застланата с плочи пътека, обградена с неподрязани, разклонени храсти от цариградско грозде, напразно заудрях вратата, за да ми отворят, докато накрая кокалчетата на пръстите ми пламнаха от болка и кучетата започнаха да вият.
„Жалки обитатели на тоя дом — възкликнах мислено, — вие заслужавате навеки да сте отделени от събратята си заради просташкото си негостоприемство. Аз поне не бих заключвал вратите на моя дом през деня. Няма значение, ще вляза въпреки всичко!“ Като взех това решение, аз сграбчих резето на вратата и силно го разклатих. Джоузеф подаде глава с кисело като оцет лице през едно кръгло прозорче на плевнята.
— Какво ви е прихванало! — викна той. — Господарят е долу, в кошарата. Минете нататък, все по пътеката, ако искате да говорите с него.
— Няма ли някой вътре, за да отвори? — провикнах се аз на свой ред.
— Няма никой освен госпожата, а тя няма да ви отвори, та ако ще и цяла нощ да вдигате ужасна гюрултия.
— Защо? Не можете ли да й кажете кой съм, Джоузеф?
— Аз ли? Не се бъркам там! — промълви той и скри глава.
Снегът започна да вее нагъсто. Грабнах дръжката, за да опитам още веднъж, но тъкмо тогава в двора зад мен се появи млад човек без връхна дреха, понесъл вила на рамо. Той ми извика да го следвам и след като преминахме през една пералня и някакво застлано с плочи пространство, с навес за въглища, помпа и гълъбарник, най-сетне пристигнахме в огромната затоплена и приветлива стая, където ме бяха приели преди. Тя светлееше приятно от светлината на грамаден огън, накладен от въглища, торф и дърва, а близо до масата, върху която бе сложена обилна вечеря, с доволство забелязах „госпожата“ — една личност, за чието съществуване не бях дори и подозирал. Поклоних се и зачаках с надежда, че ще ми кимне с глава да седна. Тя се вгледа в мен, облегната на стола, но не трепна и не продума.
— Лошо време — подех аз. — Боя се, госпожо Хийтклиф, че вратата трябва да носи последствията от неголямото усърдие на вашите слуги. Поизмъчих се, докато ги накарам да ме чуят.
Тя изобщо не отвори уста. Впих поглед в нея, а и тя се взря в мен. Във всеки случай тя не сваляше поглед от мен и ме гледаше хладно и безразлично, поставяйки ме в крайно неудобно и неприятно положение.
— Седнете! — рече младият човек с груб глас. — Той скоро ще си дойде.
Подчиних се и се поизкашлях, после повиках злата Юнона, която благоволи при тая втора наша среща да помръдне самия крайчец на опашката си в знак, че ме познава.
— Красиво животно! — започнах отново. — Смятате ли да се разделите с малките, госпожо?
— Не са мои — отвърна любезната домакиня, и то по-отблъскващо, отколкото самият Хийтклиф би могъл да отговори.
— Значи, вашите любимци са измежду онези? — продължих аз, обръщайки се към един потънал в сянка одър, пълен с нещо подобно на котки.
— Твърде странен избор на любимци! — презрително забеляза тя.
За нещастие това бяха купчина мъртви зайци. Поизкашлях се още веднъж и пристъпих по-близо до огнището, после повторих забележката си за лошото време, което имахме тая вечер.
— Не трябваше да излизате — каза тя, после стана и пресегна да вземе две от изписаните кутии за чай, поставени на полицата над камината.
В предишното си положение тя бе в сянка, но сега можех да видя съвсем ясно цялата й снага и лицето й. Тя бе стройна и още можеше да мине за съвсем младо момиче; прекрасна фигура и най-изящното малко личице, което съм имал удоволствието да видя някога; дребни черти, но много хубави; жълти като лен или по-скоро златисти букли, падащи свободно върху нежния й врат; и очи, на които нямаше да може да се устои, ако имаха приятен израз. За щастие на моето податливо сърце, единственото чувство, което се излъчваше от тия очи, граничеше с презрение и някакво особено отчаяние, което човек не би очаквал да види в тях.
Тя не можа да достигне кутиите за чай. Посегнах, за да й помогна. Тя се нахвърли върху мен, както би се нахвърлил скъперник, ако някой понечи да му помогне да преброи жълтиците си.
— Не ми трябва помощта ви! — сопна се тя. — Мога сама да ги взема.
— Прощавайте — побързах да отвърна.
— Канен ли сте на чай? — попита тя, като навлече престилка върху спретнатата си черна рокля и застана надвесена над чайника с лъжичка чай в ръка.73
— На драго сърце бих изпил една чаша — отвърнах аз.
— Канен ли сте? — повтори тя.
— Не — отвърнах почти с усмивка. — Тъкмо вие бихте могли да ме поканите.
Тя запрати чая заедно с лъжичката обратно в кутията и седна нацупено в стола си. Челото й се сбръчка и алената й долна устна се издаде напред като на дете, готово да заплаче.
В това време младият човек бе навлякъл някаква твърде оръфана дреха и сега, изправил снага пред жаравата, не погледна изкосо, сякаш ни разделяше някаква още неотмъстена кръвна вражда. Дрехите и говорът му бяха недодялани, без следа от превъзходството, което личеше у господин и госпожа Хийтклиф. Гъстите кестеняви къдри по главата му бяха невчесани и занемарени, бакенбардите му се спускаха разрошени към бузите и ръцете му бяха потъмнели, като на всеки общ работник. И все пак той се държеше свободно, почти надменно, и не проявяваше и най-малкото усърдие на слуга, който обслужва господарката на къщата. Понеже нямах никакви доказателства за неговото положение, реших, че ще е най-добре да не обръщам внимание на странното му поведение, а пет минути по-късно появата на Хийтклиф облекчи до известна степен неудобното положение, в което се намирах.
— Ето че дойдох, господине, както ви бях обещал — възкликнах с бодър глас, — но се боя, че лапавицата ще ме задържи тук за половин час, ако можете да ме подслоните за такова време.
— Половин час? — подзе той, като изтърсваше белите снежинки от дрехите си. — Чудя се как сте могли да тръгнете на разходка тъкмо в най-гъстата лапавица! Знаете ли, че има опасност да се загубите в блатата! Хора, които познават добре тия места, често объркват пътя в такива вечери, а мога да ви уверя, че засега няма никакви изгледи за промяна на времето.
— Може би ще ми дадете един от вашите момци за водач, а той би могъл да дочака утрото в „Тръшкрос Грейндж“. Бихте ли могли да освободите едного от тях?
— Не, не бих могъл.
— Ах, значи, така! Тогава ще трябва да се доверя на собствения си усет.
— Хм!
— Ще попариш ли чая? — поиска да знае оня с дрипавото палто, измествайки свирепия си поглед от мен към младата жена.
— И той ли ще пие? — запита тя, обръщайки се към Хийтклиф.
— Хайде, приготви го! — беше отговорът, изречен така сурово, че се сепнах.
Тонът на тия думи разкриваше един наистина лош нрав. Вече не бях склонен да считам Хийтклиф за прекрасен човек. Когато привършиха приготовленията за чая, той ме покани така:
— Хайде, господине, дръпнете си стола малко напред.
Всички, в това число и недодялания младеж, се наредихме около масата и сред настъпилото строго мълчание с охота се заловихме за яденето.
Реших, че ако аз съм причината за тягостното настроение, мой дълг е да се опитам да го разсея. Те едва ли стояха всеки ден тъй мрачни и мълчаливи, а колкото и злонравни да бяха, невъзможно бе ежедневно да навличат тия начумерени маски на лицата си.
— Странно е — подех аз в промеждутъка след изпиването на чаша чай и преди да получа другата, — странно е как навикът оформява вкусовете и мислите ни. Мнозина не биха предполагали, че може да съществува щастие в един дотолкова откъснат от света живот, какъвто водите вие, господин Хийтклиф; и все пак се осмелявам да кажа, че вие, заобиколен от членовете на семейството си и с вашата любезна жена като господарка на дома и сърцето ви…
— Моята любезна жена! — прекъсна ме той с почти сатанинска усмивка. — Къде е тя, тази моя любезна жена?
— Искам да кажа, госпожа Хийтклиф, вашата съпруга.
