто, отвратителната «гръцка шапка» лежеше на пода, сякаш току-що изпусната от ръката, която бе заета с престъпното деяние.
Сега вече знаех, знаех го всъщност отдавна, че тази ръка на господин Еманюел е добре запозната със съдържанието на работната ми маса, че тя е вдигала и спускала капака, бъркала и подреждала съдържанието, което познаваше не по-зле от мене. В това нямаше никакво съмнение, защото той и не се стараеше да се крие. След всяко посещение оставяше ясни и неоспорими знаци. Ала до този миг не го бях хващала на местопрестъплението. Колкото и да го дебнех, не успявах да разбера часовете и миговете на неговите посещения. Познавах делата на добрия дух по класните упражнения, оставяни да пренощуват и пълни с грешки, които на сутринта намирах грижливо поправени. Облагодетелствувах се от неговата доброжелателност с дарения, които приемах с радост и благодарност. Помежду някой пожълтял речник и изпокъсана граматика магически се появяваше нова интересна книга или класически роман, натежал и сладък в своята зрелост. Из кошницата ми засмяно надничаше някоя новела, под нея се спотайваше или памфлет, или списание, от които бяха подбрани пасажите, четени предишната вечер. Нямаше никакво съмнение за източника, от който идваха тези съкровища. Дори без никакъв друг знак, една осъдителна и предателска странност, характерна за всички тях, изясняваше съмненията — до едно миришеха на пури. Естествено, беше възмутително. Така смятах отначало и бързо отварях прозореца да проветря вътрешността на масата си и с два пръста размахвах греховните брошури в пречистващия ветрец. Набързо се излекувах от това. Господин Пол ме залови в момента на деянието, разбра, бързо облекчи ръката ми от товара и миг след това той щеше да бъде хвърлен в разжарената печка. Случи се книга, която много исках да прочета, тъй че този път се оказах по-бърза и решителна от него, върнах си плячката, и след като си върнах книгата, не посмях да рискувам повторно. Но въпреки това до този миг не бях успяла да уловя на местопрестъплението странния, дружелюбен, ухаещ на пури фантом.
Сега най-после го бях пипнала. Ето го пред мене — добрия дух, цял-целеничък, а от устните му се къдреше бледия син дъх на кубинската му любима пура. Пушеше в масата ми; това би могло да го издаде. Раздразнена, но и зарадвана, че ще го изненадам — зарадвана тъй, както домакинята се радва, че е видяла чудотворна добра фея в краварника да дои кравата, — аз тихо се прокраднах в стаята, застанах зад него и крадливо се надвесих над рамото му.
Сърцето му се сви, като видя, че след сутришната враждебност, след привидното ми нехайство, след убеждението, извикано от неговото раздразнение, и след свадата, произлязла от яда му, той, готов да забрави и прости, ми бе донесъл два красиви тома, чиито заглавия и автори бяха гаранция, че са интересни. Както седеше надвесен над масата, той разбъркваше съдържанието, но добронамерено и грижливо — объркваше, но нищо не подреждаше. Разкаяния сви сърцето ми. Навеждах се над него, докато той седеше, неподозиращ нищо, искрено доброжелателен и струва ми се, с най-добри чувства към мен, а моят сутрешен гняв почти се стопи. Учителят Еманюел не ми беше несимпатичен.
Изглежда ме бе чул да дишам. Внезапно се извърна. Нравът му бе нервен, но той никога не се стряскаше и рядко пребледняваше, имаше нещо дръзко у този човек.
— Мислех, че сте отишли в града с другите приятелки — каза той, като бързо успя да се овладее. — Добре е, че не сте. Да не мислите, че ме е било страх да не ме хванете? Нищо подобно. Често надзъртам в масата ви.
— Господине, зная това.
— Понякога намирате тук ту брошура, ту книга, ала не ги прочитате, защото са били обхванати от това, нали? — И той докосна пурата.
— Обхванати са били и от това не стават по-приятни, ала аз ги прочитам.
— Но без удоволствие?
— Не желая да противореча на господина.
— Харесвате ли ги, или поне някои от тях? Приятно ли ви е, че ги оставям тук?
— Господинът ме е виждал да ги чета, и то не един път, знае колко малко са моите развлечения, за да подценявам ония, които той ми дава.
— Правя го от сърце и ако вие забелязвате, че го правя от сърце, и изпитвате известно удоволствие от моите усилия, защо тогава не можем да бъдем приятели?
— Фаталистът би рекъл: защото не можем.
— Тази сутрин — продължи той — станах в светло настроение и се явих в класа щастлив. Вие ми развалихте деня.
— Не, господине, само един или два часа от този ден, и то без умисъл.
— Без умисъл! Не, това бе моят празничен ден, всички освен вас ми пожелаха щастие. Малките момиченца от трети курс до едно ми поднесоха букетче виолетки, изрекоха ми своите поздравления; а вие — нищо. Ни една пъпчица, ни едно листенце, ни едно прошепната дума — ни един поглед. Нима и това беше без умисъл?
— Не съм искала да ви огорча.
— значи тогава наистина не сте знаели за нашия обичай? И не сте се подготвили? Иначе с готовност щяхте да изхарчите няколко стотинки, за да ме зарадвате — стига да сте знаели, че съм го очаквал? Кажете, че е тъй, и всичко ще забравя, болката ми ще стихне.
— Знаех, че сте очаквали, и се бях подготвила, ала не похарчих ни една стотинка за цвете.
— Това е хубаво. Добре е, че сте искрена. Бих ви намразил, ако ме бяхте измамили и излъгали. По- добре е направо да ми кажете: «Пол Карл Еманюел, презирам те, момчето ми!», вместо да се усмихвате престорено, да се правите на дружелюбна, а в сърцето да сте неискрена и студена. Не ви смятам за неискрена и студена, ала съм убеден, че сте направили голяма грешка в живота си. Мисля, че преценките ви са погрешни, че проявявате безразличие там, където дължите благодарност, и преданост и пламенност — където трябва да сте студена като лед. Не си мислете, че желая да изпитвате страст към мене, госпожице, опазил ме бог! Защо се стряскате? Защото казах «страст» ли? Добре, ще повторя. Има такава дума и има такова нещо, макар и не сред тези стени, слава на бога! Не сте дете, за да премълчавам онова, което съществува, ала аз произнесох само думата. А нещото, повярвайте ми, е чуждо на целия ми живот и на моите възгледи. То умря в миналото, по настоящем лежи в пръстта, гробът му е дълбок, добре зарит и много стар. Надявам се, че в бъдеще ще го дочакам да възкръсне за утеха на душата ми, но тогава то ще е променено — и по форма, и по дълбочина на чувството.
Смъртното ще е станало безсмъртно, то ще възкръсне не за земята, а за небето. Единственото, което искам да ви кажа на вас, мис Люси Сноу, е следното: отнасяйте се по-човешки с учителя Пол Еманюел!
Не можех да противореча на подобно изявление и затова замълчах.
— Кажете ми — продължаваше той, — кога е вашият рожден ден, и няма да ми се посвидят няколко сантима за един малък подарък.
— Значи ще постъпите като мене, господине. Това струва повече от няколко сантима и аз не се скъпя за цената.
Извадих кутийката от отворената маса и я сложих в ръката му.
— Тази сутрин я бях приготвила в скута си — продължех — и ако господинът бе малко по-търпелив, а госпожица Сент Пиер не тъй-припряна, а може би трябваше да кажа: ако и аз бях по-спокойна и мъдра, още тогава щях да ви я дам.
Той погледна кутийката. Видях, че ясният й, топъл оттенък и лъчистите сини камъчета зарадваха очите му. Помолих го да я отвори.
— Моите инициали! — възкликна той, показвайки буквите, гравирани на капака. — Кой ви е казал, че се наричам Пол Давид.
— Едно птиченце, господине.
— Прехвръкнало от мен до вас? Тогава значи, когато е необходимо, ще мога да превързвам някоя вест под крилото му?
Измъкна ланеца — без особена стойност, що се отнася до цената, но изтъкан от много коприна и окичен с лъскави мъниста. Това му хареса — започна да го разглежда непресторено, като същинско дете.
— За мене ли е?
— Да, за вас е.
